Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (68) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Кризата през 3 в. (180–284 г. сл.Хр.)

Край на политическата стабилност

Комод. Самовлюбеният владетел искал от портретистите си да бъде изобразяван като полубога Херкулес.

Периодът на благотворното имперско владичество приключил със смъртта на Марк Аврелий през 180 г. сл.Хр. Една причина за успеха на „петимата добри императори“ била в това, че първите четирима определяли за свои наследници особено надеждни младежи, а не синовете си или близки родственици. Марк Аврелий обаче нарушил този модел и последствията се оказали фатални. Макар че бил един от най-философските и разумни владетели в историята, той не бил достатъчно мъдър да прозре, че синът му Комод е порочен и некадърен. Провъзгласен за император по желание на баща си, Комод се впуснал в перверзни наслади, показвал открито неуважение към Сената и управлявал така брутално, че една дворцова клика накрая организирала убийството му; той бил удушен в 192 г. Оттам нататък нещата се влошили. Поради липсата на явен наследник на Комод, армиите от провинциите излъчили свои кандидати и последвала гражданска война. След победата на провинциалния военачалник Септимий Север (193–211) вече било ясно, че ако пожелаят, провинциалните армии можели да се месят в имперската политика. Север и някои от наследниците му задълбочили проблема, като премахнали дори и теоретичните права на Сената и управлявали открито като военни диктатори. Щом бруталната сила била извадена на показ като средство, всеки честолюбив военачалник можел да пробва късмета си да заграби властта. Така гражданската война станала хронична. От 235 до 284 г. имало не по-малко от двадесет и шест „войнишки императори“, от които само един успял да избегне насилствената смърт.

Последиците от Гражданската война

Периодът от половин век между 235 и 284 г. бил несъмнено най-лошият за Рим от израстването му като световна сила. Към политическия хаос се добавили още фактори, които в съчетание довели империята до ръба на унищожението. Един от тях била икономическата разруха в резултат от Гражданската война. Освен че постоянните войни пречели на селското стопанство и търговията, съперничеството между кандидатите за власт ги принуждавало да изтощават богатствата на земите си, за да спечелят подкрепата на своите армии. Следвайки максимата за „обогатяване на войниците и презиране на останалите“, те могли да съберат средства само чрез обезценка на монетите и данъчно облагане на гражданите, равносилно на конфискация. Земевладелците, средните арендатори и производители нямали мотивация да произвеждат точно когато производството било крайно необходимо. В човешки план бедните, както обикновено в периодите на икономическа криза, страдали най-много. Често те изпадали в крайна нищета. В условията на война и глад се разпространявали болести. Още по времето на Марк Аврелий империята била пометена от ужасна чумна епидемия, която покосила войската и голяма част от народа. През 3 в. смъртоносната болест се завърнала, сеейки мор в продължение на петнадесет години.

Император Деций. Крайният натурализъм и набразденото чело са типични за портретите от този период.

Изчерпването на човешките ресурси ставало в момент, когато Рим най-малко можел да си го позволи, тъй като външните нападения в средата на 3 в. станали още една заплаха за империята. При оредяването на римските войски вследствие на болестта и междуособиците в римската армия, германците от запад и персите от изток пробили старите римски отбранителни линии. През 251 г. готите победили и убили император Деций, пресекли Дунава и вилнели на свобода из Балканите. Още по-унизително било падението на император Валериан, пленен при битка с персите в 260 г. и накаран да коленичи пред персийския владетел. Когато умрял, тялото му било препарирано и извадено на показ. Дните на Цезар и Август очевидно били далеч в миналото.

Неоплатонизъм и вяра в отвъдното

Разбираем е отпечатъкът на проникващото безпокойство в културата на 3 в. В запазените статуи виждаме дори изражения на тревога, например в бюста на император Филип (244–249), който сякаш предчувства, че скоро ще бъде убит в бой. В крак с духа на епохата била налагащата се философия на неоплатонизма за отвъдното. Неоплатонизмът (или „новият платонизъм“) довел до крайност духовната тенденция във философията на Платон. Първото негово основно учение било това за еманациите: всичко, което съществува, се ражда от божественото и преминава като постоянен поток от еманации. Първият етап на процеса е еманацията на световната душа. От нея се раждат божествените Идеи или духовни модели, а след това и душите на отделните неща. Материята е последната еманация. Но материята не притежава собствена форма и свойства, тя е просто отрицание на духа, утайката, която остава, след като духовните божествени лъчи са прегорели. Оттук следва, че материята трябва да се презира като символ на злото и мрака. Втората основна доктрина е мистицизмът. Човешката душа поначало била част от Бога, но се откъснала от божественото си начало, като се обединила с материята. Най-висшата цел в живота трябва да е мистичното съединяване с божественото, което може да се постигне с размисъл и освобождаване на душата от оковите на материята. Хората трябвало да се срамуват от материалното си тяло и всячески да се стараят да го подчинят. Аскетизмът съответно е третото основно учение на тази философия.

Император Филип Арабски. Художествено наследство от „епохата на безпокойство“ в Рим.

Плотин

Истинският основоположник на неоплатонизма бил Плотин, роден в Египет около 204 г. сл.Хр. През последните години от живота си той преподавал в Рим и спечелил много привърженици сред висшите класи, преди да умре в 270 г. Главните му последователи разредили философията с още повече и по-странни суеверия. Въпреки антирационалната си гледна точка и пълно безразличие към държавата, през 3 и 4 в. сл.Хр. неоплатонизмът станал толкова популярен в Рим, че почти напълно изместил стоицизма. Няма друг факт, който да отразява по-красноречиво бягството на Рим от действителността и настоящето.