Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (48) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Философията на древна Гърция

В търсене на философския смисъл на нещата

Родината на философията е древна Гърция. Самата дума има гръцки произход и означава „любомъдрие“. Все още остава загадка защо именно гърците около 6 в. пр.Хр. първи започнали да се занимават със системно философско изследване. Но тъй като нямало придворни чиновници и професионални жреци, нямало и прикрити интереси, които да стоят на пътя на свободното съзерцание и наблюдение. Нещо повече, тъй като грамотността била широко разпространена, заради лесната за усвояване гръцка азбука, и поради факта че новата военна тактика и държавни институции постепенно укрепили техните идеали за равенство, гърците започнали да вярват, че са различни от другите, особено от своите съседи, персите, и това още повече ги накарало да размишляват върху причините за тези различия. На последно място, тяхното равнодушие към материалните нужди и наличието на много свободно време им предоставило неподозирани възможности за размишление.

Предсократиците

В периода 6–4 в. пр.Хр. гръцките мислители из целия елинистичен свят започнали да търсят отговор на широк кръг от въпроси за строежа на вселената и смисъла на живота. Първите гръцки философи били „предсократиците“ (наречени така, защото предхождали Сократ), като всички те живели през 6 в. пр.Хр. в град Милет, Мала Азия. Подобно на своите съвременници, „новите вавилонци“, предсократиците изучавали движението на звездите като начин да се извлекат някои предсказуеми закономерности в природата. Така първият представител на тази школа, Талес (не знаем датите на раждането и смъртта му), предсказал слънчево затъмнение през 585 г. пр.Хр. Но докато нововавилонците свързвали астрономията със свръхестествени учения за окултните сили, присъщи на звездите, предсократиците изключвали окултното обяснение на природните явления и разширили обсега на своите строго нерелигиозни изследвания, обхващайки цялата физическа вселена. Те смятали, че всички неща в природата могат да се сведат до някаква първична субстанция, като имали различия единствено по въпроса коя е тя. Талес смятал, че началото на всичко е водата, защото всички неща в природата съдържат влага, но един от неговите ученици твърдял, че в основата на всичко е първичната неунищожима материя. И макар че различните изводи, до които стигнали предсократиците, не биха издържали проверката на по-късните изследвания и емпиричния опит, тяхното учение, че смисълът на нещата трябва да се търси в природните закони и в рационалното им обяснение, се явява едно от основополагащите начала на гръцката философска мисъл.

Питагорейците

След като персите завладели Мала Азия, някои от представителите на школата на предсократиците се спотаили, а други избягали в далечна Сицилия в стремежа си да запазят своята лична независимост. Така философската мисъл продължила да се развива в гръцкия „далечен запад“, но вече примесена с песимизъм и религиозни представи, тъй като била отражение на отчаянието на гърците от потъпкването на свободата им и на отслабналата им вяра във възможностите на човешкия разум. Въплъщение на тази представа била философската система на Питагор, виден древногръцки философ, който през 530 г. пр.Хр. се преселил от остров Самос, близо до Мала Азия в Южна Италия, където основал своя школа — полуфилософска, полумистична, в гр. Кротон. Според учението на Питагор и неговите последователи за най-висше благо се смятал съзерцателният начин на живот, но за да постигне такъв живот, човек трябвало да се пречисти от всякакви нездрави плътски желания. Питагорейците също така смятали, че смисълът на нещата не е материален, а абстрактен принцип, число. Съобразно с това, те се съсредоточавали върху изучаването на математиката, разделяйки числата на различни категории, като четни и нечетни; те също извеждат прочутата теорема на Питагор, че квадратът на хипотенузата на всеки правоъгълен триъгълник е равен на сумата от квадратите на другите две страни. По такъв начин, макар че питагорейците се отвърнали от материалния свят, те все пак въплъщавали характерния за гърците интерес към закономерности и предсказуеми величини в абстрактния свят.

