Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (35) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Интелектуалният и религиозният принос на Ведическата епоха

Четирите веди

Главните постижения на индоарийците били по-скоро духовни, отколкото материални, и се изразявали преди всичко в произведенията на словесното изкуство и поетичното въображение. Огромна колекция химни, молитви и песнопения, съчинени за дълъг период време и известни под общото име Четирите веди, се предавала от поколение на поколение по устна традиция. Ведите представлявали свещените книги на индоарийската и по-късната индуистка религия. Както еврейските, християнските и ислямските свещени писания, те били смятани за боговдъхновени, но понеже арийците били неграмотни, те вярвали, че техните свещени текстове са били „чути“, а не „разкрити“. При липсата на всякакви съвременни писмени документи Ведите (записани векове по-късно) са главен източник на информация за огромен период от индийската история, заемащ приблизително последните две хиляди години на дохристиянската ера, който съответно се нарича Ведическа епоха. Една от Ведите, Аюрведа, е наръчник по жертвоприношения за жреци. Атарваведа, която вероятно е заела много от фолклора на туземното население, е каталог на магии и заклинания, помагащи при лечение на болести, възбуждане на страст у обекта на желанията или погубване на враг. Най-старата и най-важната от четирите е Ригведа („стихове на мъдрост“ или „знание“), сборник от над 1000 стихотворения, съчинени между 1500 и 900 г. пр.Хр., посветени на различни арийски божества. Стиховете варират по съдържание и настроение от философско съзерцание и благоговение до светското и делничното. Ярки и живописни изрази описват потресаващите подвизи на Индра, „повелителя на гръмотевиците“, който „пронизва корема на планината“, за да освободи водите. Един химн с прекрасна непринуденост моли за покровителство богинята на нощта, чийто блясък „прогонва тъмнината“. В не толкова възвишен стил един хазартен играч оплаква нещастно хвърляне на заровете „с една точка повече“, което накарало жена му да го отблъсне, а тъща му да го намрази. Най-добрите от тези стихове отразяват поетична чувствителност от висше качество.

Бронзова фигура на Хануман, маймуната-пълководец и верен съюзник на Рама от Рамаяна, 11 в. сл.Хр. Той получава статус на полубог за своите самоотвержени постъпки.

Индийският епос: Махабхарата

Индоевропейските народи са създали вълнуваща епическа поезия, която увековечава древната им история, изобразявайки я като „героична епоха“ на лична храброст и кървави битки. Горе-долу по същото време, когато Омировият епос се оформя сред древните гърци, арийските бардове възпяват героичната епоха на Индия в две големи епопеи, Махабхарата и Рамаяна. Приели окончателната си форма няколко века след Ведите, те отразяват същата обща социална и културна среда. Махабхарата, по-голямата и вероятно по-старата от тях, е над седем пъти по-дълга от Илиадата и Одисеята взети заедно. Сложна, заплетена и загадъчна приказка за съперничеството между два клона на царското семейство в царство Куру, тя е пълна с вълнуващи и необикновени епизоди, включително рядък пример на полиандрия (една принцеса се съгласява да се омъжи за всичките четири братя на благороден воин, който я е спечелил в състезание между женихи) и загуба на кралство с едно хвърляне на зарове в хазартна игра. Действителна битка, водена край Делхи вероятно ок. 1440 г. пр.Хр., представлява кулминацията на сюжета. Разказва се, че царе от Гърция и Китай, както и от цяла Индия, участвали в сражението, което продължило единадесет дни и завършило със смъртта на практически всички герои. Петимата братя, които оцелели в клането и си върнали царството с помощта на бог Кришна, след неколкогодишно мирно управление се отказали от света и със своята обща съпруга се изкачили на един хималайски връх, за да влязат в Града на боговете.

Сцени от Махабхарата. Този памучен гоблен от 18 в. сл.Хр., бродиран с цветна коприна и сребро, показва трайното влияние на Махабхарата в индийската култура.

