Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Световните цивилизации. История и култура (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
World civilizations. Their history and their culture, Volime 1, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2021)

Издание:

Автор: Филип Лий Ралф; Робърт Е. Лернър; Стендиш Мийчъм; Алън Т. Ууд; Ричард У. Хъл; Едуард Макнал Бърнс

Заглавие: Световните цивилизации. История и култура.

Преводач: Владимир Атанасов

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Паблишинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Историография

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД, Враца

Редактор: Илия Илиев

Коректор: Анели Векилска

ISBN: 954-584-229-6 (т.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15115

История

  1. — Добавяне

Съдбовните войни с Картаген

Наченки на империализма в голям мащаб

Към 265 г. пр.Хр. римляните завладели почти цяла Италия. Горди и уверени в силата си, те били готови да нападат и земи отвъд морето. Процъфтяващият остров Сицилия още не бил в ръцете им, а и не можели да останат безразлични към възможностите за завладяване на други части от средиземноморския свят. Рим вече бил склонен да тълкува почти всяка промяна в статуквото като заплаха за собствената си сигурност. Вследствие на това той скоро повел поредица от войни с други велики държави, което променило решително хода на неговата история.

Картаген

Безспорно най-важна била битката с Картаген, велика морска империя, която се простирала по северното крайбрежие на Африка от днешен Тунис до Гибралтарския проток. Картаген бил основан около 800 г. пр.Хр. като финикийска колония. В 6 в. пр.Хр. той постепенно се разраснал в богата и независима държава. Благоденствието на висшите му класи се опирало на търговията и експлоатацията на северноафриканските природни ресурси. В Картаген управлявала олигархия. Действителните управници били тридесет търговски първенци, които съставяли вътрешен съвет на Сената. Независимо от жестоката религия, която изисквала кървави жертвоприношения, през 3 в. пр.Хр. цивилизацията на Картаген превъзхождала по пищност и научни постижения тази на Рим.

Причини за Първата Пуническа война

Продължителните борби между Рим и Картаген са събирателно наречени Пунически войни от името, с което римляните наричали картагенците — пуни, т.е. финикийци. Първоначалният сблъсък станал в 264 г. пр.Хр. поради недоволството на Рим от разширяването на Картаген в Сицилия. Картаген вече управлявал западните части на острова и сега заплашвал да завземе и източното крайбрежие, т.е. по-близо до континентална Италия. Не желаейки да позволи на Картаген да завладее цяла Сицилия и да се превърне в опасен съсед, Рим му обявил война с надеждата да изтласка врага си обратно в Северна Африка. Двадесет и три години на ожесточени сражения в крайна сметка донесли победа за римските пълководци. Картаген бил заставен да отстъпи всички свои владения в Сицилия и да заплати огромен данък.

Втора Пуническа война

Поради това че римляните се борили толкова усилено и продължително, за да разгромят Картаген, те били решени да не допуснат господството на своя враг в други средиземноморски територии. Ето защо римляните изтълкували опита на Картаген да завладее Испания през 218 г. пр.Хр. като заплаха за римските интереси и отвърнали с обявяване на война. Подновената борба, известна като Втора Пуническа война, бушувала шестнадесет години. Първоначално римляните се оказали напълно неподготвени за бляскавите подвизи на известния картагенски пълководец Ханибал. Като военачалник в Испания Ханибал повел армията си заедно с бойни слонове в един забележителен военен поход през Южна Франция и Алпите и нахлул в Италия. (Учените не знаят със сигурност през кой точно проход Ханибал е прекарал войските и слоновете си, но продължават да изследват този неотложен въпрос, прекарвайки многобройни приятни ваканции във френските планини.) След стъпването на картагенски войски на италийска земя Рим се отървал на косъм от разгрома. Само „тактиката на изчакване“ в крайна сметка спасила положението, защото времето било на страната на онези, които можели да изтощят нашественика чрез прекъсване на снабдяването и постоянен тормоз. Тази тактика изисквала желязна дисциплина, но в това била и най-голямата сила на Рим. Тактиката на изчакване, следвана от римския генерал Фабий, наречен „Фабий Изчакващия“ (оттук съвременният термин „фабианство“, т.е. постепенност), отнела преимуществото на Ханибал до момента, в който по-агресивният римски пълководец Сципион Африкански най-накрая разбил Ханибал в ожесточена битка при Зама (202 г. пр.Хр.).

153_hanibal.jpgХанибал. Монета от Картаген, изобразяваща Ханибал като победоносен пълководец, със слон на обратната страна.
154_rim.jpgРазрастване на Рим по време на републиката
Трета Пуническа война и падането на Картаген

Втората Пуническа война завършила с победата на Сципион. Принуден да изостави всички свои владения, освен самия град Картаген и заобикалящите го земи, както и да заплати три пъти по-големи репарации, отколкото в края на Първата Пуническа война, Картаген бил още по-дълбоко унижен от преди. Въпреки това подозрителността на Рим към Картаген оставала все така обсебваща. Към средата на 2 в. пр.Хр. Картаген възстановил в известна степен бившето си благоденствие — и това било достатъчно да предизвика недоволството на римляните. Най-влиятелните римски сенатори вече не желаели пълното унищожение на картагенската държава. През 150 г. пр.Хр. римският „ястреб“ Катон Цензора завършвал всяка своя реч в Сената с думите: „Картаген трябва да бъде унищожен“. Не е изненадващо, че на следващата година Сенатът се възползвал от съвсем незначителен повод и предявил искане картагенците да напуснат своя град и да се заселят най-малко на петнадесет километра от брега. Тъй като такова искане било равносилно на смъртно наказание за една държава, чието съществуване зависело от търговията, последвал отказ, както вероятно и се очаквало в Рим. Резултатът бил Третата Пуническа война, конфликт, който се разразил между 149 и 146 г. пр.Хр. Последната римска атака завършила със страхотно клане в град Картаген. Докато гледал Картаген в пламъци, победилият римски пълководец изрекъл: „Това е славен миг, но имам странното чувство, че един ден същата съдба ще сполети и моята родина“. След като могъществото на Картаген било напълно съкрушено, оцелелите 55 000 души били продадени в робство, техният някога великолепен град бил изпепелен, а земята разорана и посипана със сол.