Софистите

Победата, която удържали в Персийската война, позволила на гърците да преодолеят духовната криза, пример, за която били питагорейците. Особено в Атина, полис, в който настроенията били изключително оптимистични след победата над персите и основаването на гръцката морска империя, нарасналото самочувствие на отделните граждани дало тласък на търсенията за това, как отделният индивид може най-добре да се изяви в реалния свят. Приблизително около 450 г. пр.Хр., в отговор на необходимостта от възпитаване на подобна практическа мъдрост, се появили и първите учители, наречени софисти, термин, който означавал „мъдри“ или „познавачи“. За разлика от предсократиците и питагорейците софистите били професионални учители, първите в историята на западния свят, които изкарвали прехраната си, като продавали своите знания. По-късно софистите попаднали под острите нападки на Сократ и Платон и затова терминът „софист“ придобил негативен смисъл, означавайки човек, който хитро преиначава истината, използвайки погрешни логически умозаключения, и така цялата им школа придобила лоша слава. Съвременните анализи обаче сочат, че много често софистите са се проявявали като мъдри философи и педагози.

Протагор

Софистите не представлявали една последователна и хомогенна философска школа; на някои дори им плащали да преподават такива практически умения като реторика и те съвсем не се занимавали с философия, както обикновено се предполага. Но в тяхната дейност могат да се забележат някои общи черти, за което можем да съдим от Протагор, който живял и творил в Атина през периода 445 докъм 420 г. пр.Хр. и бил един от най-изтъкнатите представители на философите-софисти. Неговата прочута мисъл: „Човекът е мерило на всички неща“, означава, че понятията за добро, истина и справедливост зависят от нуждите и интересите на хората. (Протагор и всички останали мислители от управлявания предимно от мъже античен свят са имали предвид мъж, когато са казвали „човек“, освен ако не са посочвали обратното.) По въпросите на религията Протагор се изявявал като краен агностик. Друга негова знаменита мисъл е: „За боговете аз не съм в състояние да зная дали те съществуват или не и какви са на вид. Защото много неща възпрепятстват да се знае това, а именно и неяснотата на самия въпрос, и краткостта на човешкия живот.“ Тъй като Протагор не вярвал в боговете, той смятал, че не съществуват абсолютни истини или вечни идеали за добро. И след като сетивните възприятия са единственият източник на човешко познание, то могат да съществуват само частни истини, валидни за отделния субект.

Релативизмът на софистите

Подобни учения могат да бъдат прогресивни и освобождаващи или да ерозират чувството за обществена принадлежност в зависимост от това, кой и в какви условия ги формулира. Софистите като Протагор със своите идеи дръзвали да подложат на съмнение остарелите традиции; те учели атиняните да разглеждат дадена ситуация от различни гледни точки, за да преценят кое ще е най-доброто във всеки конкретен случай. В резултат на техните предложения и предписания всекидневният живот за първи път се превърнал в предмет на системни дискусии. Но също е вярно, че релативизмът на Протагор можел лесно да се изопачи в учение, според което мъдър човек е този, който най-добре знае как да манипулира другите, за да постигне своите цели. Тъй като софистите се надпреварвали помежду си за повече ученици и по-големи хонорари, някои от тях стигнали дотам, че да преподават на своите ученици само ораторски умения като средство за обществено издигане сред подвижните пясъци на атинския политически живот.

Опозиция на софистите

Релативизмът и епизодичните прояви на опортюнизъм от страна на софистите неизбежно предизвикали остра реакция. По мнението на консервативните критици софизмът сочел пътя право към безбожието и анархията. Ако не съществува абсолютна истина и ако доброто и справедливостта са просто зависими от прищевките на отделния индивид, то тогава съществуването на религията, нравствеността, държавата и обществото става невъзможно. Това убеждение поставя началото на ново философско течение, основаващо се на схващането, че истината съществува обективно, така както съществуват абсолютни норми и принципи. Лидерите на това течение са трите може би най-велики личности в историята на западната философия — Сократ, Платон и Аристотел.

Диотима посвещава в мъдрост Сократ. В съчинението на Платон Пир Сократ научава философското съдържание на любовта от Диотима, небесно същество, по-мъдро от него. На релефа между Диотима и Сократ стои крилата фигура, която вероятно е персонификация на самата любов.

