Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (72) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Реорганизираната империя

Реформите на Диоклециан

Преди да се обърнем към появата и тържеството на християнството, най-добре е да разгледаме характера на държавното управление и обществото, при които новата религия станала господстваща сила. Петдесетте години хаос, които заплашвали да унищожат Рим в 3 в., завършили с енергичните усилия на забележителния воин Диоклециан, който управлявал като император от 284 до 305 г. Съзнавайки някои от най-очевидните проблеми, които провалили предшествениците му, Диоклециан се заел с няколко фундаментални политически и икономически реформи. Признавайки, че господството на армията в живота на държавата дотогава е било прекалено силно, той взел мерки да отдели военните от гражданските връзки на административно управление. Когато разбрал, че новите трудности, както външни, така и вътрешни, правят почти невъзможно един човек да управлява цялата Римска империя, той разделил царството си на две, поверявайки западната част на един доверен сътрудник.

Диоклециановата политика на „ориентализация“

Диоклециан. Късата му коса е по римската военна мода.

Максимиан, който признал Диоклециан за висш владетел. Двамата след това избрали помощници, наречени цезари, за управители на големи части от териториите. Тази система била предназначена също да осигури регулярна приемственост в управлението, защото цезарите трябвало да поемат върховната власт и на изток, и на запад и да назначават нови цезари за свои приемници. В икономическата област Диоклециан стабилизирал силно обезценената валута, въвел нова данъчна система и издал закони, закрепващи земеделските работници и градските жители към работните им места, така че да се осигури извършването на основната работа, необходима за поддържането на империята.

Диоклециановата политика на „ориентализация“

Реорганизациите на Диоклециан постигат забележителни успехи във възстановяването на империята, която била на косъм от гибелта, но те също преобразили империята, като я „ориентализирали“ в три главни и трайни насоки. В най-буквалния смисъл Диоклециан започнал географски да ориентализира империята, като пренесъл на изток административната й тежест. Като „римски“ император бихме очаквали той да управлява от Рим, но всъщност между 284 и 303 г. Диоклециан не стъпвал там, а управлявал от Никомедия, град в днешна Турция. Така той мълчаливо признавал, че по-богатата и жизненоважна част на империята била източната. Второ, както подобава на някой, който обръща гръб на Рим, Диоклециан възприел титлите и церемониите на източен владетел. Вероятно той не го направил, защото имал ориенталски вкус, а защото искал да избегне съдбата на предшествениците си, които не се ползвали с достатъчно уважение. Най-вероятно той предполагал, че ако се боят от него и му се кланят, ще има по-голям шанс да умре мирно в леглото си. Така Диоклециан напълно изоставил политиката на Август да се преструва на конституционен владетел и се проявявал като неприкрит самодържец. Той взел титлата не на принцепс, т.е. пръв гражданин, а на доминус, или господар, и въвел ориенталската церемония в своя двор. Той носел диадема и пурпурен плащ от коприна с втъкани златни нишки. Тези, които получавали аудиенция, трябвало да падат ничком пред него; малцината привилегировани имали право да целунат края на дрехата му.

Ръст на имперската администрация

Третата страна на ориентализацията в политиката на Диоклециан била растящата зависимост от имперската администрация. Разделяйки гражданското от военното ръководство и издавайки закони по широк кръг икономически и социални въпроси, Диоклециан създал потребност от много нови чиновници. Не е за учудване, че към края на царуването му поданиците се оплаквали, че „бирниците станали повече от данъкоплатците“. Чиновниците наистина въртели колелата на империята, но новата администрация била податлива на рушвети; още по-зле, растящата бюрократизация изисквала много работна ръка и средства по време, когато в Римската империя вече не достигали и двете. Взети заедно, различните аспекти на Диоклциановата ориентализация го правели да прилича повече на фараон, отколкото на римски владетел. Изглеждало, сякаш поражението на Антоний и Клеопатра при Акциум е отмъстено.

Регулярна архитектура

Дворецът на Диоклециан в Сплит. Художествена реконструкция.

Новият насилствен режим на Диоклециан не оставял място за възпитаване на лична инициатива или свобода. Резултатите най-ясно се виждат в архитектурата и изкуството на епохата. Самият Диоклециан предпочитал гигантския, бомбастичен стил на строителство, предназначен да подчертае собствената му власт. Баните, които построил в Рим, когато най-накрая пристигнал там през 303 г., били най-големите известни дотогава и заемали около 120 декара. Когато се оттеглил през 305 г., Диоклециан построил за себе си дворец в днешен Сплит (Хърватско), който бил планиран върху правоъгълна мрежа като военен лагер. Планът на този дворец показва ясно доколко Диоклециан обичал военния ред във всичко.