Рамаяна

Действието на Рамаяна се развива в източната част на царството Куру, а епопеята съдържа и данни за Декан. Тя разказва за приключенията на принц Рама и прекрасната му съпруга Сита, която е изгонена с интригите на злата мащеха, отвлечена от царя-демон на Шри Ланка и накрая спасена от Рама с помощта на верния му съюзник, маймуната-пълководец Хануман. Сюжетът не оставя много мирни дни на Сита. Заподозряна, че е изгубила чистотата си, докато е била в плен, тя се опитва да се самозапали и бива оправдана само когато богът на огъня Агни отказва да я изгори. Лишена от живия реализъм и контрастните характери на Махабхарата, Рамаяна е по-изкусно построена и съдържа красиви описателни пасажи. За разлика от по-дългата епопея тя по традиция се приписва на един автор, Валмики. Произлязла от военни легенди, епопеята включва допълнителни текстове, които отразяват променливите и все по-усложнени обществени и етични идеали. Рамаяна започва да се разглежда като пример за идеалните мъж и жена. Допълнение към епоса, добавено вероятно след началото на християнската ера, разказва как Сита, в невъзможност да изтрие незаслуженото петно от лицето си, се оттегля в гората, където бива погълната от Майката земя. (Този епизод се тълкува като алегория за напредъка на земеделието: думата сита означава „бразда“). Махабхарата, приела окончателна форма между 400 г. пр.Хр. и 200 г. от сл.Хр., се превръща в нещо като енциклопедия на старата индийска митология и история. Тя се пее от жреците, извършващи ритуални жертвоприношения за царските дворове, и придобива религиозно значение. В края на краищата епопеите, а не Ведите стават библия на обикновените хора, отчасти защото брахманите ограничавали изучаването на Ведите само до висшите касти, докато всеки е могъл да слуша епоса.

Рама и Лакшмана се бият с демоните. Рисунка от късно издание на Рамаяна (16 в. сл.Хр.), изобразяваща как героят на епопеята Рама и брат му Лакшмана побеждават два демона.

Езикът на епоса, произлязъл от езика на Ведите, но отличаващ се от него, се нарича санскрит. В Индия са се развили много диалекти, но санскритът се приема за най-благородна форма на изразяване и се запазва като стандарт за учените, точно както латинският е станал класически език за Европа, докато европейците развивали собствени национални езици. Санскритът се смята от някои езиковеди за най-гъвкавия и чувствителен към фини нюанси на смисъла от всички индоевропейски езици. За разлика от хаотичната западна (латинска) азбука, азбуката на санскрита е логически подредена и поддържа широк спектър звуци със символи за четиринадесет различни гласни и тридесет и пет съгласни. Панини, лингвистичен гений от четвърти век пр.Хр., стабилизирал класическия санскрит, като измислил граматика с над 4000 правила. Единствена научна граматика в света преди деветнадесети век, трудът на Панини заслужава да се нареди сред най-големите интелектуални постижения на всички древни цивилизации.

За съвременния човек, свикнал с постоянен поток документи, може да се стори невероятно, че огромни обеми проза и поезия са могли да се запазят с векове без помощта на писмеността. Писмеността в Индия изчезва, когато било изоставено писмото от долината на Инд ок. 1550 г. пр.Хр. Кога тя се появява отново, не е известно точно. Най-старите намерени надписи върху каменни колони датират от трети век пр.Хр., но те са изпълнени с писменост, достигнала развит етап.

