Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (56) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Елинистичната култура: литература и изкуство

Както литературата, така и изкуството от елинистичния период се характеризирали с тенденцията да довеждат до крайност някои аспекти на по-старите гръцки постижения. Трудно ни е да посочим причините за това, но очевидно и писатели, и художници искали да демонстрират своите чисто формални умения, с цел да задоволят вкусовете на самовластните си благодетели. Освен това все по-голямата несигурност на живота през елинистичната епоха вероятно е накарала любителите на изкуството да търсят удоволствие в по-драматичните и не така изтънчени форми на художествено изразяване. Каквато и да е причината, вместо да бъде обобщен израз на гражданска активност, изкуството все повече се превръщало в стока, сиреч голяма част от него била преходна и без всякаква стойност: известни са ни имената на най-малко 1100 елинистични автори, но едва ли и шепа от тях се отличават с някакви истински литературни достойнства. Въпреки това над многобройните посредствени творби на литературата и изкуството от елинистичния период няколко се открояват като неувяхващи шедьоври.

Ерос и Психея. Елинистичните вкусове често предпочитали „изтънчените“ проявления на еротичното. Дясната ръка на Ерос изразява подчертана чувственост, овладяна единствено чрез неговото смокиново листо.

Двете най-развити форми на елинистичната литература били драмата — вече установен жанр, и идилията — нов жанр. Сред най-видните елинистични драматурзи бил атинският комедиограф Менандър (ок. 343 — ок. 291), който работил в един жанр, развит преди него до съвършенство от Аристофан. Менандър научил много от Аристофан, но за разлика от него той не бил сатирик и не се интересувал от политика (нещо немислимо дотогава за един атински автор). Основната тема в комедиите на Менандър била романтичната любов, с болките и радостите, интригите и съблазните, която в крайна сметка завършвала с щастлив брак. Сюжети от този род, развити в контекста на всекидневния живот, напълно успявали да задържат вниманието на неговата публика. Все пак Менандър бил нещо повече от автор на „сапунени опери“, тъй като той умеел да създава комични ситуации и да изобразява слабостите на човешкия характер.

Романтичната любов била тема и на идилията, но вместо да бъде поставена на фона на реалистичен декор, пасторалните сцени се развивали в един измислен свят на пастири, нимфи и флейти. Създателят на този жанр бил грък на име Токрит, роден в Сицилия, но живял и творил в големия град Александрия (писал от ок. 270 г. пр.Хр. докъм 250 г. пр.Хр.). Теокрит е пример за писател, типичен представител на литературата на ескейпизма. Посред градската гълчава, пред арогантни самовластни владетели, които искали да бъдат почитани като богове, и на фона на пренаселените бедняшки квартали, където хората тънели в мизерия, той възпявал очарованието на обвитите в мараня или окъпани в слънчева светлина селски долини, идеализирайки „простите удоволствия“ на селския живот. „Запейте, сладки музи, моята селска песен, запейте: Аз съм Тризис от Етна, това е прекрасният глас на Тризис.“ Така започва една от неговите идилии. Изкуствеността на подобни стихове е очевидна, но не може да се отрече и въздействието на витиеватите повторения. Още повече, създавайки идилията, Теокрит полага началото на една трайна традиция, по-късно възприета от такива велики поети, като Вергилий и Милтън, която е източник на богато тематично разнообразие за художници и скулптори. Даже композитори на съвременна концертна музика като Клод Дебюси в Следобедът на един фавн отдават дължимото на този поет ескейпист от Александрия.

История

В областта на елинистичната проза доминирали историци, биографи и утописти. Най-дълбокият писател-историк бил Полибий от континентална Гърция, който живял през 2 в. пр.Хр. Според Полибий историческото развитие протича на цикли, като народите минават така неизбежно през фази на разцвет и упадък, че може точно да се предскаже накъде върви даден народ, ако се познава неговото минало. От гледна точка на неговия научен подход Полибий заслужава да бъде поставен на второ място след Тукидид сред всички останали историци на древността, като той дори надминава Тукидид заради значението, което придава на социалните и икономическите сили.

Биографии и утопии

Макар че всички биографии от тази епоха имали лек и злободневен характер, тяхната огромна популярност свидетелства красноречиво за литературните вкусове от елинистичния период. От още по-голямо значение била популярността на утопиите, в които описвали идеални държави. Почти всички изобразявали живот със социално и икономическо равенство, без алчност, потисничество и борби на някой въображаем остров или в далечен неизвестен край. Обикновено в този социален рай парите не били познати, търговията била забранена, собствеността била обща и всички трябвало да работят, за да си осигурят най-необходимите средства за живот. Вероятно имаме основание да смятаме, че изобилието от подобна утопична литература било реакция на икономическите и социалните противоречия, присъщи на елинистичното общество; тя предлагала или бягство от действителността подобно на идилиите, или изразявала неосъзнатата необходимост от реформи.

