Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (29) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Развитието на еврейската религия

Римска монета в чест на разрушаването на Йерусалим. Надписът IVDAEA CAPTA означава „Юдея завладяна“, a S.C. е стандартно съкращение за „със съгласието на Сената“. Триумфиращ римски войник се възвишава над жена в скръбна поза, олицетворяваща евреите.

Дори по времето на цар Давид древните евреи не са се издигали над положението на второстепенна политическа сила, а след царуването на Соломон не са дори и такава. Затова евреите не биха заслужавали нещо повече от бегло споменаване в тази книга, ако не бяха завоеванията им в областта на религията. Днес юдаизмът, религията на евреите, е стройна съвкупност от вярвания, обичаи и богослужебна практика, всичките основани на пасажи от еврейската Библия (наричана от християните Стария завет). Изучаващият историята трябва да знае, че юдаизмът не се е появил внезапно, а е бил продукт на продължителен процес на промени, протекъл между времето на Мойсей и това на Макавеите.

Етап на национална монолатрия

В развитието на еврейската религия могат да се откроят четири етапа. В първия етап, за който може да се съди само по аналогия, евреите са били политеисти (поклонници на много богове) както всички съвременни на тях западноазиатски народи. След това идва етапът на националната монолатрия, започнат от Мойсей ок. 1250 г. пр.Хр. и продължил до ок. 750 г. пр.Хр. Монолатрия означава изключителен култ към един бог, без да се отрича съществуването на други. При Мойсей народът на Израил приема за национално божество един бог, чието име се пише „Ихв“ и вероятно се е произнасяло сякаш е написано „Яхве“, и се съгласява да не почита никакви други богове. По време на националната монолатрия представата за Яхве е била преди всичко антропоморфна. Той притежавал материално тяло, понякога бил капризен и избухлив, от време на време наказвал човек, който съгрешавал случайно. Например той убил едного просто защото човекът поставил ръката си върху Ковчега на Завета, за да не се друса, докато го возели към Йерусалим (I Паралипоменон, 13:9-10). Яхве не е бил и всемогъщ, защото властта му била ограничена до територията, заета от евреите.

Трансцендентална теология

Въпреки тези отживелици от по-първобитни религиозни системи, някои от най-важните еврейски приноси към по-късната западна мисъл се появяват тъкмо по това време. Един от тях е бил уникалната трансцендентална теология на евреите. Според тях Бог не е част от природата, а е напълно извън нея; така той можел да бъде разбиран в чисто интелектуален или абстрактен смисъл. Допълнение към принципа на божествената трансцендентност бил принципът, че хората са господари на природата по пълномощия, дадени от Бога. Това е заявено категорично в прочутия стих от книгата Битие, в който Господ казва на Адам и Ева: „Плодете се и се умножавайте, заселвайте земята и я подчинявайте, бъдете господари на… всички живи същества“.^[1] Цитатът контрастира поразително с аналогичен вавилонски разказ за сътворението, според който хората са създадени единствено за да служат на боговете, „та те да си почиват“. Накрая, макар и не напълно развити, в този период се срещат и етични съображения. Според вавилонския разказ за Потопа някакъв сприхав бог решил да унищожи хората, защото шумът, който вдигали, му пречел да спи, докато Яхве в книгата Битие изпраща Потопа заради греховността на хората и спасява само Ной и семейството му, защото „Ной беше човек праведен“.

