Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (12) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Събития във Вавилон

Икономически упадък на Шумер: засоляване на почвата

Макар че шумерите постигнали чудеса в усвояването на околната среда, от вниманието им убягнал екологичният проблем с постепенното разрушаване на почвите поради нарастване на солеността — процес, който се нарича засоляване. Напояването на сухата почва на Шумер от близките реки носело влага, но и сол, която се отлагала при изпаряването на речната вода. Годишно натрупваните количества сол в шумерската почва били незначителни, но с вековете те ставали все по-вредни за плодородието й. Изследването на запазени плочки с клиновидни надписи сочи, че производителността на обработваемите земи в различни части на Шумер е спадала още през 2350 г. пр.Хр. — факт, който вероятно е помогнал на Саргон от Акад да завладее цялата област. Шумер още не бил толкова слаб, че да не може да отхвърли акадското господство два века по-късно, но към 2000 г. пр.Хр. областта затъвала икономически все повече и повече. Неспособни да произвеждат земеделски излишъци, градовете на Шумер вече не можели да издържат своите жреци, администратори и войски и започнали да отстъпват върховенството си на по-северните територии на Месопотамия.

Постепенен преход към господство на Стария Вавилон

След Шумерската ера в историята на Месопотамия настъпва Старовавилонската ера, която продължава от 2000 до към 1600 г. пр.Хр. Трябва да отбележим, че началната година е избрана условно, тъй като в 2000 г. пр.Хр. не се е случило нищо драматично, което да разграничи едната ера от другата. Всъщност не само че преходът от шумерско към вавилонско господство в Месопотамия е бил постепенен, но дори когато Вавилон достигнал най-големия си възход през 1770 г. пр.Хр., културата му не се различавала силно от предхождащата го шумерска култура. Има само два критерия, по които рязко се разграничават шумери и вавилонци: географията и езика. Видяхме, че най-процъфтяващите и напреднали в културно отношение градове на Месопотамия през Шумерската ера са най-южните градове; през следващите 400 години обаче центърът на тежестта на цивилизацията се измества на север към Акад и се съсредоточава за дълъг период в новооснования град Вавилон. Освен това, за разлика от шумерите, чийто език не приличал на другите, основното население на Месопотамия през Старовавилонската ера говорело на езици, принадлежали към семитската езикова група.

Приток на племена от семитската езикова група

Племената от семитската езикова група (които днес включват араби, израилтяни и етиопци) водят произхода си от Арабския полуостров. Не се знае точно кога и защо семитските племена са се насочили към Месопотамия. Това, което знаем, е, че Саргон Велики и войските му били от семитски произход и следователно към края на третото хилядолетие Шумер вече е бил под семитско господство. Шумерското възраждане през 2130–2000 г. пр.Хр. от тази гледна точка е просто един епизод, защото дори по това време други семитски племена проникват в Месопотамия и завземат териториални ниши в Акад и Шумер. В крайна сметка най-голям успех сред тях имали аморитите, които дошли в Месопотамия към 2000 г. пр.Хр. и се заселили в част от акадските земи. След два века и половина аморитите превзели цял Шумер и наложили своя семитски диалект като писмен и говорим език в Месопотамия на мястото на шумерския. Все пак същите тези аморити възприели всички останали страни на шумерското културно наследство.

Хамурапи — най-великият аморитски владетел

Хамурапи: Цар и законодател на Вавилон.

Тъй като аморитите обявили акадския град Вавилон за столица на своята империя, ние ги наричаме вавилонци, за да ги разграничим от халдейците (нововавилонците), които управлявали Месопотамия повече от хиляда години по-късно. Основателят на Вавилонската империя и безспорно най-великият аморитски владетел е Хамурапи (1792–1750 г. пр.Хр.).^[1] Когато той поел властта, аморитите все още били една от многото воюващи сили в Южна Месопотамия, но през 1763 г. пр.Хр. Хамурапи завладял цял Шумер, а към 1755 г. пр.Хр. вече бил подчинил останалата част от Месопотамия до най-северните й точки на границата със Сирия. След още няколко победи Хамурапи се провъзгласил за „Цар на Шумер и Акад“, а по-късно за „Цар на четирите краища на света“. Въпреки тази високопарност неговата империя не просъществувала дълго (ще разгледаме политическите събития след управлението на Хамурапи в следващата част), но все пак една от другите му любими титли — „Цар на справедливостта“ — разкрива причината за дълголетната му слава, защото Хамурапи е издал най-стария и добре запазен сборник от закони, съхранен в архивите на човечеството.