Ритуалите и господството на жреческата класа

По време на Ведическата епоха религията се развива от простото към сложното, обхваща няколко нива на вяра и практика и намира върховен израз в изтънчени философски теории. Жертвата пред боговете, основна черта на стария арийски култ, скоро започва да се интерпретира като световен принцип. Вярвало се, че непрекъснатото съществуване на боговете зависи от принасяните в жертва дарове, без които вселената ще се върне към хаоса. Това убеждение, издигащо ритуалите по-високо от самите богове, очевидно превъзнася значението на човешките изпълнители на свещените обичаи. Господството на жреческата каста е ярко отразено в Брахманите, серия от наръчници в проза, съчинени между 800 и 600 г. пр.Хр. и придадени към Ведите. Тези текстове приписват на брахманите не само върховна религиозна власт, но също и специални социални, правни и икономически привилегии. Претенциите на брахманите обаче били заплашени не само от съперничеството на други социални класи, особено на тези със статус на кшатрии, но и от растящите съмнения в ползата от жертвоприношения и откриването на други начини за задоволяване на религиозните нужди. Следвайки традиция, която винаги е била почитана в индийската религия и която може би произхожда от цивилизацията в долината на Инд, отделни хора търсели святост в отхвърлянето на света и неговите ритуали за сметка на живот в аскетизъм и медитация. Идеята за саможертвата като най-висш тип жертвоприношение е изразена в по-късния ведически „Химн на първобитния човек“. Митът за сътворението свързва възникването на света с жертвата на Великото същество, което раздава частите на тялото си, за да се създаде човека, другите живи същества, земята и небесните тела. Както в юдаизма и другите висши религии, представата, произлизаща от един акт на насилие, по-късно се интерпретира алегорично и й се придава духовно значение.

Влияние на местните култове и традиции в индийската религии

Индийската религия расте откъм интелектуално съдържание, но продължава да поглъща местните култове и традиции. Почитането на кравите като свещени животни и възприемането на табута против тяхното убиване (непознати на древните арийци) може би представлява възраждане на мотив от цивилизацията в долината на Инд, в която бикът явно е бил обект на поклонение. Ученията за прераждането и преселението на душите през седми век пр.Хр. започват да изместват арийската представа, че душите на праведниците заминават за „Света на бащите“, а тези на неправедните се изпращат в „Глинената къща“. Ударението върху етичното поведение, а не върху ритуала е характерно за култа към Варуна. Поначало арийско небесно божество, Варуна се издига до имперски страж на космическия и моралния ред. Той е вездесъщ, мрази лъжата, не желае да приема жертвоприношения като извинение за греховете на човека — така Варуна, подобно на вавилонските божества или еврейския Яхве, вдъхва на поклонниците си страх и трепет.

Търсене на познанието: Упанишадите

Жаждата за знание мотивирала развитието на индийската религия, макар мненията за това, какво представлява знанието и как най-добре да се търси, да се различавали, както се различават и днес. Аскетите, които бягали в пустинята, се надявали да изострят възприятията си чрез самотна медитация. Познанието е заявената цел на ритуалните оргии в някои секти. Търсенето на знанието намира най-благородния си израз в Упанишадите, философски трактати в проза и стихове, съставляващи последната част на Ведите. Разказани във формата на диалог между учител и ученик, Упанишадите (думата означава „седящ наблизо“) задълбочено изследват природата на действителността и проблема за мястото на човека във вселената. Макар и различни по характер и качества, тези трудове разкриват талант за понятийно мислене, който си е спечелил възхищението на интелектуалците и на Изток, и на Запад. Презирайки традиционната мъдрост и формалния ритуал, авторите на Упанишадите, подобно на гърка Сократ утвърждават, че истинското знание може не само да задоволява интелекта, но и да насажда добродетел. Те учат, че злото е рожба на невежеството, че търсенето на мъдрост е търсене на възможно най-възвишеното добро и че неговото постигане дарява едновременно власт и добродетел. От Упанишадите водят началото си противоречиви школи на мислене, но главната насока на тяхното учение може да се определи като монистичен идеализъм. Неговите основни принципи са: (1) върховна реалност на Световната душа или Абсолютното същество; (2) преходен и илюзорен характер на материалния свят; (3) цикъл на прераждане на отделните души; (4) възможност да се постигне просветление, като се избяга от този цикъл чрез сливане с Абсолютното същество. Злото и страданията са присъщи на материалните същества. „Материални същества“ става противоречив термин, защото се смята, че материята е илюзия (майя), или по-точно було, скриващо истинската действителност, която е душа или дух. Следователно, ако душата може да проникне през булото, за да постигне истината, тя се спасява от дисхармонията и страданието. Според тази философия физическата смърт не дава път за спасение, защото преселването на душата в друго тяло я връща към илюзорния свят на разума.

