Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (61) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Ранната република

Начало на римските завоевания

Историята на римската република през двата века след нейното основаване била на практика история на ежегодни войни. В началото римляните се отбранявали от съперническите градове, които се възползвали от объркването, придружило промяната в режима, за да навлязат в римска територия. След като Рим успял да отблъсне тези нападения, градът заел позиция на агресор; с течение на времето римляните постепенно завладели всички етруски територии, след което превзели всички гръцки градове на юг в границите на Италия. Последните завоевания не само усилили римското господство, но и допринесли за плодотворния контакт на римляните с гръцката култура. При завземането на нови територии римляните се сблъсквали с бунтовете на новопокорените народи; потушаването на тези бунтове засилвало апетита на победителите за нови триумфи. Така войните следвали една подир друга в безкраен низ, докато Рим завладял почти целия Апенински полуостров.

Резултат от първите военни сблъсъци

Дългата поредица от сблъсъци усилила както земеделския, така и военния характер на римската държава. Придобиването на нови земи давало възможност на нуждаещите се римляни да се заемат със земеделска работа в римските колонии. Вследствие на това римляните не виждали необходимост от това да развиват промишленост или търговия. Нещо повече, постоянните войни затвърдили сред римляните идеала за желязна сила. Много от най-известните римски легенди за военен героизъм са от този период. Според една от тях смелият Хораций отблъснал цяла армия пред един мост само с помощта на двама другари; според друга ветеранът Цинцинат напуснал своето стопанство и се втурнал към бойното поле, веднага щом бил призован.

Двама консули заместват царят

През същия период на ранната република Рим претърпял постепенна политическа еволюция. Замяната на монархията била толкова предпазлива, колкото може да бъде една политическа промяна. Основното й последствие било заместването на царя с двама избрани държавници, наречени консули, и усилването на позициите на аристократичния Сенат с правомощия за управление на държавните средства. Въпреки че консулите били избирани от събрание на гражданите, това събрание било контролирано от аристокрацията, в резултат на което консули обикновено ставали сенатори, които защитавали интересите на аристокрацията. Консулите притежавали пълната изпълнителна и съдебна власт, която по-рано имал царят, ограничена от правото на вето, което всеки от тях имал над другия. При възникване на конфликт между тях Сенатът бил призоваван да вземе решение, а в извънредни случаи бил назначаван диктатор за срок до шест месеца.

След установяването на републиката политическото господство на аристократите, наричани тогава в Рим патриции, било оспорено от плебеите. Последните били преди всичко дребни земеделци, понякога и търговци, макар че сред плебеите имало и заможни семейства, които не можели да станат патриции поради доскорошния си чуждестранен произход. Плебеите страдали от многобройни несправедливости. Независимо че били принудени да служат във войската по време на война, те не можели да заемат никакви служби. Нещо повече, те се чувствали жертви на дискриминационни решения в съдебните процеси. Те дори не знаели какви са техните законови права, тъй като законите били неписани и единствено патрициите имали правомощия да ги тълкуват. Най-жестоко било наказанието в случаи на задлъжнялост, защото кредиторът можел да продаде длъжника като роб извън границите на Рим.

Победи на плебеите

За да възстановят справедливостта, плебеите започнали да се бунтуват скоро след началото на 5 в. пр.Хр. По това време те принудили патрициите да се съгласят с избирането на известен брой служители, наречени трибуни, които имали правомощия да защитават плебеите посредством налагане на вето върху неправомерни действия на патрициите. Тази победа била последвана от извоюване написването на закони около 450 г. пр.Хр. Вследствие на това бил издаден известният Закон на дванадесетте таблици, наречен така, защото бил написан върху дървени плочки („таблици“). Макар че римляните от по-късно време започнали да възприемат този закон като вид харта за човешки свободи, той не представлявал нищо подобно, защото увековечил най-вече древните обичаи, без дори да изключва продажбата в робство заради задлъжнялост. Все пак поне се появила ясна дефиниция на закона. Около поколение по-късно плебеите придобили право да заемат постове на низши магистрати, а през 367 г. пр.Хр. бил избран и първият плебейски консул. По силата на древния обичай след изтичане на мандата си консулите били автоматично приемани в Сената. Така патрицианският монопол в този орган бил нарушен. Окончателната победа на плебеите била отбелязана в 287 г. пр.Хр. с прокарването на закон, предвиждащ актовете, гласувани от събранието на гражданите (вече с уравновесен състав от патриции и плебеи), да бъдат задължителни за римското правителство със или без съгласието на Сената.