Сократ

Сократ е роден в Атина през 469 г. пр.Хр. в заможно семейство, така че на него никога не му се наложило да преподава, за да изкарва прехраната си. Той на два пъти участва в битки в редовете на атинската пехота и се проявява като пламенен патриот, който вярвал, че Атина е покварена от нездравите учения на софистите. Но Сократ не бил от надъханите патриоти, вървящи след всеки лозунг, а искал да подложи на критична проверка всички лозунги, с цел да постави живота в атинската държава върху здравия фундамент на етичните норми. По горчива ирония на съдбата такъв искрен идеалист като него бил осъден на смърт от собствените му съграждани. Малко след края на Пелопонеската война, през 399 г. пр.Хр., докато Атина все още се отърсвала от шока на поражението и от острите вътрешни борби, Народното събрание решило, че Сократ е заплаха за държавата и го осъдило на смърт по обвинение в „развращаване на младежта и въвеждане на нови богове“. Макар че негови приятели подготвили бягството му от затвора, Сократ решил да приеме народната присъда и да изпие горчивата чаша с отрова.

Учението на Сократ

Сократ. Според Платон Сократ приличал на сатир, но говорел като бог.

Тъй като Сократ не е написал никакви трактати, трудно ни е да преценим какво точно е учел. От трудовете на негови съвременници, особено на неговия ученик Платон, стават ясни няколко основни неща. Първо, Сократ е искал да подложи всякакви стари, наследени схващания на преоценка и преосмисляне. По негово мнение заобикалящите го самодоволни хора, които смятали, че знаят всичко, всъщност не знаели колко са невежи. Упорит като щръклица, той непрекъснато влизал в разговор с такива хора и успявал да им докаже със „сократовски“ въпроси, че техните представи и убеждения не са нищо друго, освен чисти предразсъдъци, почиващи върху неправилни предположения. Според Платон един оракул веднъж казал, че Сократ е най-мъдрият човек на света, а Сократ се съгласил; всеки смятал, че знае нещо, но той бил по-мъдър, защото знаел, че нищо не знае. На второ място, той искал да построи зданието на непоклатимата истина, на базата на разумни определения. Според него хората изричали думи като справедливост, любов или благочестие, без да съзнават точния смисъл на тези понятия; задачата на философа била да установи ясни и съгласувани между хората значения на подобни думи, иначе те не биха могли да послужат за изграждането на каквато и да било система. На трето място, той искал да въведе нова философска система за истината, в центъра, на която е поставена нравствеността, а не физическият свят. Той избягва да обсъжда защо нещата съществуват, защо се развиват и после умират. Вместо това той учел хората да разсъждават върху принципите на човешкото поведение, за да извличат полза както за самите себе си, така и за обществото. Човек трябва да търси смисъла на своя живот и на постъпките си, защото според една друга негова знаменита мисъл „Живот без познание е лишен от смисъл.“

Абсолютни норми

От всичко казано дотук Сократ твърде много ни напомня за софистите. Дори някои от най-консервативните му съвременници го причислявали към тях. Заедно със софистите той бил „философът от пазара“, който подлагал на съмнение традиционните схващания и клишета и също като тях се занимавал с нещата от реалността, за да помогне на хората да подобрят живота си. Но основното различие между Сократ и софистите е в неговата вяра в трайните стойности — макар и да избягвал да конкретизира кои са те — и в идеала за абсолютното добро, а не изгодата. Обаче, за да опровергае софистите, било необходимо да се отиде още по-далеч — да се построи система, предлагаща позитивна рамка за истината и реалността. С тази задача се справил блестящо най-добрият негов ученик, Платон.

Роден в Атина през 429 г. пр.Хр., още като млад Платон се присъединил към кръжока на Сократ, но много скоро станал свидетел на това, как неговият наставник и учител бил осъден на смърт. Това преживяване оставило такива неизлечими следи в съзнанието на Платон, че оттогава до смъртта си, около 349 г. пр.Хр., той търсел начини да реабилитира Сократ, продължавайки започнатата от него философска система. Той популяризирал тази система в създадената от него в Атина неофициална школа (без сграда, такси за обучение и утвърдена учебна програма), известна като Академията. Също така Платон написал поредица от диалози (трактати в драматична форма), в които Сократ бил главният оратор. Диалозите на Платон, сред които най-важни са Федон и Пир, както и Държавата, са неувяхващи образци на литературата и същевременно най-старите пълни философски съчинения, достигнала до нас.

