Така както е изключително трудно да си обясним внезапното зараждане на философията сред древните гърци, така ни е трудно да си обясним появилите се сред тях прекрасни и достойни за възхищение произведения на литературата и изкуството. Безспорно икономическите и политическите фактори, които се изтъкват като причини за възникване на философията, ни помагат да си обясним и гръцките постижения в областта на литературата и изкуството. В крайна сметка на едновременните успехи на гърците в сферата на човешкото мислене и въображение може да се гледа единствено като на „гръцко чудо“.

Всеки опит да се говори за забележителните постижения на древните гърци в областта на литературата трябва да започва с Омировите епически поеми, Илиада и Одисея, написани около 750 г. пр.Хр. В първата от тях се разказва за Троянската война, в която централно място се отделя на подвизите на гръцкия герой Ахил; в Одисеята се разказва за гръцкия герой Одисей и за приключенията му на път за дома след края на Троянската война. И в двата епоса се говори за забележителни дела: в Илиадата — за военна доблест и мъжество; в Одисеята — за хитроумния главен герой, който ловко, чрез хитрост, се справя със своите врагове. Героите и в двете епически творби в много редки случаи се отдават на размишления; те с всички сили се стремят да избегнат позора и живеят изцяло заради славата, без да ги интересуват въпроси от нравствено естество, като съвест, себепознание или духовно извисяване. Омировият епос, от друга страна, изобилства с описания на битки, единоборство и раздиращи страсти. Написан в стихотворна форма, той е изпъстрен със сцени на спокойна красота: Гръцката цивилизация кораб, който пори морската шир; водата, която се подгрява за къпане във ваната; приготовления за сън; изпиране на дрехи в потока. Рецитирани публично по различни тържествени поводи, десетилетие след десетилетие, век след век, епичните поеми на Омир са упражнили огромно влияние върху развитието на гръцката мисъл и изразни средства, увековечавайки вярата във величието на човека и преклонението пред красотата.

Вътрешна страна на антична чаша. Изобразено е приятелството между двама от най-великите герои на Илиадата Патрокъл и Ахил. На рисунката Ахил превързва раните на Патрокъл.

Лирическа поезия

И двете теми намерили съвършено нов изказ в древногръцката лирическа поезия от 6 в. пр.Хр., наречена така, защото служела като вокален съпровод при изпълнения на лира, а не за да бъде декламирана пред широка аудитория; тя звучала по-нежно и по-интимно в сравнение с епическата поезия — в нея се разказвало за изживени разочарования, за любов, за вино или за обсипаното със звезди небе в лятна нощ. Един от най-надарените гръцки лирически поети от този период била жена на име Сафо, която живяла на остров Лесбос, близо до бреговете на Мала Азия. От малкото достигнали до нас нейни стихове съдим, че те са били посветени на други жени. (По това време жените от остров Лесбос не живеели изолирано, както по-късно живели атинянките, и много от тях били прочути с женската си хомосексуалност, откъдето произлиза и думата лесбийка, но ние знаем твърде малко за Сафо, за да съдим дали тя самата е била лесбийка или не.) Поезията на Сафо прелива от женственост, както можем да се убедим от следните прекрасни стихове: „На тази черна земя казват някои, прекрасно е да видиш как препуска конницата бърза; други казват, че пехотата ги вдъхновява или пък морската армада, но аз ще кажа, че е прекрасно само онова, което е близко до сърцето.“

Трагедии

Вълнуваща като епоса и прекрасна като лириката, литературната форма, доведена до съвършенство от древните гърци, била трагедията. Тази форма на поетично изразяване, за първи път въведена от атиняните, се зародила около 500 г. пр.Хр. като елемент от провежданите на открито тържества, които играели важна роля в живота на държавата. Въпреки че античната трагедия се явява предшественик на съвременния театър в много отношения, тя се различава съществено от пиесите, които познаваме днес. Всички герои от трагедията носели маски, мъже изпълнявали женските роли, а няколко актьори били хорът, изпълняващ в съзвучие поетични строфи като коментар на действието, навеждащ зрителя на определени изводи. Първоначално трагедията включвала само хор и един актьор. По-късно били включени още няколко актьори. Фабулата била винаги проста и ясна, без второстепенни сюжетни линии или интриги. Причината за това се дължи на факта, че гръцката трагедия имала за цел да внуши на зрителя чувство на състрадание или страх, а това било възможно — особено в театъра на открито, който можел да побере до 17 000 зрители — само чрез неотстъпното следване на една-единствена силно драматична линия на действие. Идеалният трагически сюжет внушавал състрадание или страх чрез представяне на някакъв драматичен обрат в съдбата на главните герои, при което самата аудитория била довеждана до състояние на „катарзис“ или пречистване.