Учението за преселването на душата и кастовата система

Учението за преселването, получавайки широко разпространение, укрепило кастовата система. Членовете на низшите касти били насърчавани да вярват, че ако усърдно изпълняват задълженията си в сегашния живот, ще се преродят в по-висок статус в следващия; а ако нарушават правилата, следващото им раждане ще ги понижи в скалата на битието, може би до нивото на животни или насекоми. Делата, утвърждава учението, носят добри или зли плодове, но събирането им е отсрочено. Доктрината с характер „морков и тояга“ дхарма (стриктно изпълнение на предписаната на човека роля) и карма (достойнства или недостатъци се придобиват като резултат от постъпките) служи за циментиране на верността към каноните на кастата.

Просветление чрез сливане с Абсолютното същество

Философите на Упанишадите, макар да приемат учението карма, не се интересуват от възможността да се изкачват нагоре в монотонния цикъл на преражданията. Това, което търсят те, е състояние на спокойна изолация, което да не създава никаква карма — „нито черна, нито бяла“ — и така да разруши оковите, свързващи ги със сетивния свят. Скъсвайки с цикъла на преражданията, освободената душа може да постигне нирвана, което не означава влизане в рая, а сливане с Брахмана, неопределимата Световна душа или Абсолютното същество.^[1]

Оптимистичният идеализъм на Упанишадите

Безкомпромисният идеализъм на Упанишадите ако се погледне повърхностно, може да ни се стори негативен и песимистичен, защото отхвърля света на непосредствения човешки опит. По намеренията си обаче посланието му е позитивно и оптимистично по отношение ценността и предназначението на човека. То твърди, че атман (индивидуалната душа) всъщност е частица от Брахман (разумния принцип, пронизващ вселената), от който е била отделена и към който се стреми да се върне. Значи всеки човек, без значение колко е низък и жалък, е законен наследник на цялото величие на космоса. Това учение съчетава дисциплината на логическото мислене с емоционалната привлекателност на мистицизма.

Религиозната реформа в шести век пр.Хр.

Шести век пр.Хр. е период на религиозна реформа и обновление, започнат главно от представителите на горните класи, който скъсва с брахманската традиция. Най-трайните продукти на този религиозен подем са будизмът и джайнизмът, които се оформят като отделни религии. Днес джайните наброяват малко под два милиона и живеят главно в Южна и Западна Индия. Будизмът, след като няколко века оказва дълбоко влияние върху индийското общество и култура, почти изчезва от родната си почва, но остава и до днес едно от големите световни вероизповедания.

Гаутама — основателят на будизма

Малко се знае за живота на Гаутама (ок. 563–483 г. пр.Хр.), когото последователите му наричат Буда („Просветеният“). Той бил син на вожда на малко племе, живеещо по хималайските склонове на територията на днешен Непал. Според легендата, след като израсъл във всевъзможен комфорт, той преживял тежък потрес, когато се сблъскал със страданието и смъртта. Той не можел повече да понася безметежното си съществуване и на двадесет и девет годишна възраст напуснал посред нощ двореца, хвърляйки продължителен поглед върху жена си и невръстния си син. Той отрязал косата си и върнал на баща си скъпоценностите и хубавите дрехи. Гаутама изучавал философия при брахманите, но не бил удовлетворен. След шест години краен аскетизъм, които му донесли само отчаяние, той седнал в безнадеждност под едно голямо дърво — оттогава наричано Дървото Боди („Дърво на просвещението“). Тук той получил откровение или вътрешно просветление, което му позволило да проникне в тайната на злото и страданието. Така Гаутама бил избавен от съмненията, но вместо да се оттегли и наслаждава на спокойствието на разума и душата си, той решил да води другите по пътя към просветлението. През следващите четиридесет години, до самата си смърт на осемдесетгодишна възраст, той скитал из долината на Ганг, като се препитавал от подаяния и просвещавал учениците, тълпящи се около него.