Морални заповеди, ритуали и табута

Евреите почитали Яхве през периода на монолатриятад като се подчинявали на морални заповеди, ритуали и табута. Макар да не е сигурно дали точната форма на Десетте Божи заповеди, както те се наричат след седми век пр.Хр. (формата, описана в Изход 20:3-17), е съществувала отпреди вавилонския плен, евреите определено са спазвали някаква съвкупност от заповеди, включително етични, като например забраната на убийството, прелюбодеянието, лъжесвидетелството и пожелаването на нещо, „което е на ближния ти“. Освен това те са спазвали ритуални изисквания като честване на празници, принасяне на жертви, или забрани, като да не се работи на седмия ден или да не се вари яре в млякото на майка му. Въпреки че моралните стандарти вероятно са се спазвали вътре в еврейската общност, те невинаги са се смятали задължителни в отношенията с външни хора. Така, дори ако говорим за убийството, евреите не са се въздържали да убиват цивилни по време на война повече, отколкото асирийците. Когато Иисус Навин завладявал територии в Ханаан, неговите войски „всичката плячка от тия градове и (всичкия) добитък си разграбиха… а всички люде избиха с меч, тъй че всички бяха изтребени: не оставиха (от тях) ни една душа“. Евреите не изпитвали някакви съмнения относно тази жестока политика, а смятали, че тя им е била заповядана лично от техния Бог — дори, че Яхве бил внушил на ханаанците да се съпротивляват, за да има причина да ги избият: „Защото от Господа беше това, дето те ожесточиха сърцето си и с бой посрещнаха Израиля, за да бъдат изтребени…“ (Иисус Навин 11:20).

Мозайка с менора от под на синагога. След като римляните разрушили Втория храм, седмосвещникът (менора) станал отличителен символ на юдаизма, защото свещникът по-рано се поставял до Ковчега на Завета в Храма, а сега замествал самия липсващ Храм. На тази мозайка от синагога в Йерихон (40 км на изток от Йерусалим), изработена ок. 500 г. сл.Хр., менората е допълнена с клонче, свързано с Празника на жътвата, и с рог от овен (шофар), надуван на Нова Година. Надписът гласи „Мир на Израил“.

Революцията на пророците

В сравнение с тези съмнителни представи за божествена справедливост идеите, издигнати през третия етап на еврейското религиозно развитие, могат да се обявят за революционни; всъщност етапът обичайно се нарича революция на пророците. „Пророците“, които извършват тази революция в религиозната мисъл, са живели по времето на заплахата срещу еврейското национално съществуване, идваща от Асирия и Вавилония, и по времето на изгнанието във Вавилон, т.е. от ок. 750 до ок. 550 г. пр.Хр. Макар че думата „пророк“ е приела значението „предсказател на бъдещето“, оригиналното й значение е по-близо до „проповедник“, или по-точно някой, който иска да възвести важно послание, вярвайки, че посланието му е боговдъхновено. Най-изтъкнатите еврейски пророци са били Амос и Осия, които „пророкували“ (т.е. проповядвали и поучавали) в Царство Израил малко преди падането му в 722 г. пр.Хр.; Исаия и Йеремия, които пророкували в Юдея преди падането й в 586 г. пр.Хр.; Йезекиил и вторият Исаия (Книгата на Исаия вероятно е била написана от трима различни автори), които пророкували „край водите на Вавилон“. Посланията на тези мъже отначало предупреждавали израилтяните, които не се покланяли на Бога и не се държали по подобаващ начин, за очакващите ги бедствия, а после провъзгласявали справедливостта на Божието наказание. Текстовете на пророците са достатъчно сходни помежду си, за да оправдаят разглеждането им като съгласуван източник на религиозната мисъл.

Учението на пророците

Три доктрини съставляват ядрото на учението на пророците: (1) последователен монотеизъм — Яхве е господар на света; Той дори използва други народи, освен евреите, за да постигне целите си; боговете на другите са лъжливи богове; (2) Яхве е изключително добродетелен бог; Той желае само доброто, а злото на света идва от хората, а не от Него; (3) щом Яхве е добродетелен. Той над всичко друго изисква етично поведение от Своите израилски чеда; Той по-малко се интересува от ритуала и жертвоприношенията, а повече последователите Му „да търсят справедливост, да освобождават потиснатия, да защитават сирака, да се застъпват за вдовицата“. Смесили се с ханаанците и преминали към уседнало земеделие след времето на цар Давид, някои израилтяни се върнали към жертвоприношения на ханаанските богове на плодородието с надеждата, че такива жертви ще им осигурят богата реколта, докато други, които останали напълно верни на Яхве, все повече се увличали в ритуализъм като демонстрация на своята лоялност. Яростно протестирайки срещу тази практика, пророк.

