Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (18) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Политическа история при фараоните

Начало на развитата египетска цивилизация

Древната история на Египет обикновено се разделя на шест епохи: архаична (3100–2770 г. пр.Хр.), Старо царство (2770–2200 г. пр.Хр.), първи междинен период (2200–2050 г. пр.Хр.), Средно царство (2050–1786 г. пр.Хр.), втори междинен период (1786–1560 г. пр.Хр.) и Ново царство (1560–1087 г. пр.Хр.). Още преди началото на архаичната епоха египтяните направили няколко крачки към изграждането на развита цивилизация. Преди всичко те започнали да се занимават с уседнало земеделие; научили се да боравят с медни сечива наред с каменните, а малко преди 3100 г. пр.Хр. изобретили своя писменост, наречена йероглифна (от гръцки — „жреческа гравюра“). Историците не са сигурни дали египтяните сами са стигнали до идеята за писменост, или тя е заимствана от Месопотамия. Най-убедителният аргумент в полза на първата теза е, че йероглифната писменост се различава много от месопотамското клиновидно писмо, но пък внезапната поява на йероглифите подсказва, че някои администратори-жреци са решили да въведат отчетна система въз основа на сведения от чужди първоизточници. Каквато и да е истината, писмеността явно позволявала по-оперативно държавно управление и очевидно станала предпоставка за най-великото събитие в политическата история на Египет — обединението на Севера и Юга.

Плоча на Нармер. Датираща от около 3100 г. пр.Хр., тази гравюра върху камък изобразява военачалник-владетел от Юга — предполага се, че е Нармер, който поваля своя съперник от Севера с боздугана си. Соколът вероятно символизира бог Хор, който гледа с одобрение на обединяването на Египет чрез сила.

Обединението на Египет, което поставя началото на архаичната епоха, е станало към 3100 г. пр.Хр. Дотогава Горен (или Южен) Египет и Долен (или Северен) Египет имали различно управление. Обединението било от съществено значение за бъдещето на Египет, защото, за да се осигури свободен превоз по цялото течение на Нил и централизиран контрол върху напоителните работи, било необходимо единно държавно управление. По традиция обединяването на Египет се приписва на един военачалник от Юга, Нармер — първият фараон (цар), който подчинил на своята власт целия Египет до делтата на Нил на север. (Египетските владетели са наречени „фараони“ в Библията, макар че самите древни египтяни не са използвали този термин.) Възможно е този процес да е бил някак по-плавен, но няма съмнение, че в продължение на около четиристотин години след 3100 г. пр.Хр. в обединен Египет са властвали две поредни династии.

Джосер и основаването на Старото царство

Около 2770 г. пр.Хр. първите две египетски династии били последвани от управлението на могъщия Джосер, първият цар от Третата династия и основател на Старото царство. Макар че никога няма да научим подробности за различията между системите на държавно управление през архаичната епоха и Старото царство, със сигурност се знае, че царуването на Джосер поставя началото на абсолютна монархия и много по-силна държавна власт, най-доброто доказателство, за което е фактът, че Джосер е построил първата пирамида. При Джосер и неговите наследници от Старото царство властта на фараона била практически неограничена. Смятало се, че фараонът е дете на бога-слънце и по обичай той се женел за една от сестрите си, за да не се замърси божествената кръв. Не съществувало разделение на религиозния и политическия живот. Най-висшестоящите подчинени на фараона били жреците, а самият той бил върховен жрец.

Древен Египет.

Миролюбивият характер на Старото царство

Управлението на Старото царство се основавало на мирна политика. В това отношение то било практически единственото сред древните държави. Фараонът не разполагал с постоянна армия, нито пък имало някакво народно опълчение (милиция). Всеки отделен район имал своя милиция, командвана от граждански длъжностни лица, а работата й най-често се изразявала в трудова повинност по държавни строежи. В случай на външна заплаха различните местни части се събирали по заповед на фараона и били поставяни под командването на някой от гражданските му подчинени. Държавният глава не разполагал с военни части в друго време. Египтяните от Старото царство най-често се занимавали с вътрешните си работи, без да закачат другите народи. Причините за това отношение се коренят в защитеното местоположение на страната им, в наличието на земя с неизчерпаемо плодородие, както и във факта, че държавата възникнала поради нуждата от сътрудничество, а не на базата на експлоатация.

Край на Старото царство

След векове на мирно съществуване и относително благоденствие, с падането на Шестата династия към 2200 г. пр.Хр., дошъл и краят на Старото царство. Това се обяснява с няколко причини. Държавната хазна се изпразнила поради огромните разходи на фараоните за грандиозни проекти, като строежа на пирамиди. За беда животът на Египет като цяло бил засегнат от природни бедствия, които донесли лоши реколти. Същевременно провинциалните номарси узурпирали все повече и повече власт, докато централното управление на практика изчезнало. Епохата, която последвала, се нарича първи междинен период. Настъпила анархия. Номарсите създавали свои собствени съпернически принципати, а политическият хаос бил задълбочен от местния бандитизъм и набезите на пустинните племена. Първият междинен период завършил с възцаряването на Единадесетата династия, която успяла да възстанови централната власт към 2050 г. пр.Хр. със столица Тива (Горен Египет). Настъпил следващият основен етап в египетската история, известен като Средното царство.

