Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (30) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Еврейските закони и литература

Еврейската култура: ограничения и постижения

Древните евреи не са били велики учени, строители или художници. Доколкото можем да съдим, дори Храмът на Соломон не е бил същинско еврейско строително постижение, защото излиза, че финикийски зидари и занаятчии са били канени да решават най-трудните строителни задачи, свързани с проекта. След като еврейският религиозен закон е забранявал сътворяването на всякакъв „издялан образ“ или „подобие“ на каквото и да било в небето, земята или водата (Изход 20:4), не е съществувала нито скулптура, нито живопис. Но затова пък в законодателството и литературата древноеврейската култура намира най-непреходния си израз.

Еврейски надпис върху каменна настилка в синагога. Еврейският народ не е създавал статуи заради библейската забрана срещу „идолите“, а същата забрана явно е включвала и цялото пластично изкуство горе-долу до времето на Христос. Тук, на подовата мозайка от Палестина, датираща ок. 900 г. сл.Хр., изобразителното изкуство е заместено от псалма и молитвата. Забележете, че еврейското писмо (ивритът) върви отдясно наляво.

Еврейският закон: Кодексът на Второзаконието

Главният източник на еврейските закони е Кодексът на Второзаконието, който е ядрото на библейската книга Второзаконие. Макар отчасти да се основава на много древни традиции, издаващи родство с правната мисъл на Стария Вавилон, Второзаконието в настоящия си вид без съмнение датира от времето на революцията на пророците. Общо взето, неговите разпоредби са по-хуманни и справедливи от законите, съдържащи се в старовавилонския Кодекс на Хамурапи. Като пример на хуманизъм той не само включва щедрост към бедния и към странника, но и предписва еврейският роб, след като служи шест години, да бъде освободен и да му се дадат известни средства, за да започне свой живот. Той също изисква на всеки седем години да се опрощават дълговете на всички длъжници. Справедливост се съдържа и в принципите, диктуващи децата да не отговарят за вината на бащите си и че на съдиите при никакви обстоятелства не е разрешено да приемат подаръци. Над всичко Второзаконието издига строгия идеал на „пълната праведност“, защото Яхве не се задоволява с по-малко. Само като живеят „напълно праведно“, евреите могат да се смятат достойни да наследят обетованата земя.

Еврейската литература

Взета като цяло, литературата на евреите е била най-изящната, създадена от древните цивилизации на Западна Азия. Всичко запазено от нея се намира в Стария завет и в апокрифните книги (древни еврейски текстове, които не се признават за свещени поради несигурния им религиозен произход). Освен няколко фрагмента като Песента на Девора в Книгата на Съдиите 5, Старият завет всъщност не е толкова стар, колкото се предполага обикновено. Учените днес признават, че той е бил създаден от няколко сборника и преработки, в които старите и новите части са били смесвани и като цяло приписвани на един древен автор — например Мойсей. Но и най-старата от тези преработки не е била направена по-рано от 850 г. пр.Хр. Мнозинството от книгите на Стария завет са от още по-късен произход, с изключение на някои хроники. Макар по-голямата част от псалмите да се приписва на цар Давид, доста от тях се отнасят за събития от Вавилонския плен и е сигурно, че сборникът Псалми като цяло се е създавал няколко века.

Литературните достойнства на Стария завет

Имайки предвид, че големи части от Стария завет представляват дълги поменици от имена или тайнствени ритуални забрани, останалите, били те биографични или военни разкази, благодарствени молитви, бойни химни, пророчески излияния, любовни стихове или диалози, са изпълнени с ритъм, вълнуваща образност и емоционална мощ. Малко текстове на кой да е език могат да надминат строгата красота на двадесет и втория псалм: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая: /Той ме настани на златни пасбища/ и ме води на тихи води, /подкрепя душата ми…“; или образа на мира в Исаия: „и ще прековат мечовете си на орала и копията си — на сърпове; народ срещу народ не ще вдигне меч и няма вече да се учат на война.“.

Песен на песните

Библейската Песен на песните се нарежда сред най-прекрасните образци на световната любовна лирика. Макар поколения читатели да са търсили в нея фигуративен духовен смисъл (а някои модерни критици ни казват, че сме свободни да намерим всякакъв смисъл, в какъвто си искаме текст), Песента на песните сигурно се е появила около 5 в. пр.Хр. като сборник от чисто светски сватбени стихове. Женихът възхвалява булката си като своя „гълъбица“, а тя вижда в него свой „цар“. Те заедно се радват на ласките, които ще споделят, и на съвместния любовен живот сред градините и лозята: „Стани, моя мила, моя хубавице, излез! /Ето, зимата се вече мина,/ дъждът преваля, престана; /цветя се показаха по земята…/ и цъфналите лози в лозята издават благоухание… /О, хубава си, моя мила, хубава си/ очите ти са гълъбови под твоите къдри… /зъбите ти — като стадо остригани овци…/ Моят възлюбен отиде в градината си, в ароматните цветници, /за да пасе в градините и да бере кринове./ Аз принадлежа на моя възлюбен, а моят възлюбен — на мене…“

