Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (19) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Египетска религия

Начало на развитие на религията

Религията играе съществена роля в живота на древните египтяни, като оставя своя отпечатък върху политиката, литературата, архитектурата, изкуството и ежедневните дела. Еволюцията на египетската религия преминава през различни етапи: от простия политеизъм до първата позната форма на монотеизъм, и обратно към политеизма. Първоначално всеки град или област имал свои местни божества. Те били богове-пазители на местността или олицетворения на природни сили. Обединението на страната довело не само до сплотяване на териториите, но и до сливане на божествата. Всички богове-пазители се обединили във великия бог на слънцето Ре. При царуването на тиванските владетели от Средното царство този бог се наричал Амон или Амон-Ре, по името на главния бог на Тива. Боговете, които олицетворяват живителните сили на природата, се обединяват в бога Озирис, който е и бог на Нил. Оттам нататък двете велики сили, които управляват вселената — Амон и Озирис, се съревновават помежду си за превъзходство. Били са почитани, както ще видим, и други богове, но те определено заемали по-низши позиции.

Боговете Изида, Озирис и Хор.

Слънцепоклонство

През периода на Старото царство слънцепоклонството, въплътено в култа към Ре, било преобладаващата форма на вероизповедание. То служи като официална религия, чиято основна роля е да придава безсмъртие на държавата и на народа като цяло. Фараонът е живият представител на тази вяра на земята; чрез неговото управление се упражнява божията власт. Ре обаче не е само бог-пазител, той е и бог на праведността, справедливостта и истината, пазител на моралния ред във вселената. Той не предлага духовни блага или дори материални награди на отделните хора. Слънцепоклонството не е било религия за масите, освен, доколкото тяхното благоденствие съвпадало с това на държавата.

Култът към Озирис

Култът към Озирис, както вече отбелязахме, води началото си от обожествяването на природата. Озирис олицетворява развитието на растенията и животворните сили на Нил. Жизненият му път е описан в сложна легенда. Според поверието в далечното минало той бил добродетелен владетел, който научил народа си на земеделие и други практически умения, и му дал законите. След време бил предателски убит от злия си брат Сет, а тялото му било насечено на парчета. Жена му Изида, която била и негова сестра, тръгнала да търси парчетата, слепила ги и по чудодеен начин върнала тялото му към живот. Съживеният бог възвърнал царството си и продължил добрите си дела за известно време, но накрая слязъл в задгробния свят, за да служи като съдия на мъртвите. Тогава синът му Хор отмъстил за смъртта на баща си.

Значение на легендата за Озирис

Изглежда, че в началото тази легенда не е била нещо повече от мит за природата. Смъртта и възкресението на Озирис символизират пресъхването на Нил през есента и прииждането през пролетта. С времето обаче легендата за Озирис започва да придобива по-дълбок смисъл. Човешките качества на боговете в нея — бащинската загриженост на Озирис за неговите поданици, верността и всеотдайността на жената и сина му вълнували обикновените египтяни, които започнали да виждат в живота на боговете отражение на своите тревоги и успехи. Нещо повече, смъртта и възкресението на Озирис започнали да се разглеждат като обещание за лично безсмъртие. Тъй както богът победил смъртта, така и всеки, който го почитал, може би щял да заслужи вечен живот. И най-накрая, победата на Хор станала олицетворение на крайната победа на доброто над злото.

Погребален папирус. Сцената показва как бог Озирис претегля сърцето на една принцеса от Двадесет и първата династия, поставено на везните пред него. От другата страна на везните са символите на любовта и истината.

Представи на египтяните за отвъдното

Представите на египтяните за отвъдното достигат пълното си развитие в късната история на Средното царство. Тъй като вярвали в живота след смъртта, те извършвали сложни приготовления, за да запазят телата на мъртъвците. Освен мумифицирането на телата, заможните хора оставяли богати дарения, за да осигурят храна и други насъщни предмети на мумиите си. По-късно, с узряването на религията се възприема по-малко наивна представа за живота в отвъдното. Хората започнали да вярват, че мъртъвците се явяват пред Озирис, за да бъдат съдени за земните си дела. Всички, които са напуснали света и издържали проверката, влизат в царството на Материалното блаженство. За вечни времена те ще ловуват гъски и пъдпъдъци в блата, обсипани с лотосови цветове. Или пък ще строят къщи сред овощни градини със сочни плодове, които никога не свършват. Те ще открият езера с лилии, по които да карат лодки, къпални с искряща вода и сенчести горички, огласени от песента на птиците. А нещастните жертви, чиито сърца разкриват порочния им живот, ще бъдат унищожени.