„Кодексът на Хамурапи“

Учените са единодушни, че „Кодексът на Хамурапи“ — каменен документ с 282 закона — се базира на шумерските правни принципи, с примеси от семитски нововъведения, но тъй като учените не могат да се споразумеят за това кои принципи са шумерски и кои — семитски, най-разумно е да разглеждаме целия текст като най-пълния стигнал до нас писмен документ на „месопотамското право“. Преди да се спрем на главните принципи на Кодекса, трябва да кажем, че в него липсва съвременното схващане, че „всички са равни пред закона“. В Кодекса на Хамурапи робите нямат никакви права и получават жестоки наказания за най-невинни провинения. Освен робите откриваме наличието на две класи: „мъже“, под което ясно се разбира аристократи; и всички други, които не са нито „мъже“, нито роби, към които законът се отнася зле, но на които все пак дава някакви права. Престъпленията на „мъжете“ срещу по-нискостоящите от тях, но не роби се наказвали с по-малка строгост от престъпленията на „мъже“ срещу „мъже“, а наказанията за престъпления на „мъже“ срещу роби се свеждали до заплащане на „имуществени щети“ на собственика на роба.

Кодексът на Хамурапи. Целият Кодекс на Хамурапи се е запазил върху колона от базалт, висока 2,5 м. Горната четвърт на колоната представлява изображение на вавилонския цар, който поднася почитанията си на бога на справедливостта. Точно под него се различават клиновидните надписи, съставляващи текста на законовия кодекс.

Двата най-известни принципа, залегнали в Кодекса на Хамурапи, са: „око за око“ и „купувачът да внимава“. На пръв поглед и двата изглеждат ужасно примитивни. Като предлага буквална разплата („ако някой извади някому окото, неговото око ще бъде извадено“, „ако някой счупи някому кост, неговата кост ще бъде счупена“), кодексът не допуска случайно нанасяне на вреда и е смразяващо настоятелен в причиняването на болка и унижение. Принципът „купувачът да внимава“ не е толкова смразяващ, но пък едва ли прилича на закон. От къде на къде държавата се произнася в правен кодекс, че продавачът е свободен да си продава номерата? Кодексът на Хамурапи става по-разбираем, ако осъзнаем, че тогавашното правораздаване е имало различни цели от съвременното. Месопотамците прокарвали закони главно за да прекратят побоищата. Ето защо те смятали — и с право, — че ако някой се изкушава да употреби насилие, може би ще се въздържи, ако си спомни, че това, което причини другиму, ще сполети и него. Те също ясно осъзнавали, че за да имат възпиращ ефект, наказанията следва да се изпълняват незабавно и без надежда за милост — гледна точка, която ги кара да смятат мотивите за несъществени, тъй като разследването на обстоятелствата и мотивите отнема време и дава възможност някои предумишлени престъпления да останат ненаказани, ако престъпникът знае как да се защити. Що се отнася до принципа „купувачът да внимава“, той също имал за цел да спре саморазправата, тъй като купувачът знаел, че няма права и ще бъде наказан, ако се опита да си присвоява такива.

Като се имат предвид тези практически измерения на месопотамското правораздаване, трябва да се добави, че Кодексът на Хамурапи не е напълно чужд на идеята за справедливост. Въпреки че настояването за буквална отплата несъмнено е жестоко, то не е напълно лишено от идея за справедливост, тъй като „око за око“ във всеки случай е по-справедливо, отколкото глава за око или око за нокът. Второ, на определени места в Кодекса на Хамурапи са заложени абстрактни етични принципи. Например, тъй като месопотамците вярвали, че децата трябва да уважават родителите си, закон 195 от Кодекса гласи: „Ако син удари баща си, да му се отсече ръката“. Най-накрая, в отделни случаи държавата се задължава да осигури благосъстояние, а не само да съди и наказва. Най-възвишеният аспект на Кодекса като „социална държава“ се проявява в закон 23, който гласи, че ако някой бъде ограбен, а крадецът не бъде открит, „градът…, в границите, на който е извършен грабежът, възстановява на потърпевшия загубената собственост“. Виждаме, че Хамурапи действително е искал да бъде признат за „Цар на справедливостта“ и според критериите на неговото време той е бил точно такъв; нещо повече, въпреки че западните концепции за справедливост по-късно ще претърпят огромно развитие, повечето от принципите, които Кодексът на Хамурапи съдържа, ще станат изходна точка за голяма част от това бъдещо развитие.

Старовавилонска литература. Поемата на Гилгамеш

Паметник на старовавилонската цивилизация, който не отстъпва по слава на Кодекса на Хамурапи, е поемата за Гилгамеш. Също като Кодекса, и тази творба е шумеро-вавилонски хибрид. Героят й Гилгамеш е действителна историческа личност — шумерски цар, който управлявал ок. 2600 г. пр.Хр. Неговите подвизи вдъхновили до такава степен въображението на съвременниците, че те започнали да разпространяват измислени истории за него. Преразказвани през вековете на шумерски език, историите ставали все по-нереални и накрая се превърнали в чиста фантастика. Тези истории били толкова забавни, че към края на третото хилядолетие някои семитски завоеватели започнали да ги превеждат на собствените си диалекти. Запазената до днес поема за Гилгамеш представлява късен стадий на този процес на развитие. Някъде около 1900 г. пр.Хр. един семитски разказвач изтъкал от четири-пет истории за Гилгамеш свободно построена „епопея“ и тази версия на прекрасната поема е достигнала до нас.