Есхил

Макар че античната трагедия придавала значение предимно на фабулата, тя не била безразлична към идеите или персонажите. Тези два елемента присъствали неизменно, като в началото на 5 в. пр.Хр. по-голям акцент се поставял върху идеите, а към края на века — върху персонажа. Първият сред великите гръцки трагици, Есхил (525–456), използвал най-простите драматични средства, за да събуди у зрителите патриотични чувства. Неговите трагедии представлявали поетически диалози, водени на сцената между хора и не повече от двама герои. Сам участник в Персийската война, Есхил бил пламенен атински патриот, чиято главна цел била да даде израз на възвишени и благородни идеи. И макар че той успял да развие изненадващо добре фабулата, предвид ограничените средства, с които разполагал, неговата цел била да внуши не толкова състрадание или страх, колкото да събуди у гражданите на Атина чувството за ентусиазъм и вяра в хармонията на обществото. Трагедията на Есхил, наречена Перси, е единствената запазена гръцка трагедия, описваща съвременни събития, в която се възхвалява победата на свободата. Неговият Агамемнон е един изчистен разказ за престъплението и наказанието и неизменното възтържествуване на справедливостта.

Гръцки театър в Епидавър. Конструкцията на театъра, използваща естествения наклон на терена, и разположението на сцената представляват особен интерес. Античните пиеси винаги били поставяни на открито.

Софокъл

При Софокъл (496–406) повечето от „класическите“ черти на гръцката трагедия са доведени до съвършенство. В неговите трагедии например виждаме как драматичният сюжет в максимална степен ни внушава чувството на състрадание или страх, като в последна сметка ни кара да изживеем истински катарзис. Донякъде Софокъл постига това заради по-голямата сложност на своите сюжети спрямо тези на Есхил, но най-вече, защото в трагедиите си той засилва чувството за трагичност, като обръща повече внимание на героите. Така например главният герой в Перси е гръмогласният „варварин“ Ксеркс, към когото никой атинянин не би изпитал истинско съчувствие, докато в Едип цар на Софокъл централният герой е доста почтен човек, който не се отличава с някакви изключителни добродетели или грехове. Така аудиторията се отъждествява с Едип и е готова да изпита дълбоко съчувствие, когато след драматичен обрат във фабулата героят е лишен от власт и ослепен. Разбира се, Софокъл не се е отказал от намерението си да внушава определени идеи: Едип цар ни учи, че не трябва да се възгордяваме, когато ни сполети някакво преходно материално благополучие, и че в природата съществуват сили, по-могъщи от човека, с които трябва да се съобразяваме и почитаме. Този интерес към идеите кара Софокъл да набляга върху типичните черти на човешката природа, а не върху индивидуалните.

План на театъра в Епидавър.

Флейтистка. Мраморен релеф от Атина от ок. 470 г. пр.Хр. Спокойната поза на свирещата (жената е облегната, с кръстосани крака), както и натуралистичното представяне на голото женско тяло са безпрецедентни в историята на античното изкуство преди епохата на класицизма в Гърция.

Еврипид

Известна промяна към индивидуалното и специфичното се забелязва при Еврипид (480–406), третият сред великите атински трагици. За разлика от своите предшественици, Еврипид бил голям противник на утъпканите пътища, поради което се явява един от новаторите в драматичния жанр. Той пръв въвежда елементи на сатира в своите трагедии и пръв изобразява герои от низшите слоеве на обществото, които говорят на прост, народен език, а не с обичайната високопарна поетическа декламация. И нещо особено важно, в своите трагедии Еврипид показва съчувствие към жените. Той превръща жените в централни образи в пиеси като Алкестида, Медея, Електра и Елена; в Медея той учи, че „жените също трябва да бъдат уважавани“ и че ако боговете им бяха позволили да свирят на лира, то те биха могли „да дадат достоен отговор на мъжете“. Критичният ум на Еврипид го кара да се вглежда в индивидуалните черти на характера повече, отколкото в общочовешките; затова той е най-психологическият и в този смисъл „най-модерният“ от тримата велики трагици на древна Елада.

