Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (46) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Войната с персите и Пелопонеската война

Гръко-персийската война

Докато Атина и Спарта изграждали различните си системи на управление, те се оказали въвлечени в две поредни войни на живот и смърт. В първата от тях те били съюзници, във втората — смъртни врагове.

Съюзът между Атина и Спарта завоювал драматична победа за всички гръцки народи в два последователни военни похода, известни под общото име „Персийска война“. Както видяхме в предишната глава, Персия изместила Вавилон като най-велика сила в Западна Азия през 539 г. пр.Хр. В резултат на това персите завладели цяла Мала Азия, в това число и независимите преди гръцки градове държави, намиращи се по западното крайбрежие. След като насочили своите завоевателни апетити към Египет, през 512 г. пр.Хр. персите стигнали до Европа и окупирали най-северните гръцки територии в Тракия. Не е ясно дали те възнамерявали да завладеят и други гръцки територии, но много от гръцките полиси със сигурност не се чувствали комфортно в сянката на Персийската империя. Нещо повече, гръцки говорещите полиси в Мала Азия започнали да недоволстват от управлението на персите и се опитали да извоюват независимостта си, като се вдигнали на въстание, продължило от 499 до 494 г. пр.Хр. По време на въстанието, по икономически и патриотични съображения, Атина неколкократно изпращала кораби и войски, за да подкрепи въстаниците. (Атиняните и гърците от Мала Азия говорели на един и същ диалект и оттук чувството им за особено родство.) След като потушили въстанието, персите решили да дадат урок на атиняните.

Походите по време на Гръко-персийската война

Последвали два похода на Персийската война, единият от които през 490 г. пр.Хр., а другият от 480 г. пр.Хр. до 479 г. пр.Хр. По време на първия поход изпратеният по море към Атика персийски експедиционен корпус бил разгромен от атиняните в битката при Маратон. Персийският цар Ксеркс разбрал, че му трябва по-силна армия, за да удържи победа, затова той изпратил през Европа многочислена армия, която да подчини цяла Гърция и да я постави под персийско господство. В началото на военните действия армията му удържала серия от победи, завладявайки цяла Северна Гърция до самата Атина. Атиняните се оттеглили и наблюдавали отдалеч как опожаряват града им. Но Спарта се притекла на помощ на Атина, в резултат на което след героична съпротива на съюзниците, най-напред в морската битка при Саламин (480 г. пр.Хр.), а след това на суша в битката при Платея (479 г. пр.Хр.), персийците били окончателно разгромени. Подвизите на гърците по време на тези битки свидетелстват за тяхната военна изобретателност и героизъм. Сред многото вълнуващи епизоди особено покъртителен е случаят с един от спартанските предводители, който само с 300 души дал сериозен отпор при теснината Термопили, опитвайки се да задържи и отблъсне многочислената персийска армия. Когато разузнавачът му го осведомил, че персите били толкова много на брой, че със стрелите си можели да затъмнят слънцето, той отвърнал: „Толкова по-добре, ще се бием на сянка.“ След това се хвърлил с хората си в атака и се бил до последния войник.

Засилване хегемонията на Атина

Без да звучи прекалено прочувствено, можем да кажем, че войната с Персия е едно от най-важните събития в човешката история, тъй като тя е победа на елинските идеали за свобода над персийското самовластие. Победата позволява на гръцките полиси и най-вече Атина да запазят тези идеали живи и за бъдните поколения. И все пак за Атина тази славна война неумолимо довела до една друга безславна война, като че ли излязла изпод перото на някой от атинските трагици. Първата стъпка към трагичната развръзка била създадената през 478 г. пр.Хр. от Атина морска конфедерация, която имала за цел да продължи войната срещу Персия до пълното освобождаване на гръцките полиси в Мала Азия. Спарта, сухопътна държава, нямала интерес да се присъедини към конфедерацията. Затова пък Атина получила подкрепата на много други гръцки градове държави, като всяка една от тях била задължена да предоставя всяка година на конфедерацията определен брой кораби или да прави парични вноски. Тъй като разходите били големи, остров Наксос пожелал да излезе от съюза през 467 г. пр.Хр., но Атина отказала да даде разрешение и показала, че не се шегува, като предприела срещу Наксос военни наказателни мерки. Към средата на века съюзът вече не отговарял на първоначалната цел, за която бил създаден, тъй като всички гръцки полиси в Азия били освободени. Точно по това време Атина преместила хазната на конфедерацията от остров Делос в Атина, като по този начин ясно показала, че конфедерацията се е трансформирала в империя, пригодена изключително към атинските финансови и търговски интереси. Междувременно Спарта зорко наблюдавала какво става и неслучайно започнала да кове отбранителен съюз от страх, че хегемонията на Атина може да се разпростре върху цяла Гърция.