Книгата на Йов

Съвсем друг вид постижение на еврейската литература представлява Книгата на Йов, написана някъде между 500 и 300 г. пр.Хр. По форма книгата е драма на трагичната борба между човека и съдбата. Централната й тема е проблемът за злото: защо е възможно праведникът да страда, докато грешният процъфтява. Сюжетът е много стар, вероятно адаптиран от старовавилонска притча с подобно съдържание. Но евреите въвеждат в него много по-дълбоко философско звучене. Главният герой, Йов, добродетелен човек, внезапно е връхлетян от редица беди: ограбват имуществото му, убиват децата му, а тялото му е разядено от болести. Отначало неговото отношение е стоическо смирение: злото трябва да се приема наред с доброто. Но когато страданията му нарастват, той изпада в отчаяние. Той проклина деня, в който се е родил, и възхвалява смъртта, в която „нечестивите престават да смущават и уморените се успокояват“.

Проблемът за злото в Йов

Следва продължителен спор между Йов и приятелите му върху предназначението на злото. Последните смятат, че всяко страдание е наказание за греховете, и тези, които се разкайват, биват опростени и укрепени духом. Но Йов не може да бъде убеден от техните аргументи. Разкъсан между надеждата и отчаянието, той се опитва да разгледа проблема от всички ъгли. Йов дори предполага, че смъртта може би не е краят, че след нея може да има някакво възстановяване на равновесието. Но отчаянието го обзема отново и той решава, че Господ е всемогъщ демон, който унищожава, воден само от каприза или гнева си. Най-накрая в своята мъка той призовава Всевишния да се покаже и да му разкрие пътищата си. Господ му отговаря от една вихрушка с величествен разказ за грандиозните природни сили, които той контролира. Убеден в своята собствена незначителност и непостижимото величие на Бога, Йов се презира и се разкайва „в прах и пепел“. Краят не дава никакво решение на проблема за личното страдание. Няма обещание за възнаграждение в отвъдния живот, нито пък Бог прави някакъв опит да опровергае безнадеждния песимизъм на Йов. Хората трябва да се утешат с философското разсъждение, че вселената е по-велика от тях и че Господ, следвайки своите неизповедими цели, не може да бъде ограничен от човешките критерии за справедливост и доброта.

Книгата на Еклисиаста

Колкото се различават една от друга лиричната Песен на песните и трагичната Книга на Йов, толкова трезвата, житейски мъдра Книга на Еклисиаста е различна и от двете. Безспорно тази книга, приписвана на Соломон, но сигурно написана не по-рано от трети век пр.Хр., съдържа някои от най-съдържателните и силни цитати от Библията. И все пак нейният дух противоречи на всички възвишени презумпции, срещани в останалите части на еврейската Библия, защото авторът на Еклисиаста е бил скептик и материалист. Според него човекът умира също като звяра, на никой не е даден живот в отвъдното, а човешката история не е нищо повече от последователно отминаване на поколенията. Всичко се повтаря в цикъл и нищо не представлява трайна стойност, защото „слънце изгрява, и слънце залязва, и бърза към мястото си, дето изгрява… «И няма нищо ново под слънцето». Над цялото това безцелно повторение в света на човешките дела господства сляпата съдба, а не заслугите, защото «не на пъргави се дава сполучлив бяг, нито на храбри — победа… нито на разумни — богатство, нито на изкусни — благосклонност, но времето и случаят помагат на всички тях.» В светлината на тези обстоятелства авторът съветва животът да се приема такъв, какъвто е, без крайности: «не бивай много строг и недей се изтъква за много умен…». Не се предавай на грях и не бивай безумен: защо да погубваш себе си?“ Учудващо за неговата мрачност той също „похвалва веселбата“, защото „за човека няма по-добро под слънцето, освен да яде и да пие, и да се весели“.

Назидателност на Стария завет

Как се е случило един текст, проповядващ максимата „не ставай прекалено праведен“, да се промъкне в еврейската Библия, остава неясно, но едва ли може да се стори прекалено твърдението, че той е изключителен. Затова, вместо да приключим този преглед на еврейската литература с Еклисиаста, най-добре е да изтъкнем, че последната книга на еврейската Библия, Малахия, завършва на много характерна нота както в смисъл на нейното пророческо-есхатологично послание, така и на нейния силно назидателен изказ, когато Яхве казва: „А за вас, които благоговеете пред името Ми, ще изгрее Слънцето на правдата, и изцеление ще има в лъчите Му… И ще отъпчете нечестивците… Ето, Аз ще пратя при вас пророка Илия, преди да настъпи денят Господен, велик и страшен.“