Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (63) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Социалните борби в периода на късната република

Нов период на вълнения

Периодът след края на Пуническата война в 146 г. пр.Хр. до около 30 г. пр.Хр. се характеризира с огромни политически вълнения. Чести явления за това време били социалните сблъсъци, покушенията, борбите между диктатори-съперници, войните и бунтовете. Въстанията на роби допълвали картината на общите безредици. През 134 г. пр.Хр. в Сицилия римската армия била разбита от 70 000 роби и чак след това бунтът бил потушен от допълнителни римски подкрепления. Нови бунтове на роби в Сицилия последвали през 104 г. пр.Хр. Най-опасното от всички въстания на роби било оглавено от един роб на име Спартак между 73 и 71 г. пр.Хр. Спартак, който бил обучен за гладиатор (което означава сигурна смърт на арената), се скрил с група бегълци на връх Везувий близо до Неапол, където привлякъл огромни маси избягали роби. В продължение на две години бегълците под негово ръководство се съпротивлявали срещу римската армия и окупирали голяма част от Южна Италия, но накрая били разгромени, а Спартак загинал в битката. За назидание шест хиляди пленници били разпънати на кръстове по целия път от Капуа до Рим (около 240 км).

Поземлената реформа на Тиберий Гракх

Междувременно се разразил сериозен конфликт между членовете на управляващата класа, чието начало било поставено в 133 г. пр.Хр. с опитите за социални и стопански реформи на двамата братя Гракхи. Въпреки аристократичния си произход те предложили да се отстъпят държавни земи на безимотните, с цел да се освободи социалното и икономическо напрежение. През 133 г. пр.Хр., в качеството си на трибун, Тиберий Гракх предложил закон, според който държавните земи на тогавашните наематели и арендатори трябвало да се ограничат до максимум 300 акра на гражданин, плюс 150 акра за всяко дете в семейството. Излишъците от земя щели да се разпределят между бедните на малки парцели. Аристократите-консерватори бурно се противопоставили на това предложение и организирали налагането на вето върху него от втория трибун Октавий. Тиберий свалил Октавий от поста му, а когато и неговият мандат изтекъл, кандидатствал за втори. Тези два хода заплашвали с диктатура и дали повод за съпротива на сенаторите-консерватори. Въоръжени с тояги, те се развилнели по време на изборите и убили Тиберий заедно с много негови последователи.

Гай Гракх и нова борба за реформа

Девет години по-късно по-малкият брат на Тиберий, Гай Гракх, подновил борбата. Дори и след прокарването на закона за земята на Тиберий от Сената, Гай смятал, че кампанията трябва да продължи. След избирането му за трибун през 123 г. пр.Хр. и преизбирането му през 122 г. пр.Хр., той прокарал няколко закона в защита на по-непривилегированите. С единия се стабилизирали цените на зърното в Рим. За тази цел по бреговете на Тибър били изградени складове за зърно. С друг закон се упражнявал контрол върху управителите, заподозрени в експлоатация на провинциите за собствена облага. Тези и други подобни мерки предизвикали такъв гняв сред засегнатите, че те взели решение да ликвидират врага си. Римският Сенат провъзгласил Гай Гракх извън закона и упълномощил консулите да предприемат всички необходими мерки за защита на републиката. В последвалия сблъсък Гай бил убит, а около 3000 негови последователи загубили живота си в актове на отмъщение.

Значение на опитите за реформи на братя Гракхи

Размириците по време на Гракхите показали, че римската република е надраснала рамките на политическото си устройство. С течение на годините събранието придобило власт почти равна на властта на Сената. Вместо да потърсят мирно разрешение на проблемите, и двете страни прибягнали към насилие. Така те показали, че всеки политик, който се стреми към върховна власт, може да използва сила, с което отворили пътя към разрушаването на републиката. Римляните показали забележителни способности в изграждането на империята и в прилагането на гръцката идея за град държава на голяма територия, но тесногръдието на техните висши класи се превърнало в отрова за доброто здраве на държавата. Разглеждайки всяка реформа като зло, те не вникнали в причините за вътрешната дисхармония и вярвали, че потисничеството е единствена форма за преодоляването й.

Марий и Сула

След падането на Гракхите управници на държавата станали двама военачалници, които спечелили слава в успешни войни в чужбина. Първият бил Марий, който бил издигнат на консулския пост от плебейската партия през 107 г. пр.Хр. и преизбиран шест пъти. За нещастие Марий не бил политик и не постигнал нищо за последователите си, извън демонстрацията на лекотата, с която един военачалник с армия зад гърба си може да потисне опозицията. След смъртта му в 86 г. пр.Хр. аристократите на свой ред взели властта със сила. Техният избраник бил Сула — друг победоносен пълководец. Назначен за диктатор през 82 г. пр.Хр. за неограничен срок, Сула се заел безмилостно да ликвидира противниците си и да разширява властта на Сената. Било възстановено дори правото на вето на Сената върху актове на събранието, а правомощията на трибуните били силно орязани. След тригодишно управление Сула решил да замени престижа на властта с чувствените удоволствия и се оттеглил в луксозното си имение извън града.