Учението на Платон за идеите

Платон смятал, че за да се пребори със скептицизма и да обори софистите, му е необходима здрава основа от нравствени норми. Това той постигнал чрез своето учение за идеите. Той приема, че относителността и промяната са характеристики на физическия свят, възприеман чрез нашите сетива. Но извън този сетивен свят той смята, че съществува друг, по-висш духовен свят, в който витаят вечни форми или идеи, обозрими единствено от човешкия разум. Според Платон идеите не са само чисти абстракции, но те реално съществуват. Всяка от тях е модел на някой клас предмети или на отношенията между предметите на земята. Така например съществуват идеи за стол, дърво, форма, цвят, пропорция, красота и справедливост. Най-висша е идеята за доброто — основание и водещ принцип във вселената. Предметите, които възприемаме с нашите сетива, са просто несъвършени копия на висшите реалности, идеите; те са тяхно отражение, така както сенките са отражение на материалните предмети.

Платон.

Нравствената философия на Платон

Нравствената философия на Платон се основава на неговото учение за идеите. Тъй като земният живот е илюзорен и нетраен, за разлика от света на идеите, който е истински и вечен, целта на човешкото съществуване трябва да бъде възможно най-пълно приближаване до света на идеите. И тъй като този свят е духовен, човек може да се доближи до него само като се освободи от своя груб практицизъм и развие своите интелектуални или духовни страни. Възгледите на Платон за тялото като че ли претърпяват известна еволюция, тъй като първоначално той смятал, че физическите усещания биха могли съвсем оправдано да послужат като основа за постигане на духовни висоти. Впоследствие той развива една доста по-аскетична система от възгледи, свързваща плътта и нейните желания със злото. Навсякъде обаче той изтъква, че душата е по-висша от тялото и подчертава, че един изпълнен с добродетели земен живот би подготвил душата за издигането й до вечната истина и красотата. Онези, които живеят праведно на земята, биха могли да се докоснат до идеята за доброто още приживе; даже ако това не стане, подобен добродетелен живот ще подготви душата за единението й с идеята за доброто в отвъдния живот. Както можем да предположим, представата на Платон за „доброто“ се доближава до юдейско-християнската представа за всемогъщия Бог; по-късно някои християни дори си задават въпроса, дали Платон не е бил повлиян по някакъв начин от еврейските пророци. (Разбира се, подобно твърдение звучи напълно нелепо.) От друга страна, никъде в своите съчинения Платон не описва идеята за „доброто“ като сила, която се намесва в човешките дела, нито предлага своя система за религиозен култ.

Политическата философия на Платон

Като си дава сметка, че човек трудно би могъл да води добродетелен начин на живот в едно неспокойно общество, Платон се обръща към въпросите на политиката в своя прочут диалог Държавата, който е един от първите опити за систематичен подход към политическата философия. Тъй като Платон търсел пътищата за постигане на обществена хармония и полезност, а не на свобода и равенство, той защитавал елитарната държава, при която по-голямата част от народа — земеделци, занаятчии и търговци, ще се управляват от превъзхождащите ги в интелектуално отношение „стражи“. Но и самата класа на „стражите“ се оказва разделена на военни и философи. Всички стражи най-напред служат като войници, живеейки заедно, без да притежават частна собственост. После най-мъдрите от тях получават по-високо образование и накрая стават прочутите „философи-царе“ на Платон. Според възгледите на Платон не богатството и наследствената титла, а изключителният интелект и възможно най-доброто образование дават на човек правото да управлява. Веднъж поели властта, философите винаги ще избират най-мъдрите за свои наследници и ще се грижат всички граждани да се подчиняват на идеята за доброто. По-късните коментатори намират този идеал на управление от най-мъдрите за доста примамлив, но те питат философа: „А кой ще контролира стражите?“ С други думи, Платоновата елитарна система като че ли се препъва не само в спорното схващане, че хората се раждат с неравни умствени възможности, но и заради предположението, че само защото някои владетели са много мъдри, те не могат да бъдат развратени от съблазните на богатството и семейните връзки.

Аристотел

Подобни практични разсъждения били характерни за мисленето на най-блестящия сред учениците на Платон, Аристотел (384–322), философ, който винаги се стараел да не витае в облаците. Аристотел бил син на лекар от Стагира, град в Северна Гърция. Очевидно от баща си той научил колко е важно внимателно да се наблюдават природните явления. Като млад той отишъл в Атина, за да учи в школата на Платон. Още тогава той възприема теорията на Платон, че съществуват неща, които само човешкият ум е в състояние да разбере, но по-късно развива своя собствена философска система, основаваща се на неговата убеденост, че човек е способен да разгадае вселената чрез рационално използване на сетивния опит. За разлика от Платон, който учи, че всичко, което виждаме и докосваме представлява невярно и несигурно отражение на някоя неуловима истина, Аристотел вярвал в обективната реалност на материалните неща и учел, че системното изследване на материалния свят, наред с опитите за разумно обяснение на това, как той функционира, може да доведе до пълно разбиране на природата и нейните закони.