Пелопонеската война

Непосредствената причина за Пелопонеската война, водена между Атина и Спарта в продължение на тридесет години, между 431 и 404 г. пр.Хр., се дължала на един конфликт между двата съюза. Атина отчаяно се нуждаела от пристанища в Коринтския залив, тъй като оттам водният път водел до Италия, откъдето Атина внасяла зърнени храни за населението и дървен материал за своите корабостроителници. Това означавало, че Атина трябвало да разшири съюза си в области близо до Пелопонеския полуостров, бастиона на Спарта, и да изостри напрежението докрай. Всеки път, когато някоя малка държавица под петата на Атина или Спарта се опитвала да въстане, тя моментално била подкрепяна от другата сила. Най-накрая един твърде незначителен инцидент от този род станал причина за истинска война. Атинската военна стратегия, изработена от Перикъл, един изключителен пълководец и политик на своето време, била отбранителна. Перикъл се опасявал, че атинската пехота в никакъв случай не може да мери сили с добре обучената спартанска пехота. Поради тази причина, той наредил на всички атиняни, които живеели извън Атина, да изоставят земите си пред нахлуващите спартански войски и да се укрият зад новопостроените крепостни стени на Атина. Той се надявал, че атинският флот ще удържи крайната победа чрез крайбрежни нападения срещу Спарта. За нещастие на атиняните спартанците не само опустошили цяла Атика, но като следствие от струпване на населението зад стените на Атина през 430 г. пр.Хр. избухнала чумна епидемия, която уморила една четвърт от неговите жители.

Поражението на Атина

Една от най-известните сцени в гръцката история, описана от прочутия атински историк и съвременник на Пелопонеската война Тукидид, била надгробното слово, произнесено от Перикъл в чест на загиналите една година след началото на войната. С прости, но достойни слова (такива ги е записал Тукидид) Перикъл казал, че смъртта на хилядите загинали в тази война не е напразна, тъй като те са отдали живота си за прекрасни идеали: демокрация, отворено за всички общество и „строга красота“. И макар че това е истина, от друга страна Атина воювала, за да наложи своята воля над други народи, като в хода на войната тя станала още по-безмилостна в стремежа си да удържи пълна победа. Перикъл, който бил поразен от чумата и умрял през 429 г. пр.Хр., бил наследен от по-безскрупулни от него военачалници. Те започнали да постигат военно равновесие със Спарта, но същевременно се впуснали в прекалено амбициозни империалистически начинания, опитвайки под заплахата от унищожение да принудят неутралните държави да им станат съюзници. Загубила чувство за цел и ориентация, отслабена от вътрешни борби и противоречия, след дългогодишна война Атина била изоставена от повечето си съюзници. И когато през 404 г. пр.Хр. тя претърпяла поражение от Спарта в морска битка, била принудена да се предаде, за да не умре от глад. Условията на капитулация, наложени от спартанците, били изключително тежки: Атина трябвало да унищожи всичките си укрепления, да предаде в ръцете на Спарта всичките си чужди владения и да й се подчини като васална държава.

Гърция в края на епохата на Перикъл.

Изходът от Пелопонеската война се оказал политическо изпитание за цяла Гърция. Веднага след края на войната Спарта поела господството над целия гръцки свят, установявайки диктатури в градовете, бивши съюзници на Атина, в които преди царяла демокрация. Все пак постепенно станало ясно, че на Спарта й липсва воля или може би държавническа твърдост да поддържа своята хегемония извън старите си граници. Като резултат в няколко гръцки полиса избухнали граждански размирици — между антиспартански настроени демократи и проспартански настроени олигарси. Имало и опити от страна на Атина и Тива — градове, в които, демократите завзели властта, да се отхвърли господството на Спарта над Гърция. През 371 г. пр.Хр. Тива постигнала тази цел, като победила спартанските войски в битката при Левктра, но и Тива скоро доказала, че не е в състояние да управлява Гърция със здрава ръка. Така между 371 и 338 г. пр.Хр. постоянната промяна на съюзите между отделните полиси довела до състояние на непрекъсната война. И макар че блясъкът на гръцката култура все още не бил затъмнен (Платон и Аристотел, най-големите гръцки философи, живели през периода от 390 до към 330 г. пр.Хр.), повечето от процъфтяващите гръцки градове носели вече белезите на военен и политически упадък.

Бюст на Перикъл. Римско копие на гръцка скулптура, вероятно правена от натура.