Амос обобщава революцията на пророците и маркира един от повратните моменти в развитието на човешката култура, когато провъзгласява гръмоподобното предупреждение на Яхве:

Мразя, отхвърлям празниците ви

и не помирисвам жертвите ви през време на тържествените ви събрания.

Ако Ми принесете всесъжения и хлебен принос, няма да ги приема

и няма да погледна милостиво на благодарствената жертва от тлъстите ви телци.

Отстрани от Мене шума на твоите песни,

защото звуците на твоите гусли няма да слушам.

Нека тече като вода правосъдието, и правдата, като силен поток!

Амос 5:21-24

Етапът след изгнанието

Последният етап във формирането на юдаизма протича през четирите века след завръщането на евреите от Вавилон, затова той се нарича следизгнанически. Главният принос на следизгнаническите религиозни мислители са ред есхатологични доктрини, трудове върху „последните неща“ или какво ще се случи в края на времето. Под пряката или непряката власт на Персия и Гърция и в годините на Макавейското въстание еврейските мислители в Палестина все повече се интересуват от ролята, която ще играе техният малък и политически слаб народ в световните планове на Господа, и така се задълбочават в месиански и хилиастки очаквания. С други думи, те започнали да вярват, че Бог скоро ще им изпрати национален спасител или „месия“ (думата означава „миропомазан“), който не само ще възвеличи евреите, но ще разпространи култа към Яхве по целия свят в хилядолетие на мир и справедливост преди края на времето. Първоначално те приемали, че хилядолетното царство на мира ще бъде „отсамно“ — че хората ще доживеят да го видят и да му се насладят, както казва третият Исаия: „Защото, както земята произвежда растенията си…, тъй Господ Бог ще прояви правда и слава пред всички народи.“ (Исаия 61:11). Но с течение на времето вероятността хилядолетното царство да възникне естествено „както земята произвежда растенията си“ изглеждала за някои все по-далечна, а алтернативата за ликуване в отвъдното им се струвала по-неизбежна. Най-пълното изложение на отвъдната есхатология в Стария завет се среща в Книгата на Даниил, написана не от Даниил, който вероятно е живял по времето на Навуходоносор, а от някой, използвал името на Даниил по времето на Макавейското въстание. Според този пророк месията, наричан от него „Син Човеческий“, ще дойде „на небесни облаци“ и ще има „владичество вечно, което няма да премине“ (Даниил 7:13-14).

Еврейски саркофаг. Богат евреин е поръчал този саркофаг ок. 100 г. сл.Хр. Днес той би означил религията си със звездата на Давид, но тогава стандартният символ на юдаизма е бил менората. Под менората са трите еврейски деца в огнената пещ от Книгата на Даниил, вероятно означаващи тук безсмъртието на душата и собствената надежда на патрона за вечен живот.

Съществена част от този възглед за отвъдния живот било вярването, че с месията ще дойде и „Страшният съд“; с други думи, че по чудотворен начин всички мъртви хора ще станат и ще се изправят пред съда на месията. Той ще отсъди как са изживели живота си, грешните мъже и жени ще обрече на вечни мъки, а „светиите“ ще останат да му служат „във величието на царствата, които са под цялото небе“ (Даниил, 7:26-28).

Надежди за идването на месията

Очакването на месията от евреите има очевидно влияние върху живота на Иисус, един евреин, смятан за месия от еврейските и нееврейските си последователи, които оттогава насам се наричат християни. (Още за отцепването на християнството от юдаизма ще намерите в Глава 10.) Евреите, които не вярвали, че Иисус е месията, продължили да очакват идването му. Някои си представяли, че той ще дойде на облаците, както у Даниил, но повечето смятали, че месията ще бъде земен спасител, който ще възвиси народа на Израил и наново ще построи Храма. Както и да е, очакването на чудодейното идване на месията вдъхновявало еврейския народ упорито да поддържа всичките си други вярвания и обичаи дори когато е бил принуден да живее на хиляди километри от Светата земя. До голяма степен на него се дължи истинското еврейско чудо — способността на една иначе незначителна нация да оцелее до наши дни напук на ужасяващата враждебност, като по неизброими начини обогатява света със своите постижения.