Аристотеловата логика и метафизика

Аристотел изследва широк спектър от проблеми в своите многобройни, но свързани един с друг трактати. Сред тях най-дълбоки и с най-силно влияние са трудовете, посветени на логиката, метафизиката, етиката и политиката. Аристотел е първият и вероятно най-великият представител на формалната логика, когото познава историята на човечеството. Той дефинирал правилата на силогизма, форма на умозаключение, при която верните предпоставки неизбежно водят до правилен извод или заключение, и дефинирал някои точни категории като изходен пункт за всякакъв философски и научен анализ: същност, количество, отношение и място. Сетне, като използвал собствени логически методи, той изградил строго подредена метафизична система. (Думата метафизика, буквално „след физиката“, била въведена от Аристотел и означава изучаване на природата и причините за нещата, без прибягване до божествена намеса или свръхестествен произход.) Централен възглед в метафизиката на Аристотел е, че всички неща в природата представляват отпечатък на форма върху материя. Това е своеобразен компромис между платонизма, който като цяло игнорира материята, и чистия материализъм, който не признава други форми на проявление в природата, освен случаите на превръщане на една форма на материята в друга. Формите са целенасочените сили, които оформят материалния свят; така наличието на човешка форма моделира и насочва човешкия ембрион до превръщането му в човек. Тъй като всичко в природата има целесъобразна форма, създаденият от Аристотел свят е телеологичен, т.е. всеки предмет или клас от предмети има своето крайно предназначение.

Нравствената философия на Аристотел

Нравствената философия на Аристотел, намерила израз в неговата Никомахова етика (често позната само като Етика), се занимава предимно с живота на този свят, а не посочва пътя към някакво „отвъдно“ спасение. Аристотел учел, че най-висшето благо е самореализацията на личността, хармоничното функциониране на душата и тялото. Хората се различават от животните по способността си да мислят и да намират щастие, ако правилно използват своя ум. За повечето това означава да се проявява разум в практическите дела. Добро поведение е добродетелното, а добродетелта е в човешкия стремеж да се намери златната среда\ така например смелостта е за предпочитане пред привързаността или малодушието, умереността — пред излишната разточителност или прекаления аскетизъм. А още по-добър от практичния начин на живот е съзерцателният, защото чрез такъв живот хората могат докрай да развият своите умствени способности (тук Аристотел искал да каже само мъжете). По такъв начин Аристотел вярвал, че философите са най-щастливите хора, но той съзнавал, че даже те не могат непрекъснато да са заети с размисъл. При това като практичен човек той смятал, че за тях е необходимо да редуват умствените си занимания с практически дейности в реалния свят.

Политическата философия на Аристотел

Докато за Платон политиката била средство за постигане на определена цел, т.е. постигане на висшето добро, за Аристотел тя била сама по себе си крайна цел — колективно упражняване на добродетелен живот. С една съществена уговорка: подобно на Платон, Аристотел бил елитарист; той приемал за даденост, че някои хора — „варвари“, били получовешки същества, които по природа били създадени да бъдат роби. По подобен начин той смятал, че жените не трябва да се занимават с политика, а да се посветят на отглеждането на деца и да се грижат за домакинските работи в семейството. Следователно Аристотел приемал, че жените не могат да бъдат щастливи в същата степен както мъжете, тъй като те не можели да участват в управлението на държавата, където във висша степен се изявявали умствените способности на човека. Всички граждани мъже, от друга страна, били действително създадени да участват в управлението на държавата, защото, както казва Аристотел, „човек по природа е политическо същество“. Този негов възглед съвсем не означава, че най-добрата форма на държавно управление е демокрацията, защото според него тя била една от „деформираните“ форми на управление. Неговите предпочитания били за политията, добре функциониращия полис, където монархически, аристократични и демократични елементи се съчетават в едно на базата на задръжки и баланси. Подобно управление би дало възможност на всички свободни граждани да реализират своя интелектуален потенциал, като по такъв начин докажат, че в йерархията на природата те заемат място над животните и непосредствено след боговете.