Учението на Гаутама

Учението на Гаутама, както е разбрано и развито от неговите ученици, е относително ясно и стройно. Ако съдим и от съдържанието му, и от влиянието му върху последователите, неповторимата личност на Гаутама съчетавала остър интелект и силно чувство за дълг със съчувствие и разбиране на проблемите на ежедневието. Като Сократ и Конфуций той учил и едновременно насърчавал. Основното му учение съдържа етически кодекс, базиран на философския материализъм, и теория на човешката психология, отричаща реалността на „аза“. Пряко противопоставяйки се на абсолютния идеализъм на Упанишадите, Гаутама учи, че съществува само материята и отрича реалното битие на душата. Понеже вижда материята във вечно подвижно състояние, той не признава никакво Абсолютно същество или какъвто и да е застинал или универсален принцип, освен постоянната промяна. Дори боговете се подчиняват на законите на растежа и упадъка; светът се изгражда, никога не е завършен.

Психологическите принципи на Буда

Психологическите принципи на Буда произтичат логично от неговата материалистична метафизика. Лишена от душа или постоянна същност, отделната личност става невъзможна. Това, което погрешно се взема за „аз“, е само шепа атрибути (сетивата и съзнанието), временно свързани, както спиците на колелото са закрепени за главината му. Твърде странно е, че докато отрича съществуването на душата, учението на Гаутама, поне както го тълкуват по-късно, запазва доктрината карма, която твърди, че постъпките на човека засягат съдбата на друг, още нероден човек — точно както едно угасващо кандило може да запали друг пламък.

Учението на Гаутама за алтруизма

Учението на Гаутама, наглед негативно и песимистично, било замислено да носи облекчение и насърчение. Той вярвал, че коренът на страданието е желанието: преследването на недостижими цели, защото търсените неща са мимолетни и нереални. И понеже представата за „аза“ е илюзорна, най-безнадеждното от всички желания е стремежът към самоудовлетворение и самовъзвеличаване. Пътят към душевния покой и истинското щастие, според Гаутама, насочва енергията на човека навън, надалеч от „аза“. Егоистът преследва сенки; алтруистът може да открие светлината. Алтруизмът се поднася не като абстрактен идеал, а като позитивен императив да бъдем полезни за другите и да не им вредим. Една от безбройните легенди, обкръжаващи живота на Буда, разказва как веднъж той спрял война, като обикалял между двете враждебни армии, готови за сражение, и ги убеждавал да не се бият.

Будизъм и индуизъм

Макар Гаутама да подхождал към проблема за човешкия дълг от противоположна посока по отношение на философите-идеалисти в Упанишадите, неговата цел била същата: освобождаване от оковите на преходния мимолетен свят чрез жертване на „аза“. Разчитайки на убеждението, а не на принуждението, той карал последователите си да уважават брахманите и другите търсачи на истината. Без да отхвърля кастовата система, той приемал ученици от всички слоеве на обществото. Будизмът, макар да се отличавал с уникални черти, е бил в основата си продукт на социалната среда, в която е възникнал. Наричали го даже „протестантска форма на индуизма“, заради ударението, което поставял върху вярата, а не върху ритуала.

Будистките монаси

През вековете след смъртта на Гаутама неговото движение постепенно придобило характера на организирана религия. Будистите в Индия станали монашески орден. От кандидатите за влизане в ордена се изисквало да прекарат дълъг период на обучение, след който неофитът си обръсвал главата, обличал жълта роба и приемал монашеския обет за бедност и целомъдрие. За разлика от християнските монаси той не давал обет за послушание, защото членството се смятало за въпрос на свободен избор. Монасите обикновено стояли в манастира през трите месеца на дъждовния сезон, които Гаутама посветил на обучението на учениците си; през останалата част на годината те живеели като скитащи монаси, прехранвайки се от милостинята, която събирали в просешките си торби, минавайки от село в село. Миряните, които приемали будисткото учение и внасяли своята лепта за издръжка на монасите, били смятани за последователи на вярата и се ползвали от благата й. Будистите не приемали жертвените обичаи на брахманизма, но почитали светите места, обикновено горички или отделни дървета. Те издигали могили, в които погребвали пепелта на Буда или почитани монаси и отшелници. Издигали също възпоменателни колони, но не строели никакви храмове преди началото на нашата ера. За разпространението на тази религия свидетелства фактът, че веществените находки от периода 200 г. пр.Хр. — 200 г. от сл.Хр., свързани с будизма, са повече от всички други култове.