Значение на победите на плебеите

При всичко казано дотук, значението на тези промени не било огромно. Тяхната цел не била постигането на по-големи лични свободи, а просто да се обуздае властта на патрициите и да се спечели за плебеите по-голям дял в държавното управление. Впрочем, ако си послужим с цитат на големия историк на Рим Теодор Момзен, римляните от ранната република „така и не изоставили принципа, че народът не може да управлява, а трябва да бъде управляван“. Поради това отношение, даването на пълна законодателна власт на събранието било по-скоро формално, защото Сенатът продължавал да притежава реалната власт. Допускането на плебеите до членство в Сената също не допринесло по никакъв начин за либерализирането на този орган. Неговият престиж бил толкова голям, а почитта на римляните пред властта толкова дълбока, че новите членове скоро били завладени от консерватизма на старите. Нещо повече, фактът, че магистратите не получавали заплати, отказвал по-бедните граждани от домогването до държавни постове.

Римското общество и култура са все още твърде примитивни

Интелектуалните и културните промени в Рим, както и политическите, протичали много бавно. Макар че писмеността била възприета още през 6 в. пр.Хр., тя не се използвала почти за нищо друго, освен за записване на законите, политическите договори и надгробните надписи. Доколкото образованието се ограничавало в напътствията, давани от бащи на синове в областта на мъжките спортове, практическите умения и войнишките добродетели, по-голямата част от населението било неграмотно. Войните и земеделието оставали основно занимание за мнозинството от народа. Търговията била слабо развита, в градовете имало малко занаятчии. Фактът, че републиката нямала стандартна монетна система до 269 г. пр.Хр., е отражение на сравнително незначителната римска търговия по онова време.

Сравнение между римската и гръцката религия

През периода на ранната република римската религия придобила характера, който се запазил през по-голяма част от нейната история. Тя приличала на гръцката в доста отношения, отчасти защото етруската религия била дълбоко повлияна от гръцката, а римляните от своя страна я наследили от етруските. И гръцката, и римската религия наблягали на изпълнението на обреди с цел получаване на блага от боговете или за да не ги гневят. Римските и гръцките божества имали сходни функции: Юпитер отговаря на Зевс, като бог на небето, Венера на Афродита, като богиня на любовта, Нептун на Посейдон, като бог на морето и т.н. Също както в гръцката, и в римската религия нямало догми, церемонии или вяра в награди или наказания в отвъдното.

Намесата на Юпитер. Тази сцена от 1 в. сл.Хр. изобразява как Юпитер, бог на небето, помага на римляните в битка срещу германските варвари.

Контрасти с гръцката религия

Съществували обаче и съществени различия. Римската религия била определено по-политическа. Тя нямала за цел да служи за прослава на човечеството или да установява хармония между хората и заобикалящия ги свят, а да защитава държавата от нейните врагове и да увеличава нейната власт и благоденствие. Боговете притежавали по-малко човешки черти; всъщност те били богове-личности единствено поради гръцкото влияние, след като по-рано били почитани като анимистични духове. Римляните не си представяли, че техните богове се карат помежду си или се смесват с хората подобно на гръцките божества. И накрая римската религия съдържа по-силен елемент на религиозна взаимовръзка с политическия живот от гръцката. Съвет на жреците, наречени първосвещеници, образувал клон от държавното управление. Те оглавявали публичните жертвоприношения и служели като пазители на свещените традиции, които само те можели да тълкуват. Следва да се подчертае, че тези религиозни служители не били жреци в професионалния смисъл на думата. Те всъщност били аристократи, назначени за кратък мандат като първосвещеници, преди или след приемане на други държавни задължения и без специално обучение в религиозното поприще. Освен това тяхната роля била строго публична, тъй като те не изповядвали, не опрощавали грехове и не отслужвали церемонии.

Нравственист в ранната република

Нравствеността на римляните както в този, така и в по-късни периоди нямала почти никаква връзка с религията. Римляните не искали от боговете си да ги възнаграждават за добродетели, а да даряват обществото и семействата им с материални блага. Нравствеността била заложена в патриотизма и уважението към властта и традициите. Главните добродетели били смелостта, честта, самодисциплината, почитането на предците и верността към родината и семейството. Верността към Рим била над всичко друго. Гражданите трябвало да са готови да пожертват не само собствения си живот, но ако е необходимо, и този на семействата и приятелите си за доброто на републиката. Хладнокръвието, с което някои консули наказвали със смърт синовете си за нарушаване на военната дисциплина, будело дълбоко уважение. Малко народи в европейската история, с изключение на спартанците и съвременните тоталитарни държави, са смятали държавните интереси за толкова първостепенни или подчинявали толкова пълно личността на благоденствието на държавата.