Средното царство

Като цяло управлението на Средното царство било по-загрижено за обществото от това на Старото царство. Въпреки че Единадесетата династия не могла да се противопостави на властта на номарсите, Дванадесетата, която застъпила през 1990 г. пр.Хр. и просъществувала до 1786 г. пр.Хр., имала силна власт, постигната чрез съюз със средната класа, съставена от държавни чиновници, търговци, занаятчии и земеделци. Този съюз държал номарсите в шах и положил основите на небивал разцвет. По време на управлението на Дванадесетата династия бил отбелязан напредък в областта на социалната справедливост и интелектуалните постижения. Общественополезни държавни строежи, като големите канализационни и напоителни проекти, изместили строежа на пирамиди, които нямали практическа стойност. Настъпило демократизиране на религията, която стигнала до обикновените хора и им дала надежда за спасение, каквато не познавали по-рано. Вместо на ритуали за богаташите, религията сега залагала на правилното морално поведение. По всички тези причини царуването на Дванадесетата династия се смята за класически или златен век на Египет.

Нашествието на хиксосите

Непосредствено след него, Египет навлиза във втория си междинен период. Това е нова епоха на вътрешен хаос и чужди нашествия, продължили повече от два века, т.е. от 1786 до 1560 г. пр.Хр. Оскъдните източници от този период сочат, че вътрешните безредици вероятно са възникнали в резултат от контрареволюция на номарсите. Фараоните отново загубили властта си и общественият напредък, постигнат от Дванадесетата династия, бил до голяма степен унищожен. Към 1750 г. пр.Хр. страната била нападната от хиксосите или „Владетелите на чуждите земи“, смесена орда от западноазиатски произход. Военните им предимства обикновено се свързват с факта, че имали коне и бойни колесници, но победата им сигурно била улеснена от раздорите сред самите египтяни. Тяхното управление оставило дълбок отпечатък върху историята на Египет. Те не само научили египтяните на нови методи на война, но им показали лицето на чуждото робство, което им помогнало да преодолеят различията си и да се обединят срещу общия враг.

Към края на седемнадесети век пр.Хр. владетелите на Южен (Горен) Египет вдигнали бунт срещу хиксосите, към който постепенно се присъединил цял Египет. До 1560 г. пр.Хр. и последните завоеватели били изгонени от страната, избити или взети в робство. Героят на тази победа и основател на Осемнадесетата династия, Яхмос, установил режим, който бил много по-централизиран от предшестващите. С големия изблик на патриотизъм в борбата срещу хиксосите авторитетът на местното управление отслабнал, а с него и властта на номарсите.

Рамзес II (19-а династия).

Периодът след възкачването на Яхмос на престола се нарича Ново царство, а от някои — Имперски период. Той продължава от 1560 до 1087 г. пр.Хр. и през него се сменят три поредни династии на фараони: Осемнадесета, Деветнадесета и Двадесета. Основната държавна политика вече не е политика на изолация и пацифизъм. След разгарянето на военните страсти по време на успешната война срещу хиксосите апетитът на нацията за нови победи пораснал и тя била обхваната от дух на агресивен империализъм. Нещо повече, огромната военна машина, създадена за изгонване на нашественика, се оказала твърде ценна придобивка за фараонската власт, за да бъде захвърлена.

Неуспехи на Империята

Първите крачки към новата политика били направени от преките наследници на Яхмос, които осъществяват големи военни походи в Палестина и покоряват Сирия. С помощта на една от най-внушителните армии на древността новите фараони бързо ликвидирали съпротивата в Сирия и след време станали господари на огромна територия, простираща се от Ефрат до южното поречие на Нил. Но те неуспели да направят от завладените народи верни поданици и тази им слабост насърчила избухването на повсеместен бунт в Сирия. Въпреки че наследниците им потушили въстанието и успели да закрепят Империята още известно време, окончателният крах не могъл да бъде избегнат. Присъединени били повече територии, отколкото можели да бъдат успешно управлявани. Притокът на богатства в Египет отслабил националния морал, подхранвайки рушветчийството, а постоянните бунтове на потиснатите в крайна сметка подкопали необратимо силите на държавата. До дванадесети век пр.Хр. повечето от завладените провинции били загубени окончателно.

Управление на Империята

Режимът на Новото царство или Империята приличал на онзи от Старото царство, но бил още по-абсолютизиран. Военната мощ се превърнала в основа на властта на фараона. Той разполагал с постоянна професионална армия, която всявала страхопочитание у поданиците. Голяма част от бившите номарси се превърнали в царедворци или представители на царската бюрокрация под пълната власт на фараона.

Последният от великите фараони

Последният от великите фараони бил Рамзес III, управлявал от 1182 до 1151 г. пр.Хр. След него имало дълъг низ незначителни царе, които наследили името, но не и способностите му. Към края на дванадесети век Египет става жертва на нови варварски нашествия. По това време египтяните сякаш загубили своите творчески способности. Водещият интерес на хората от всяка класа станал постигането на безсмъртие чрез магически средства. Процесът на упадък се ускорявал от нарастващата власт на жреците, които си присвоили царски правомощия и диктували фараонските укази.

Край на египетската независимост

От средата на 10 в. пр.Хр. властта била завзета от една либийска династия, последвана за кратко време от поредица нубийски, които нахлули в Египет от пустините източно от Горен Нил. През 671 г. пр.Хр. Египет бил завладян от асирийците, които обаче запазили господството си едва осем години. След падането на асирийската власт Египет си възвръща независимостта, след което се възражда и традиционализмът. Това развитие обаче било обречено поради нашествието на персите през 525 г. пр.Хр., които в жестока битка разбили отбраняващата се египетска армия. Оттогава нататък Египет бил погълнат от Персийската империя, а впоследствие бил управляван от гърци и римляни.