Символите на Буда. Индуистки божества оказват почит на Буда, представен като „колело на закона“, поставено на трона — релеф от Матура, втори век пр.Хр.

Поклонение пред Дървото Боди, под което Буда получил откровението — изображение на портална колона в Санчи, първи век пр.Хр.

Школата Хинаяна

Около петстотин години след началото си будизмът се разцепил на две големи крила. Хинаяна, „малката колесница“, била наречена така, защото си поставяла за цел индивидуалното спасение, твърдейки, че прилежният човек може да постигне нирвана в продължение на три живота. Школата Хинаяна, изглежда, запазила много от оригиналното учение на Гаутама, включително отричането на душата. Поне на теория тя почита основателя като човек, макар че пред образа му се произнасят молитви, поднасят се дарове от цветя и се кадят благовония. Пренесен в Шри Ланка през трети век пр.Хр., будизмът Хинаяна се разпространил в Бирма, Тайланд, Камбоджа и Лаос, и остава доминиращо вероизповедание в този район.

Школата Махаяна

В Индия школата Хинаяна скоро отстъпила терен на Махаяна или „Голямата колесница“, която, с по-голяма амбиция от съперника, си поставя за цел избавлението на целия човешки род. Развивайки сложна теология, школата Махаяна придобива някои черти на свръхестествена религия, включваща култа към Буда и свързаните с него божества. Тя споделя с школата Хинаяна идеята за бодхисатва, но я тълкува различно. В традицията на Хинаяна бодхисатва се разглежда като последователни въплъщения на Буда, докато в Махаяна бодхисатва започва да представлява избраника — Буда, личност, която е спечелила просветлението, но е избрала да остане в света заради освобождението на другите, съгласна „да страда като изкупление за всички същества, в името на всички същества“. Оптимистичен в основата си, будизмът Махаяна учи, че всеки е потенциален бодхисатва и може да стане Буда. Той въплъщава като главни добродетели любовта, милостта, радостта и спокойствието. Разпространявайки се вътре и вън от Индия, школата Махаяна възприема елементи от местните култове и традиции. Например в Тибет тя се смесва с един вид магьосничество и придобива характер, забележимо различен от оригинала. За няколко века в Индия будизмът Махаяна не само се утвърждава като високоетична религия, отворена за всички класи, но също допринесъл много за културния и интелектуалния напредък. Той стимулирал философските размишления и породил огромен обем прекрасна и дълбоко емоционална литература.

Махавира — основател на джайнизма

Възникването на джайнизма (от джайна, „победител“) става едновременно и в някои отношения паралелно с будизма. Основателят му, за който се смята, че е живял от ок. 540 до 468 г. пр.Хр., е известен сред последователите си като Махавира („Великият герой“). Подобно на Гаутама той бил член на олигархичната воинска каста и подобно на основателя на будизма той скъсва радикално с традиционните религии, отхвърляйки и техните божества, и техните свещени писания. Но докато Гаутама изповядва радикален материализъм, Махавира — макар да смята материалния свят за действителен — вярва, че той е пълен с неизброими души, намиращи се не само в живите същества, но дори и в неодушевени предмети.

Лицата на Буда. Когато будизмът се разпространява из Азия през първи век пр.Хр., изображението на Буда започва да замества символите като колелото и пр., които са били използвани от последователите му. Тези три лица от Гандхара (в днешен Пакистан, вляво), Тайланд (в средата) и Камбоджа (вдясно) предлагат три различни виждания за Буда.