Батални сцени, 450 г. пр.Хр. Този керамичен съд за смесване на вино и вода показва две основни сцени: в горната му част е изобразена битката между гърци и кентаври, а в средата — битката между атиняни и амазонки.

Гръцката комедия

Нито едно разглеждане на великите успехи на антична Гърция в областта на литературата не може да завърши, без да се спомене античната комедия, доведена до съвършенство от атинския комедиограф Аристофан (ок. 448 — ок. 380). Гръцката комедия била лишена от „учтивост“ и изтънченост, тъй като била изпълнявана под открито небе пред многолюдна тълпа, от актьори с маски, които трябвало да крещят, за да бъдат чути. Вместо това тя била твърде волноречива — фарс, наситен с шутовщини, цинизми й груби шеги. Аристофан обичал да осмива „новомодните“ тенденции в съвременното му общество: учението на Сократ, трагедиите на Еврипид, войнолюбието на политиците. Сатирата му често била толкова крайна, че граничела с пародията, например, когато неговият Сократ обяснява значението на думата гръм като „неприличните звуци на облаците“. Понякога хуморът му се оказва трудноразбираем поради неговата злободневност, но в други случаи той е непреходен, както в неговия шедьовър Лизистрата, където жените от два враждуващи града слагат край на една глупава война, като отказват да спят със съпрузите си, докато не се сключи мир. На тази идея тепърва й предстои да бъде изпробвана.

Изкуството в древна Гърция

Същите гърци, които показали такъв новаторски дух в областта на комедията и трагедията, проявяват своя творчески гений и в областта на изобразителното изкуство. Техният усет към комичното — жизнерадост, весела чувственост и често простовато остроумие, се чувства особено осезателно в рисунките върху античните глинени съдове. Черните силуетни фигури, изписани върху гръцките кани и вази, изобилстващи по целия елински свят през 6–5 в. пр.Хр., често имат лица с лукаво изражение, като че ли ей сега ще извършат някоя пакост, най-вече от сексуално естество. По-достоен и благороден вид имат мраморните статуи и скулптурните релефи, които гърците поставяли в храмовете и на обществени места. В тази област Атина още веднъж поела първенството с поредица от изключителни художествени произведения. Темата за величието на човека се превърнала в основна тема в работата на атинските скулптори и те започнали да извайват богове и богини по подобие на човека. Техните скулптури показват, че за атиняните нямало нищо по-красиво и по-достойно за възхищение от човешкото тяло.

Гръцки скулптор над работата си. Гърците не били срамежливи.

Натуралистично изображение на човешкото тяло

Може би най-изумителният аспект на „гръцкото чудо“ е внезапната поява на напълно съразмерни, натуралистични статуи на голо човешко тяло. Те се появили за пръв път в Атина ок. 490–480 г. пр.Хр., като тяхната поява вероятно неслучайно съвпада с победата на гърците над Персия. Дотогава гръцките скулптури били силно повлияни от Египет — сковани фигури с прави рамена, които посрещат окото на наблюдателя фронтално, като единия крак е леко изнесен напред. По-късно неочаквано се появяват съразмерни, добре изваяни фигури, където тялото е изобразено в грациозна и естествена поза. Подобно явление било напълно непознато в човешката история до този момент и не можем да избегнем констатацията, че триумфът на гръцките идеали за човешкото достойнство по време на Персийската война има известна връзка с този феномен. Убедени, че всички перси се подчинявали като роби на своите господари, докато самите те се радвали на политическо и социално равенство, гърците изразили своята идея за величието на човека, като увековечили достойнствата на човешкото тяло. Самият факт, че гърците виждали красота и у голото женско тяло, показва, че техният идеал не бил изцяло политически, защото, както знаем, жените не играели никаква роля в живота на държавата. Но скулпторите, привикнали да извайват естествената човешка красота, изпитвали еднакво възхищение както от мъжкото, така и от женското тяло.