Резултати от войната с Картаген: (1) Завладяване на Испания и елинистичния Изток

Войните с Картаген оказали сериозно влияние върху развитието на Рим. Най-очевидно е огромното увеличаване на римската територия. Победите на Рим над Картаген довели до създаване на отвъдморски провинции в Сицилия, Северна Африка и Испания. Това не само донесло огромни богатства на Рим — най-вече зърно от Сицилия и Африка и сребро от Испания, — но в случая с Испания дало началото на разширяване на запад, което оказало най-силно формиращо влияние върху историческото развитие на Европа. Освен това тези войни довели до конфликт между Рим и източносредиземноморските сили и така отворили пътя към още по-голямо господство. По време на Втората Пуническа война Филип V Македонски сключил съюз с Картаген, като се предполага, че е имал планове да завземе Египет. Под претекст, че възнамерява да предотврати ходовете на Филип, Рим изпратил армия на изток, макар че действителното му намерение явно било разширяването на римското господство. В резултат на това били завладени Гърция и Мала Азия, а Египет попаднал в римската сфера на влияние. Така преди края на 2 в. пр.Хр. практически целият средиземноморски свят се оказал под контрола на Рим.

(2) Социална и стопанска революция

След като Рим протегнал пипалата си към Средиземно море, настъпили редица коренни социално-икономически промени. Една от тях била огромното увеличаване на робите в резултат от залавянето и продажбата на военнопленници. Вече видяхме, че 55 000 картагенци били продадени в робство през 146 г. пр.Хр.; малко преди това подобна съдба застигнала 150 000 гърци. Към края на 2 в. пр.Хр. около един милион роби в Италия полагали тежък труд главно по нивите и това превърнало Рим в една от най-силно зависимите от робски труд икономики, познати в историята. Вследствие на това настъпил упадък на дребното земеделие поради развитието на плантационна система, основана на робския труд и притока на евтино зърно от провинциите. Дребните земеделци от своя страна потърсили прехрана в градовете и най-вече в град Рим, като съставили нова градска прослойка. Редом с присъединяването на отвъдморски територии с дългогодишни традиции в търговията и нуждата от административен апарат, тази тенденция неизбежно довела до създаването на средна класа, съставена от търговци, лихвари и хора, които по договор с държавата експлоатирали мини, строели пътища и събирали данъци. Градовете също изобилствали от обеднели скитници, защото в Рим така и не бил извършен преход към индустриализация. При наличието на роби, които вършели тежката работа, липсвал стимул за техническа инициатива, която би могла да доведе до ориентация към промишлеността, а без масово производство безработицата сред градското население оставала голяма. Един пътешественик в Италия около 150 г. пр.Хр. би видял селски местности, пълни с роби, и градове пренаселени от отчаяни бивши земеделци, доведени до просия.

Свобода на браковете и разводите

Още една промяна, която съпровождала присъединяването на нови територии, бил новият облик на семейния живот и положението на жените. В по-раншните периоди римското семейство се основавало на законовите и финансови правомощия на съпруга, които му давали почти абсолютна власт. Жената била подчинена и затворена в дома, докато съпругът й вършел работата навън и очаквал да се отнасят към него с почит. През 2 в. пр.Хр., две юридически нововъведения силно видоизменили този модел. Едното било въвеждането на т.нар. „свободен брак“, според който делът на жената от имуществото на баща й оставал за нея вместо за съпруга й и се връщал на баща й или неговите наследници след нейната смърт. Наред с това се въвели нови правила за развод, според които всяка от страните, а не само мъжът, имала право да заведе дело, като изневярата вече не била единствен претекст. Явно мотивацията и за двете законови новости била предотвратяването на преминаване на имущество от едно семейство в друго, което би могло да намали размерите на големите имения, създадени благодарение на притока на роби. От друга страна, и двете промени естествено довели до по-голяма правна независимост на жената. Освен това робството предоставило на жените по-голяма практическа свобода — робите можели да поемат отглеждането на децата и поддръжката на дома наред с други задачи. Римлянките от по-висшите класи съответно прекарвали повече време извън дома си и започнали да участват в ред светски, интелектуални и художествени изяви.

Въвеждане на гръцките представи и обичаи

Културният живот в по-висшите класи станал възможен благодарение на една последна промяна, свързана с римската експанзия — въвеждането на гръцки представи и обичаи. Тяхното пренасяне в Рим било улеснено от завладяването на елинистичния Изток и те били възприети, щом римските висши класи се замогнали в резултат на завоеванията. В частност децата получавали много по-добро образование, театърът и литературата идвали на мода, а битовите удобства, които елините започнали да оценяват в Сирия и Египет, се усладили и на римските завоеватели в средиземноморския свят. Някои по-консервативни римляни гледали с презрение на тези промени. В техните очи „доброто старо време в Рим“ с ударението върху семейния живот, бащинския авторитет и суровата военна дисциплина отстъпвали място на пропадането на семейството и порочните изкушения на лекия живот. Така или иначе те не можели да върнат времето назад. Рим се превръщал все по-необратимо, от република на земеделци в сложно общество с огромни различия между бедни и богати и нови нрави, свързани с по-голямата лична свобода поне на заможните хора.