Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (71) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Продължителният упадък на Римската империя

След 180 г. сл.Хр. Римската империя запада, но не рухва. През 284 г. енергичният император-воин Диоклециан за почва реорганизация на империята, която й вдъхва нов живот. След това през целия 4 в. римската държава продължава да обкръжава Средиземно море. През 5 в. западната половина на империята пада под ударите на нахлуващите германски племена, но дори тогава римските институции не били напълно унищожени, а през 6 в. източната половина на империята успяла да си върне голяма част от западното крайбрежие на Средиземно море. Чак през 7 в. става напълно очевидно, че Римската империя може да се надява да оцелее само ако изостави Запада и укрепи силите си на изток. Когато това се случва, идва краят на Античността.

Епохата на Късната античност (284–610)

Историците често подценяват трайността на римските институции и започват разказа за средновековната история с 3, 4 или 5 в. След като историческата периодизация е винаги приблизителна и зависи главно от това, на кои аспекти от развитието иска да наблегне историкът, този подход не може да се отхвърли. Естествено преходът от античния към средновековния свят е бил постепенен и множество „средновековни“ черти са се развивали бавно на запад още от 3 в. Но днес е по-прието да се смята, че античната история не е свършила в 284 г., а е продължила, докато Римската империя загубила контрол над Средиземноморието през 7 в. Епохата от 284 до около 610 г., макар и преходна (каквито са, разбира се, всички епохи), има определени собствени черти и може би е най-добре да се нарече не римска или средновековна, а епоха на Късната античност.

Възход на християнството и упадък на градовете

Главната културна тенденция в късноантичната история била разпространението и тържеството на християнството в целия римски свят. Отначало християнството било просто една от няколкото разновидности на вярата в задгробния живот, която привличала все повече хора по времето на последната империя. Но в 4 в. то било прието за държавна религия на Рим и оттогава става един от най-мощните формиращи фактори в развитието на Запада. Докато християнството се разпространява, Римската империя неотклонно залязва. В този упадък централно място заема свиването на градския живот, на който се държала империята. Когато империята започва да изпитва сериозни трудности, западането на градовете било най-изразено в Северозападна Европа, защото там градската цивилизация нямала дълбоки корени и била най-далече от главните търговски и съобщителни линии на империята в Средиземноморието. Свиването се почувствало и в по-близките до Средиземно море части на Запада, защото западните градове били много по-зависими от спадащото земеделско производство, отколкото източните градове, които разчитали повече на търговията с луксозни стоки и манифактура. Така тежестта на цивилизацията и имперското управление в целия район се изместила трайно от запад на изток. Най-очебийните прояви на това изместване били германските успехи през 5 в. Те действително отворили нова страница в политическата история на Запада, но непосредственото им влияние не бива да се преувеличава. Дори след нахлуването на германските племена римските институции продължили да западат постепенно. В частност в териториите до Средиземно море и близо до него римският градски живот се запазвал, макар с постоянно отслабваща енергия, докато най-сетне Средиземно море престанало да бъде „римско езеро“.