Светски характер на Гилгамеш

Най-забележителните качества на поемата Гилгамеш са поетичната й сила и поразителното й светско звучене — в нея се говори само за приключенията и въжделенията на един човешки герой в един свят, управляван от неизбежността на смъртта. След като участва в големи битки и преживява любовни приключения, Гилгамеш търси тайната на безсмъртието при един старец и неговата жена, които успели да спасят живота си скрити в един ковчег, когато боговете решили да унищожат света с потоп. Старците го уверяват, че безсмъртието е невъзможно, но му разкриват къде вирее едно растение, което може да му възвърне поне загубената младост. За нещастие, след като се сдобива с цветето от дъното на морето с цената на героични усилия, Гилгамеш го оставя без надзор, докато спи, и една змия го изяжда. (Ето защо, според тази поема, змиите получават нов живот всяка година, след като сменят кожата си.) И така търсачът на безсмъртие е принуден да осъзнае, че е по-добре да се наслаждава на всеки ден, без да се тревожи за утрешния: „Гилгамеш, къде се скиташ? Животът, който търсиш, ти никога не ще намериш. /Когато боговете създадоха човека, смъртта му те отредиха/. /… Гилгамеш, сложи си чисти дрехи, измий главата си и се изкъпи./ /Вгледай се в детето, което държи ръката ти и дай радост на жената в прегръдките ти./ Само тези неща са важни за човека.“

Въпреки тези светски нравоучения би било грешка да се смята, че цялата вавилонска култура е нерелигиозна, тъй като вавилонците (в т.ч. и поетът на Гилгамеш) вярвали, че боговете имат всемогъща власт над човеците. Всъщност, понеже храмовете във вавилонските градове били толкова внушителни, колкото и в шумерските, очевидно религията е била също толкова влиятелна. Нещо повече, запазените молитви сочат, че вавилонците достигнали до една непозната дотогава разновидност на религията — личната религия. Макар че боговете на Шумер се появили от „Природата“ и все повече се изявявали като мощни владетели, те оставали богове на градове или нации, а не такива, към които отделните хора могат да се обръщат лично. През вавилонския период, се разпространило схващането, че освен „политическите богове“, които се грижат за човешките общности, съществуват и други божества, които се грижат за ежедневните дела на отделните хора и те трябва да се молят на тези лични божества за постигането на личен успех и опрощение на греховете си. Ето как един вавилонец се моли на своята богиня: „Обръщам се към теб като страдащ и измъчен слуга. Виж ме, о моя богиньо, и приеми молитвите ми.“ Появата на лична религия сред вавилонците представлява особен интерес за изучаващите историята на по-късните религии, защото личното обръщение към Бога и религиозната интроспекция са основни черти на юдейско-християнската традиция. Освен това фактът, че вавилонците поотделно се молели горещо на лични богове, е забележителен сам по себе си, защото показва, че вавилонската култура е търпяла известен индивидуализъм в едно иначе силно конформистко общество.

Шумерска бронзова статуетка. Надписът с името на цар на Ур позволява точно датиране — 2112–2004 г. пр.Хр.

Математика

Една последна забележителна особеност на вавилонската култура се отнася към съвсем различна област: математиката. Трудно е да се определи до каква степен вавилонските постижения се дължат на шумерските, защото най-ранните документи, отнасящи се до математическите знания в Месопотамия, са изцяло вавилонски. И все пак те свидетелстват за толкова развити понятия в аритметиката и алгебрата, че произходът им трябва да има шумерска основа. Така или иначе писарите във вавилонските храмове към 1800 г. пр.Хр. използвали таблици за умножение и деление, а също и за изчисляване на квадратен и кубичен корен, реципрочни и експоненциални функции. Тези постижения са толкова впечатляващи, че дори да беше оцеляла само една вавилонска математическа плочка, пак щяхме да стигнем до заключението, че вавилонците са най-големите аритметици на древността. (Гърците били специалисти в областта на геометрията, но не и в числената математика). Една основна страна от съвременното ни ежедневие, която води началото си от вавилонски математически традиции, е деленето на денонощието на две половини по дванадесет часа, часа на шестдесет минути и минутата на шестдесет секунди. Ако се замислим, по-лесно е да се умножава по десет, но вавилонците основали аритметиката си на умножения по дванадесет (вероятно защото основа за всички изчисления били дванадесетте лунни цикъла в годината) и всички западни цивилизации оттогава насам са се придържали към вавилонската дванадесетична система за изчисляване на времето.