Учението на Махавира

Колкото и нетрадиционни да изглеждат метафизичните му предпоставки, учението на Махавира отразява актуални теми на съвременните му религиозни движения. Отхвърляйки идеята за господстваща Световна душа, той учи, че отделните души, свързвайки се с материята, изпадат в робство, което се увековечава от последователните прераждания под действието на кармата. Понеже всяка постъпка произвежда карма, а кармата утежнява веригите, единственият път за спасение е избягването на всякакви постъпки. Докато будизмът Махаяна вижда нирваната като позитивна действителност — побеждаваща смъртта и издигаща се над мисълта и причинността, — във философията на Махавира тя представлява състояние на абсолютна пасивност. Довеждайки представата за несъвместимост между материята и духа до последните й граници, той предписва режим на краен аскетизъм, в идеалния случай достигащ до самоубийство чрез гладуване — подвиг, който предполагат, че е извършен от Махавира.

Характер на джайнизма

Въпреки декларираното си безбожие джайнизмът, както и будизмът, в крайна сметка започва да прилича на религия с молитви, свещени книги и свещени същества. На Махавира се кланяли, макар да не бил обожествен, а животът му обраснал с легенди също като този на Буда. Джайните станали монашески орден, който обхващал монаси и светски привърженици. През първи век сл.Хр. в сектата възникнал разкол, породен от отказа на една фанатична група, „Облечени с космоса“, да носят каквито и да било дрехи. Въпреки аскетичния си характер много джайни се посветили на литературата, а един от тях в средновековието се прочул като поет на санскрит. В джайнисткото вероизповедание изпъква доктрината ахимса или забраната да се вреди на всяко живо същество. Налагайки табу върху убийството не само на животни, но дори на насекоми, ахимса морално подкрепя идеала на пацифизма. В същото време, понеже учението ахимса изключва практикуването на земеделие, джайните се заели с търговия и лихварство като източник на препитание. Парадоксално е, че движението, основано на отричането на всички материални неща, в крайна сметка създало едни от най-богатите членове на индийското общество.

Философската мисъл

Развитието на религиозната мисъл през Ведическата епоха стимулирало интелектуалната дейност в области, които днес се считат за научни. Късният ведически „Химн на Сътворението“ се обръща отвъд мита, традицията и сетивния опит към времето, когато „дори нищото не съществуваше“. Индуистката космология, макар и предрешена като природни митове, е удивително изтънчена. Тя включва представата за вечно появяваща се и изчезваща вселена, създавана всеки ден от безлично върховно божество (Брахма) от собствената му същност, и поглъщана обратно в него всяка нощ. Смятало се е, че всеки космически „ден на Брахма“ обхваща огромен период време, над четири милиарда земни години. Древната индийска мисъл върху природата и произхода на вселената наподобява тази на натуралистичната Милетска школа в Гърция през шести век пр.Хр. Предугадени са атомната теория на веществото и идеята за множественост на вселените.

Научни постижения

До проницателната философска мисъл се нареждат научните постижения в по-практичните области. Във Ведическата епоха била високо развита медицината. Не само се използвали много конкретни лекарства, но се практикували дисекции и се провеждали сложни операции. Познанията за човешката анатомия били големи и било поставено началото на ембриологията. Медицинската наука и професията на хирурга се радвали на високо уважение, докато не били забранени от страх пред оскверняване чрез телесен контакт с нечисти хора. Астролозите, въпреки фантастичните предпоставки в основата на изследванията им, натрупали значителни познания в астрономията и опитвали да развият предположението, че земята се върти около собствената ос и че слънцето само видимо изгрява и залязва. Най-блестящите научни постижения били в математиката. Индийците можели да използват много големи числа и знаели как се вади квадратен и кубичен корен. Освен че използвали десетичната система, те изобретили изключително важния принцип на нулата, възприет в крайна сметка по целия свят. „Арабските цифри“, които днес се употребяват навсякъде, произлизат от Индия. В геометрията напредъкът не достигнал този на гърците, но индийците ги надминали в развитието на алгебрата.