Високопарният стил, косвено критикуван от утопиите, е изразен най-ярко в характерната за елинистичния период архитектура. Вместо мяра и уравновесеност, които отличавали гръцката архитектура от 5 и началото на 4 в. пр.Хр., акцентът бил поставен върху великолепието и пищността, заимствани отчасти от образците на египетските фараони и персийските императори. Два примера за това (за съжаление и двата не са оцелели до наши дни) са прочутият фар в Александрия, който се издигал на височина от 120 м, построен на три стесняващи се етажа, с осем колони, поддържащи огъня на върха му, и Александрийската цитадела, посветена на бог Серапис, изградена от камък, покрит със синкава мазилка, която по думите на съвременник „се извисява в небето“. В Пергам, гръцка област в Мала Азия, се намирал величественият олтар на Зевс (в наше време пренесен в Берлин) и огромният открит театър в подножието на висок хълм. В Ефес, разположен недалеч, улиците били застлани с мраморни плочи. Разбира се, не всяка сграда в елинистичния свят била построена в този монументален стил. И все пак „белегът“ на елинистичната архитектура, независимо от мащабите, била коринтската колона, малко по-пищна в украсата си от простия и горд дорийски и йонийски стил, доминиращи в гръцката архитектура от по-ранния период.

Стара жена от пазара, 2 в. пр.Хр. Скулптурите от този период често изобразявали обикновени хора, заети е неща от ежедневието. Тази реалистична мраморна скулптура е на стара, изморена жена, която носи кошница с плодове и зеленчуци, и пилета на пазара.

Елинистичната скулптура

Коринтски стил в архитектурата. Забележете колко по-пищен е този елинистичен стил в сравнение с по-ранните дорийски и йонийски стилове.

В крайна сметка вероятно най-въздействащите от всички произведения на елинистичната култура и със сигурност най-близки до съвременния вкус са скулптурните творби. Докато гръцката скулптура от по-ранните етапи се стреми да идеализира човека и да въплъти гръцките идеали за умереност чрез подчертана сдържаност, елинистичната скулптура се отличава с краен натурализъм и неприкрито разточителство. На практика това означава, че скулпторите полагали максимални усилия да възпроизведат бръчките по лицето, издутите мускули и сложните гънки на дрехата. Неестествените положения на тялото се считали от ваятеля на камък за истинско предизвикателство до такава степен, че скулпторите предпочитали да показват как хората се протягат или пазят равновесие на един крак по начини, които едва ли се срещат в реалния живот. И тъй като повечето елинистични скулптури били предназначени за богати частни меценати, ясно е, че целта е била да се създаде нещо уникално като замисъл и изпълнение — нещо, с което колекционерът може да се похвали като единствено по рода си. За това не е за учудване, че сложността се ценяла заради самата сложност, а пресиленият натурализъм понякога се колебаел на границата на прекалената стилизация. И все пак, когато наши съвременници гледат подобни творби, те често изживяват шока от разпознаването, защото със своите неестествени и пресилени пози елинистичните скулптури по-късно оказали огромно влияние върху Микеланджело и неговите ученици, а още по-късно вдъхновили някои от „най-модерните“ скулптори на 19 и 20 в. Тук можем да посочим три от най-известните творения на елинистичната скулптура, разкриващи различни страни на елинистичните естетически идеали: скулптурата Умиращият гал, изработена в Пергам ок. 220 г. пр.Хр., която показва ненадминато майсторство в моделирането на напрегнатото човешко тяло; Крилатата Нике от Самотраки, ок. 200 г. пр.Хр., където падащите гънки са предадени така реалистично, като че ли са направени не от камък, а от истинска тъкан; и скулптурната група Лаокоон, от 2 в. пр.Хр., която е една от най-силно въздействащите в емоционално отношение и сложни композиции, позната в цялата история на художествената скулптура.

Умиращият гал, гледан отпред и отзад. Един чудесен пример за елинистичния реализъм и патос — тази статуя била изваяна ок. 230 г. пр.Хр. в двореца в Пергам, Мала Азия. (Оригиналът е загубен, а на снимката е показано много близко до оригинала римско копие.) Скулпторът очевидно е искал да демонстрира умението си в изобразяването на необичайна човешка поза, като успява със забележително майсторство да внуши тънката граница, разделяща човешкото достойнство от неутешимата са мота и физическото страдание.

Крилатата Нике от Самотраки. При тази фигура, датираща от ок. 200 г. пр.Хр., елинистичният скулптор е запазил донякъде спокойствието и верността към красотата и пропорциите, характерни за елинското изкуство от „златния век“. Вдясно: Тази скулптурна група от края на 2 в. пр.Хр., изобразяваща смъртта на Лаокоон, рязко контрастира с ведрото спокойствие на крилатата Нике. Според легендата Лаокоон предупредил троянците да не докосват дървения кон, изпратен от гърците, и затова бил наказан от Посейдон, който изпратил две отровни змии да умъртвят него и синовете му. Заредената с емоционално напрежение творба по-късно оказва силно влияние върху западноевропейското изкуство от Микеланджело до наши дни.

Елинистична Афродита. Тази фигура, датираща от 4 в. пр.Хр., показва увлечението по неудобните, „неестествени“ пози. Долу: Къпеща се. Тази статуетка, изработена, от Едгар Дега ок. 1890 г. сл.Хр., ни убеждава в очевидната приемственост между елинистичното и модерното изкуство.