Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (57) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Първата велика епоха на науката

Най-блестящата епоха в историята на науката преди 17 в. е епохата на елинистичната цивилизация. Дори някои от съвременните научни постижения не биха били възможни без откритията на учените от Александрия, Пергам и други елинистични градове. Има две основни причини за поразителното развитие на науката през вековете, последвали завоюването на Персия от Александър. Едната от тях е огромният стимул, който получава интелектуалното дирене чрез сливането на месопотамската и египетската наука с познанията и любознателността на гърците. Другата причина е, че много елинистични владетели били щедри покровители на научното изследване, като подпомагали учените, които принадлежали към двора им, така както подпомагали и скулпторите. Преди се смятало, че мотивът за подобно покровителство е чисто практичен — управляващите смятали, че научният прогрес ще доведе до развитието на промишлеността на техните територии и следователно ще подобри тяхното собствено материално благосъстояние. При все това изследователите на елинистичната цивилизация днес са единодушни, че би било анахронизъм да се смята, че управниците от този период са се надявали на „индустриална революция“ в смисъл на използването на техника за икономия на човешки труд, тъй като трудът бил евтин, а самовластните господари се отнасяли напълно равнодушно към болките и страданията на трудещите се маси. Що се отнася до предполагаемата връзка между науката и подобряването на материалните условия, елинистичните владетели едва ли са разсъждавали по този начин, тъй като са разполагали с достатъчно роби, които да им прислужват, и не били склонни да въвеждат машини, които биха ги лишили от показното величие да бъдат обслужвани от раболепни слуги. Естествено практическата изгода мотивирала покровителството на науката в някои области, най-вече в медицината и всичко свързано с военната техника. И все пак става ясно, че самодръжците, които финансирали научните изследвания, правели това преди всичко за престиж: понякога ученият успявал да измисли някоя великолепна играчка за господаря си, с която той можел да се похвали пред гостите, така както показвал своите скулптури; но даже да не успеел, чисто теоретичните открития били така на мода сред гръцкоезичните аристократични класи, че всеки елинистичен господар, който финансирал някакво теоретично откритие, щял да сподели славата от него по същия начин, по който кметът на някой американски град днес би се радвал на обществен престиж, ако бейзболният тим на града спечели световната купа. Главните науки на елинистичния период били астрономията, математиката, географията, медицината и физиката. Най-известен сред първите елинистични астрономи бил Аристарх от Самос (310–230), наричан понякога „елинистичният Коперник“. Неговият основен принос бил изводът, че Земята и другите планети се въртят около Слънцето. Този възглед не бил възприет от неговите последователи, защото противоречал на учението на Аристотел и на убеждението на гърците, че човекът и следователно Земята са център на вселената. По-късно славата на Аристарх била затъмнена от тази на Птолемей от Александрия (2 в. сл.Хр.). И въпреки че Птолемей направил няколко оригинални открития, той предимно систематизирал работата на други. Неговият основен труд Алмагест, основаващ се на геоцентричната теория, (възгледът, че всички небесни тела се въртят около Земята), стига до средновековна Европа като класическо обобщение на древната астрономия.

Математика и география

Тясно свързани с астрономията били математиката и географията. Един от най-влиятелните елинистични математици бил Евклид, бащата на геометрията. До средата на 19 в. неговият труд Основи на геометрията (написан ок. 300 г. пр.Хр. като синтез на чужди трудове) остава общоприета база за изучаване на този дял от математиката. Най-оригинални сред математиците на елинистичния период вероятно са Хипарх (2 в. пр.Хр.), който полага основите на равнинната и сферичната тригонометрия, и Архимед, който по принцип бил физик, но също открил интегралното смятане. За развитието на елинистичната география най-голяма заслуга има Ератостен (ок. 276 — ок. 196), астроном и библиотекар от Александрия. С помощта на слънчеви часовници, поставени на стотици километри един от друг, той изчислил обиколката на Земята с точност до 300 км. Също така Ератостен пръв предполага, че е възможно да се стигне до Източна Азия, като се тръгне на запад. Един от неговите последователи разделил Земята на пет климатични пояса, които са валидни и днес, и обяснил приливите и отливите с влиянието на Луната.

Херофил и анатомията

Вероятно нито едно от елинистичните постижения в науката не може да се сравни по важност с прогреса на медицината. Особено значителна била работата на Херофил от Халкедон (ок. 335 — ок. 280), който провеждал своите изследвания в Александрия към началото на 3 в. пр.Хр. Херофил бил най-гениалният анатом на Античността и вероятно първият, който направил дисекция на човешко тяло. Сред неговите постижения можем да посочим подробното описание на мозъка, който според него (за разлика от Аристотел) е седалището на човешкия интелект; откриването на значението на пулса и използването му за диагностика на заболяването; и откритието, че в артериите има само кръв (а не смес от кръв и въздух, както твърдял Аристотел) и че тяхната функция е да пренасят кръвта от сърцето до всички части на тялото.

Еразистрат и физиологията

Един от най-способните колеги на Херофил бил Еразистрат, който живял в Александрия към средата на 3 в. пр.Хр. Той се смята за основоположник на физиологията като отделна наука и не само практикувал дисекция, но се предполага, че много от своите познания за физиологичните функции получил чрез вивисекция. Открил клапите на сърцето, разграничил двигателната от сетивната нервна система и учел, че крайните разклонения на артериите и вените са свързани. Освен това той отхвърлил теорията на Хипократ, че тялото се състои от четири „течности“ и настойчиво критикувал прекомерното кръвопускане като лечебен метод. За съжаление Гален, великият енциклопедист на медицината, който живял в Римската империя през 2 в. сл.Хр., отново възродил интереса към теорията за течностите в тялото и необходимостта от кръвопускане.

Архимед и физиката

До 3 в. пр.Хр. физиката се считала за дял от философията. Тя била обособена в самостоятелна експериментална наука от Архимед от Сиракуза (ок. 287–212), който открил закона за плаващите тела или за специфичното тегло и формулирал с научна точност принципите на лоста, макарата и винта. Сред неговите забележителни открития са полиспастът и корабният винт. И макар че е смятан за един от най-големите технически гении на древността, той всъщност не придавал голямо значение на своите механични изобретения, а предпочитал да посвещава времето си на чисто научните изследвания. Легендата разказва, че той открил „закона на Архимед“ (за специфичното тегло), докато бил във ваната и разсъждавал над разни теории: когато стигнал до своето уникално откритие, той изтичал гол на улицата, викайки „еврика“ („открих“).