Помпей

Действията на Сула били оспорени след оттеглянето му от власт, тъй като следствието от неговите укази било предаването на управлението в ръцете на себичната аристокрация. Появили се няколко нови водачи, които защитавали каузата на народа. Най-известните от тях били Помпей (106–48) и Юлий Цезар (100–44). За известно време те се съюзили в заговор за завземане на властта, но по-късно станали съперници, надпреварвайки се да завоюват обществената подкрепа. Помпей си спечелил слава като завоевател на Сирия и Палестина, докато Цезар показал уменията си в низ от бляскави победи над галите, като присъединил към територията на Рим днешна Белгия, Германия на запад от р. Рейн и Франция. В 52 г. пр.Хр. след продължителни масови безредици в Рим Сенатът застанал зад Помпей и устроил избирането му за единствен консул. Цезар, който стоял в Галия, бил обявен за враг на държавата; с помощта на сенаторската фракция Помпей се опитал да го лиши от политическа власт. Резултатът бил смъртна война между двамата мъже. В 49 г. пр.Хр. Цезар навлязъл в Италия, пресичайки р. Рубикон (оттогава метафора за съдбовно решение), и завзел Рим. Помпей избягал на изток с надеждата да събере достатъчно голяма армия, с която да възстанови властта си върху Италия. През 48 г. пр.Хр. войските на съперниците се срещнали във Фарсал, Гърция. Помпей бил победен и скоро след това убит от съзаклятници, подкрепящи Цезар.

Юлий Цезар.

След това Цезар се намесил в политиката на Египет чрез двора на Клеопатра (която оставил бременна). После провел още една военна кампания в Мала Азия, където отбелязал светкавична победа, дала повод за крилатата му фраза „Дойдох, видях, победих“ (Veni, vidi, vici). Тогава Цезар се завърнал в Рим. Никой не се осмелил да оспори властта му. С помощта на своите ветерани той всял страхопочитание в Сената, който изпълнявал всяко негово желание. През 46 г. пр.Хр. бил избран за диктатор за десет години, а две години по-късно — за пожизнен. Освен това той си присвоил почти всички други титли, които можели да укрепят властта му. Той получил от Сената пълни правомощия да обявява война или мир, както и да контролира държавните приходи. На практика той бил над закона. Разпространили се слухове, че смята да се провъзгласи за цар. Тези страхове довели до убийството му на мартенските иди (15 март — бел.ред.) в 44 г. пр.Хр. от група заговорници, водени от Брут и Касий, които се надявали да върнат Рим към републиканско управление.

Монета за мартенските иди. Тази монета е сечена от Брут в памет на убийството на Юлий Цезар. Брут е изобразен на лицевата страна, а на гърба е шапката на свободата между две ками и съкращение на латински за мартенските иди.

Макар че историците на времето мислели Цезар за свръхчовек и герой, днес той често се смята за незначителен политик. И двете крайности обаче трябва да бъдат избягвани. Разбира се, той не „спасил Рим“ и не бил най-великият държавник за всички времена, тъй като се отнасял към републиката с презрение и държавното управление след него било по-трудно. Все пак някои от постъпките му като диктатор имали наистина дългосрочен ефект. С помощта на един гръцки астроном той променил календара, според който годината имала 365 дни (плюс един ден на всеки четири години). Този „юлиански“ календар, с някои корекции, направени от Папа Григорий XIII през 1582 г., съществува и до днес. Затова е съвсем уместно седмият месец от годината да носи името на Юлий — юли. Като удостоил с гражданство хиляди испанци и гали, Цезар направил важна крачка към премахване на различията между италийци и провинциалисти. Той спомогнал и за намаляване на икономическото неравенство, като заселил много от ветераните си и част от градските бедняци в пустеещи земи. Далеч по-важно от тези реформи останало прозорливото му решение, още преди да вземе властта, да насочи усилията си към Запада. Докато Помпей, а преди него и Александър се насочили към Изтока за слава и богатства, Цезар бил първият велик водач, който осъзнал потенциалното значение на Северозападна Европа. С присъединяването на Галия той донесъл на Рим огромно селскостопанско богатство и спомогнал за разпространяването на градския начин на живот и култура в дивия дотогава Запад. Западноевропейските цивилизации, които по-късно се установили именно в районите, завладени от Цезар, може би нямаше да бъдат същите без него.