Също в епохата на Диоклециан римската портретна скулптура, която дотогава се отличавала с поразителен натурализъм и индивидуалност, станала безлична. Човешките лица станали безстрастни и симетрични, вместо да отразяват свободната игра на чувствата. Порфирът, особено твърд камък, който се внасял от Египет — сам по себе си признак за ориентализация, — често замествал мрамора в бюстовете на императорите. Изсечени от порфир, скулптурните групи на Диоклециан, Максимиан и двамата им цезари показват в пълен вид новата симетрия и твърдост, защото фигурите са направени толкова еднакви, че не могат да се различат една от друга.

Царуването на Константин

В 305 г. Диоклециан решил да се откаже от властта и да се заеме с отглеждане на зеле — безпрецедентен подвиг за един късноримски владетел. Едновременно той задължил и колегата си Максимиан да се оттегли, така че техните двама цезари мирно се издигнали по стълбата на властта. Такова съгласие обаче не би могло да е задълго. Скоро между приемниците на Диоклециан избухнала гражданска война и продължила, докато не победил Константин, син на един от първите цезари. От 312 до 324 г. Константин управлявал само на Запад, но оттогава до смъртта си през 337 г. той отказал да дели властта и управлявал цялата наново обединена империя. Ако не се смята фактът, че поддържал християнството — едно епохално решение, което ще разгледаме в следващия раздел, — Константин продължил да управлява по образеца на Диоклециан. Бюрокрацията се размножавала, а държавата толкова бдително държала градските жители и земеделските работници по местата им, че обществото започнало да закостенява като кастова система. Макар Константин да бил християнин, той и за момент не мислил да постъпва с християнско смирение: напротив, направил дворцовия церемониал по-сложен и изобщо се държал, сякаш бил бог. Следвайки тази линия, през 330 г. той построил нова столица и я нарекъл Константинопол, на своето име. Макар да обявил, че мести правителството си от Рим в Константинопол, за да подчертае скъсването си с езичеството, без съмнение главният фактор бил самоизтъкването, а преместването било най-очевидното свидетелство за продължаващото движение на римската цивилизация към Изтока. Разположен на границата между Европа и Азия, Константинопол имал големи предимства като център на съобщения, търговия и отбрана, обърнати на изток. Обкръжен от три страни с вода и защитен откъм сушата със стени, той ще се окаже почти непристъпен и ще остане център на „римската“ власт през цялото време, останало на Римската империя.

Император Хонорий. Пример за безизразната портретна скулптура, възцарила се в епохата на Диоклециан. Сравнете липсата на индивидуалност в този бюст с портретите на Деций и Филип Арабски по-горе.

Константин направил и предаването на властта да става по наследствена линия. Така той върнал Рим към принципите на династичната монархия, които били отхвърлени около осем века преди това. Но Константин, който смятал империята за своя лична собственост, не предал обединеното управление на един син, а разделил царството между тримата си сина. Нищо чудно, че след смъртта на баща си синовете започнали помежду си битки, изострени от религиозни противоречия. Няма да се спираме на войните и последвалите династични разпри, които се точели с прекъсвания през почти целия 4 в. Достатъчно е да кажем, че те не били толкова сериозни, колкото гражданските войни през 3 в., и че от време на време един или друг претендент успявал да обедини наново империята за няколко години. Последният, който успял да го направи, бил Теодосий I (379–395). Той изклал хиляди невинни жители на Солун, за да отмъсти за смъртта на свой офицер, но неговата енергичност в запазването на империята от налитащите германски варвари все пак му дава някакво основание за прозвището „Велики“.

Вляво: Порфирни скулптури на Диоклециан и съдружниците му във властта. Положени са всички усилия двамата висши владетели и техните млади и колеги да изглеждат еднакви чрез стилизация. Забележете също подчертаването на военната мощ. Вдясно: Колосална глава на Константин. В главата на Константин очи те са уголемени, сякаш за да изпъкне духовният поглед на владетеля. Главата е около седем пъти по-голям от естествения размер и тежи около девет тона.

През периода между Константин и Теодосий укрепват старите тенденции. Константинопол станал водещ град на империята и сега вече центърът на търговията и администрацията очевидно се изместил на изток. По-изразен станал и регионализмът: латиноезичният Запад губел чувството за връзка и разбиране с гръцкоезичния Изток, а както на запад, така и на изток местните различия изпъквали все повече. В икономическия живот белег на епохата станала растящата пропаст между богати и бедни. На запад едрите земевладелци успели да укрепят собствеността си, а на изток някои се обогатили, издигайки се в административната йерархия, от рушвети или от търговия с луксозни стоки. Но данъчната система, въведена от Диоклециан и поддържана през 4 в., смазвала бедните, прехвърляйки върху тях бремето на издръжката на бюрокрацията, армията и разточителния императорски двор (или дворове). Бедните, освен това нямали никакъв шанс да се измъкнат от немотията, защото законът закрепостявал тях и наследниците им на нископлатената и жестоко облагана работа. Тъй като повечето хора през 4 в. били бедни, повечето живеели в отчайваща и безнадеждна мизерия на фона на показното богатство. Макар и възстановена между 284 и 395 г., Римската империя станала плодородна почва за новата религия на задгробното спасение.