Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (64) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Рим става по-изискан

Културата на Рим, пренесена в Галия, била от своя страна заимствана от гръцкия Изток, тъй като в периода между края на Пуническите войни и смъртта на Юлий Цезар Рим все по-силно се влияел от елинистичната цивилизация. Една от последиците било възприемането от висшите класи на елинистичните философски школи, особено епикурейството и стоицизма, а друга — процъфтяването на интелектуалната дейност. Най-прочутият римски привърженик на епикурейството бил Лукреций (98–55), автор на обширна философска книга в поетична форма, озаглавена За природата на нещата. С написването на тази творба Лукреций искал да обясни света така, че да премахне всеки страх от свръхестественото, който той разглеждал като основна пречка за спокойствието на ума. Световете и всички съдържащи се в тях неща, смятал той, са последица от случайни комбинации на атоми. Въпреки че признавал съществуването на боговете, той смятал, че те живеят във вечен покой, без да създават или управляват вселената. Всичко е продукт на механична еволюция, включително и човешките същества, техните обичаи и вярвания. Тъй като съзнанието е неразривно свързано с материята, смъртта означава пълно заличаване; следователно нито една част от човешката личност не може да оцелее, за да бъде награждавана или наказвана в отвъдното. Представата на Лукреций за добър живот била проста: това, от което човек се нуждае, твърдял той, е не наслаждението, а „мира и чистото сърце“. Независимо дали сме съгласни с Лукрециевата философия или не, едно е безспорно — той бил изключително надарен поет. Впрочем музикалната му ритмика, запленяващата изразност и заразителната жизнерадост са му спечелили място сред най-великите поети в историята.

Стоическата философия на Цицерон

Стоицизмът се разпространил в Рим около 140 г. пр.Хр. и бързо привлякъл сред поддръжниците си множество влиятелни фигури в обществения живот. Най-великият от тях бил Цицерон (106–43), „бащата на римското красноречие“. Макар че Цицерон възприел доктрини от много философи, между които Платон и Аристотел, повечето негови идеи водели началото си от стоиците. Етичната философия на Цицерон се основавала на схващанията на стоиците, че добродетелта е достатъчно основание за щастие, а спокойствието на ума — най-висша добродетел. Той смятал, че съвършен е онзи човек, който се ръководи от разума си и е безразличен към мъката и болката. Цицерон се отклонил от позицията на гръцките стоици в по-благосклонното си отношение към активния политически живот. В този смисъл той все още защитавал старата римска традиция за служба на държавата. Цицерон никога не се е смятал за оригинален философ; по-скоро целта му била да пренесе на запад най-доброто от гръцката философия. В това отношение той постигнал забележителен успех — неговата стилна, богата и елегантна латинска проза е останала ненадмината. Прозата на Цицерон веднага била възприета като образец за композиция и останала такава и до днес. Ето защо, макар и да не бил велик оригинален мислител, Цицерон е най-влиятелният тълкувател и проводник на античната философска мисъл за западноевропейските страни през Средновековието и Новото време.

Творбите на Плавт, Катул и Юлий Цезар

Лукреций и Цицерон били двамата най-известни тълкуватели на гръцката философия, но не и единствените двама надарени писатели на късната римска република. Изучаването на гръцки език и възпроизвеждането на по-известните форми на гръцката литература на латински език се превърнало в мода сред висшите класи. Примери за надживели времето си литературни постижения са грубоватите комедии на Плавт (257?-184), страстните любовни стихотворения на Катул (84?-54?) и лаконичните военни мемоари на Юлий Цезар.

Социални условия в късната република

Освен влиянието си върху интелектуалното развитие, взаимовръзката на Рим с елинистичния свят ускорила процеса на социални промени, най-голямата, от които била разслоението между класите. Италийският народ, който наброявал около осем милиона души при смъртта на Цезар, бил разделен на четири социални прослойки: сенаторска аристокрация, конници, обикновени граждани и роби. Сенаторската аристокрация наброявала 300 граждани и техните семейства. Повечето аристократи се издържали като държавни служители и собственици на големи поземлени имоти. В прослойката на конниците влизали имотни аристократи, които не били в Сената. Първоначално тази класа била съставена от граждани с доходи, достатъчни да им позволят да служат в кавалерията на свои разноски, но с времето терминът „конници“ обхванал всички, които притежавали значителна собственост извън сенаторската класа. Конниците били основните експлоататори на бедняците. Като лихвари те често налагали безбожни лихви. Преобладаващ бил броят на обикновените граждани. Повечето от тях били независими земеделци, малка част — промишлени работници, а някои — местни градски жители, които преживявали от временна работа и социални помощи. Когато Юлий Цезар станал диктатор, 320 000 граждани получавали безплатно зърно от държавата.

Вляво: Атриум на богаташка къща в Помпей. Изглед отвътре. Около атриума, или централния двор, се разполагали всекидневните стаи. Мраморните колони и украсените стени все още дават представа за лукса и изтънчеността на привилегированото малцинство. Вдясно: Орфей — подова мозайка. Този луксозен атрибут на богато римско жилище в днешен Арл, Южна Франция, изобразява вдъхновения музикант, който омайва лъвове и тигри наред с други представители на животинското царство.

Положението на робите

Римските роби почти не били смятани за хора, а по-скоро за средство за производство като добитъка и конете. Независимо от факта, че някои от тях били образовани чужденци, взети в плен по време на войните, обичайната политика на собствениците им била да ги карат да работят колкото се може повече, докато били в разцвета на силите си, след което робите умирали от изтощение или били освобождавани и оставяни на произвола на съдбата. С изключение на някои домашни роби, които се ползвали от по-добро отношение, и някои роби-занаятчии в град Рим, които били сравнително свободни да въртят сами занаята си, съдбата на робите като цяло била ужасна. Нещо повече, печален извод за римската цивилизация е, че повечето производителен труд в нея се извършвал от роби. Те произвеждали повечето хранителни стоки, защото приносът на малкото оцелели независими земеделци бил съвсем нищожен. Робите вършели голяма част от работата и в градските работилници. Освен това робите били заети в многобройни непроизводителни дейности. Доходна инвестиция за търговските класи била собствеността върху роби, обучавани за гладиатори, които можели да бъдат убити от диви животни за развлечение на народа. Все по-големият лукс също изисквал ангажиране на хиляди роби в домакинствата. Заможните хора държали да имат собствени портиери, собствени боклукчии, куриери (държавата при републиката нямала пощенска служба), камериери и учители за децата си. В някои от големите домакинства имало специални слуги, чието единствено задължение било да изтриват господаря си след баня или да се грижат за сандалите му.

Промени в религията

Религиозните вярвания на римляните се променяли по различен начин през последните два века на републиката — отново най-вече вследствие на връзката на Рим с елинистичния свят. Най-изявено било разпространението на източни мистични култове, което задоволявало копнежа към една по-емоционална религия от традиционните римски вярвания, а предлагало и наградата на безсмъртието след земните страдания. От Египет дошъл култът към Озирис (или Серапис, както бил по-популярен), а от Мала Азия дошла почитта към Великата Майка, с нейните жреци евнуси и ритуални оргии. Най-популярен към края на периода бил персийският култ към Митра, който се отличавал с всяващи страхопочитание подземни обреди и учение за живот на душата след смъртта.