Египетската религия достигнала пълното си развитие към края на Средното царство. По това време слънцепоклонството и култът към Озирис се сплели по такъв начин, че запазили най-добрите черти и от двете. Ролята на Амон, бога на живота и застъпник на доброто в света, е почти толкова важна, колкото тази на Озирис, съдията на мъртвите и дарител на безсмъртието. Религията станала чисто етична. Хората постоянно засвидетелствали желанието си да бъдат справедливи, тъй като подобно поведение било угодно на великия бог-слънце.

Ехнатон. Ерозиран бюст в естествена големина.

Скоро след установяването на Империята, етичната страна на египетската религия започва да се пренебрегва. Основна причина за това, изглежда, е ръстът на ирационалното съзнание в резултат на жестоката война за прогонване на хиксосите. Каквато и да е причината обаче, хората започнали да се увличат в магии, търсейки лична полза. Например жреците продавали вълшебни талисмани, които уж карали сърцата на мъртвите да не издават истинския им характер. Те продавали и рецепти за улесняване преминаването на мъртвите в царството на благословените.

Тенденцията към разпространение на магиите в крайна сметка довела до голямо религиозно брожение. Негов водач станал фараонът Аменхотеп IV, чието царуване започва около 1375 г. пр.Хр. и завършва със смъртта или убийството му петнадесет години по-късно. Той прогонил жреците от храмовете, заличил имената на традиционните богове от обществените паметници и поставил начало на култа към нов бог, когото нарекъл „Атон“, древно име на природното слънце. Променил името си от Аменхотеп („Амон почива“) на Ехнатон, което означава „Атон е удовлетворен“. Жена му Нефертити станала Нефер-нефруатон, което значи „прекрасна е красотата на Атон“. В желанието си да започне всичко отначало Ехнатон построил нова столица, Ел-Амарна, която посветил на култа към новия бог.

Атонска религия

По-важни от тези материални промени са доктрините, въведени от фараона-реформатор. Преди всичко той проповядвал религия на условен монотеизъм. Атон и самият Ехнатон били единствените съществуващи богове. За разлика от всички предишни богове Атон нямал човешки или животински образ, а трябвало да се възприема като топлите, животворни слънчеви лъчи. Той бил създател на всичко и като такъв бил бог не само на Египет, но и на цялата вселена. Ехнатон смятал себе си за наследник и съвладетел на Атон; докато жена му и синът му боготворели Атон, другите трябвало да почитат Ехнатон като земен бог. Извън това важно условие Ехнатон наново утвърждава етичните ценности на египетската религия, настоявайки, че Атон е създател на моралния ред в света и този, който възнаграждава човечеството за почтеността и чистотата на сърцето. Той представя новия бог като защитник на всичко добро и небесен баща, който следи с благожелателна грижа всички свои създания. До идеите за божието единство, праведност и доброжелателност се достига отново чак по времето на еврейските пророци 600 години по-късно.

Ехнатон, жена му Нефертити и техните деца. Бог Атон е изобразен като слънчев диск, изливащ силата си към царското семейство.

Възстановяване на старите култове

Въпреки енергичността, с която Ехнатон осъществява своята религиозна революция, тя все пак не сполучила. Вярата в Атон не получила подкрепата на масите, които останали верни на старите си богове. Новата религия им била твърде чужда; липсвало й най-голямото предимство на старата вяра: обещанието за живот след смъртта. Освен това, фараоните, наследили Ехнатон, влезли в съюз с жреците на Амон и възстановили старите култове. Наследникът на Ехнатон, фараонът Тутанхатон, променил името си на Тутанкамон, напуснал Ел-Амарна и възстановил старата столица Тива. Така той оглавил завръщането към старото време. Собственото му погребение било пищна демонстрация на привързаността към старите ритуали и вярата в живота след смъртта. Оттогава в египетската религия започнала да нараства вярата в ритуалите и магията. Жреците отново продавали рецепти и муски, които трябвало да излъжат боговете, за да дадат спасение на душите. Така дори и култът към Озирис загубил моралната си стойност.

Фараон от Новото царство: Цар Тутанкамон в битка с нубийците. Тази картина изобразява фараона и бойните колесници, които по-късно били използвани с голям успех от наследника му Рамзес II срещу сирийците.