Аполон от Тенея; Аполон от Пиомбино; „Младеж от Крит“. Тези три фигури, датиращи съответно от ок. 560, 500 и 480 г. пр.Хр., отразяват постепенното „размразяване“ на гръцкото скулптурно изкуство. Първата скована и симетрична статуя е подражание на египетската скулптура (вж. статуята на фараон Микерин). Приблизително половин век по-късно тя е последвана от фигура, в която личи известно движение, като че ли събуждане от вековен сън, като в приказките. Последната фигура е представена съвсем натуралистично, което личи по деликатните извивки на тялото и от изместената тежест на тялото върху единия крак.

Обобщени черти на статуите

Вляво: Дискобол или Дискохвъргачът на Мирон. Статуята отразява възхвалата на човешкото тяло характерна за Атина през „Златния век“. Сега тя се намира във Ватиканския музей. Вдясно: Хермес с малкия Дионис, скулптура на Праксител, 4 в. пр.Хр. Оригиналът се съхранява в музея на Олимпия в Гърция.

Внезапната поява на натуралистични скулптури в Атина съвпада не само с победата над Персия, но също и с първите трагедии на Есхил. На тази основа не можем да не направим определени аналогии между развитието на атинската драма и атинската скулптура. До известна степен тези аналогии имат основание, тъй като „най-класическите“ атински скулптори Фидий и Мирон са съвременници на „най-класическия“ трагик Софокъл (т.е. всички те са творили в средата на 5 в. пр.Хр.) и всички те са достигнали еднаква степен на обобщение. Те се стремели да изобразят човека в неговата най-дълбока човешка същност и все пак не толкова индивидуален по своите физически белези, че да бъде отъждествен с някоя конкретна личност. От друга страна, и Фидий, и Мирон се различавали от Софокъл по идеализирането на техните герои: ако се опитвали да изваят атлет или поет, те го изобразявали с идеално атлетично тяло или пък с особено поетично лице, т.е. като идеал за съответния тип. Освен това, тъй като техните естетически критерии винаги се основавали на мярката и уравновесеността, самата идея да внушават „съчувствие или страх“, подобно на трагиците, им била напълно чужда. И накрая, макар че някои гръцки скулптори донякъде приличали на Еврипид в стремежа си да подчертаят особеното, а не общото, те се появили много по-късно от него. Сигурно е обаче, че до средата на 4 в. пр.Хр. нито един портретен бюст в целия гръцки свят не е бил правен от натура. И до Лизип, който творил в края на века, нито един скулптор не би могъл да претендира за титлата майстор на реалистичния портрет.

Партенонът. Един от най-големите и най-прочутите атински храмове. Партенонът се смята за класически пример на дорийската архитектура. Колоните му изглеждат по-изящни, тъй като са стеснени малко към върха си. Фризовете и фронтоните били украсени със скулптури в естествена големина, изобразяващи изправени на задните си крака коне, вкопчени в схватка гиганти и невъзмутими божества.

Елементи от дорийския и йонийския стил.

Може да ни се стори, че в едно светло утро през 5 в. пр.Хр. всички атински граждани са се наговорили да се посветят на различни области на художественото творчество; дотолкова бил изключителен приносът на атиняните в областта на архитектурата, литературата и изобразителното изкуство. В действителност „класическият“ гръцки храм не бил измислен от атиняните; той постепенно се появил в гръцкия свят през периода от 550 до 500 г. пр.Хр. Въпреки това от всички гръцки храмове, строени някога, атинският Партенон, изграден между 447 и 438 г. пр.Хр., докато Софокъл е писал пиесите си, и украсен със скулптурните фигури и релефи на Фидий, се счита за най-хубавият. В архитектурно отношение гръцкият храм рязко се отличавал от монументалните, издигащи се към небето храмове, характерни за Западна Азия и Египет. Като наблягали повече на хоризонталните, отколкото на вертикалните линии, гърците се стремели да създадат впечатлението за спокойствие и хармония. Най-характерната черта на гръцкия храм била внушителната и все пак грациозна със своите канелюри колона, увенчана с опростен капител, в така наречения дорийски стил; колоната в йонийски стил се отличавала от нея по това, че капителът й представлявал две охлювоподобни извивки. Когато атиняните построили Партенона — храм, посветен на покровителката на техния град, богинята Атина, те решили той да бъде изграден в по-сдържания дорийски стил, като че ли за да покажат на целия свят, че „дори в по-малкото се съдържа повече“.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Световните цивилизации. История и култура. Том първи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Литература и изкуство

Омировият епос