Медицина

Колкото и странно да ни се струва, две области на познанието, които днес едва ли се разглеждат като „философски“, били тясно свързани с най-ранните етапи от развитието на философската наука в Гърция. Едната от тях била медицината. Вече споменахме, че бащата на Аристотел бил лекар и че вероятно това е повлияло на Аристотел да придаде такова значение на наблюдението, основаващо се на сетивното познание. Самата гръцка медицина се явява неразделна част във формирането на класическата философия, тъй като тя се основава на безпрецедентното схващане, че известни закономерности, изчистени от свръхестествени причини, са характерни за човешкото здраве и човешките болести. По общо мнение за баща на научната медицина се смята гръцкият лекар Хипократ (ок. 460–377), който проглушил ушите на учениците си с максимата, че „за всяка болест има естествена причина и че нищо не се поражда безпричинно.“ Прилагайки методите на внимателен анализ и сравняване на симптомите, той полага основите на клиничната диагностика, като открива също феномена, наречен „криза на болестта“. За съжаление той смятал, че неговите изследвания доказват наличието на четири течности в човешкото тяло — жълта жлъчка, черна жлъчка, кръв и флегма — и че болестта възниква в резултат на наличието на прекомерно количество на някоя от тези течности. Практиката да се пуска кръв на пациента, особено опасна за жените, се явява една тъжна последица от тази теория.

Писане на история

Другата област, която се разглеждала в тясна връзка с философията, била историята. Подобно на толкова много други думи, които сме приели на доверие, думата история също произлиза от гръцки и означава нещо като „разпитване, събиране на сведения“ или „изследване“. Следователно писането на история било своеобразен начин да се събират сведения, отначало повече под формата на въпроси за човешките дела, отколкото като хроники за различни царски династии или за изхода на битки. В ролята си на „разпитващ“ или на „изследовател“ историкът търсел предимно сведения, а не се опитвал сам да ги съчинява или да разказва легенди. Една друга специфична черта на гръцката история била нейната хуманистична насоченост — всички образи в нея били винаги хора, а не богове, като обясненията обикновено се търсели в сферата на човешкия опит и практика.

Херодот разказва за Персийската война

Както Хипократ е обявен за баща на медицината, така Херодот (ок. 484 — ок. 420) се смята за „баща на историята“. И наистина Херодот е този, който за пръв път използува думата „история“ в съвременния й смисъл. Въпросите, които той задава, са за Персийската война: „Защо гърците и персите воювали помежду си? Защо изходът на войната бил в полза на гърците?“ За да получи отговор на тези въпроси, Херодот пребродил целия средиземноморски свят, като събирал сведения чрез своите беседи. И тъй като в резултат натрупал истинско богатство от чудесни разкази, Херодот не могъл да се въздържи да не ги преразкаже, макар те често да нямали връзка със събитието или пък очевидно били легенди. (Някои смятат, че увлечението на Херодот по митологичното наследство на чуждите народи му отрежда място не само на баща на историята, но и на баща на етнографията.) Все пак в основни линии неговият разказ се придържа към темата за великата война между гърци и перси, разглеждана като епична борба за свобода против деспотизма. Според Херодот свободата вдъхва смелост и в крайна сметка тя възтържествува.

Тукидид пише за Пелопонеската война

За разлика от Херодот, неговият по-млад съвременник Тукидид (ок. 460 — ок. 400), който написва историята на Пелопонеската война, се стремял да пресъздава събитията максимално достоверно, изчиствайки ги от елементите на легендата и непроверените слухове в полза на най-надеждните данни. Досущ като лекар, чийто пациент е политиката, Тукидид се стремял да диагностицира причините за болестите на човешкото общество, като войни, граждански борби и др., чрез безпристрастно наблюдение и сравняване на симптомите. Като предоставя едно вярно описание на най-голямата война на своето време, той е убеден, че ще бъде полезен на политиците и военните от всички времена. И макар че безпристрастният му тон и прекаленият акцент, който поставя върху войната и политиката, често го правят труден за четене, неговото постижение в представянето на ясен и точен анализ за едно изключително сложно историческо събитие няма аналог в писането на история чак до наши дни. Някои отделни пасажи от неговата история се отличават с такова майсторство, че се превръщат в неподражаеми класически образци не само в областта на историята, но и в сферата на социалните науки.