Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (67) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Римското право

Ранно развитие на римското право

Общоприето е схващането, че едно от най-важните наследства, оставени от римляните на последвалите ги култури, е римската правна система. Тя била резултат от постепенно развитие, което започнало около издаването на Дванадесетте таблици към 450 г. пр.Хр. В следващите векове от епохата на републиката законът на Дванадесетте таблици се трансформирал от натрупването на нови прецеденти и принципи. Те произтичали от различни източници: промени в обичаите, ученията на стоиците, съдебните решения, но най-вече от указите на преторите, магистрати, които имали правомощията да определят и тълкуват закона в даден процес и дават указания на съдиите.

Римското право по време на принципата; великите юристи

Римското право достигнало своето най-голямо развитие по време на принципата. Отчасти това се дължало на разширената юрисдикция на закона над живота и собствеността на чужденци извън страната им, както и над жителите на Италия. Основна причина обаче бил фактът, че Август и неговите наследници дали право на отделни изтъкнати юристи да излагат мнение по правни въпроси за делата в процеса на съдебното производство. Най-известните сред тези мъже били Гай, Улпий, Папиний и Павел. Макар че повечето от тях заемали високи съдебни постове, те се сдобили с репутацията си главно като прависти и автори на правна литература. Тълкуванията на тези юристи въплъщавали науката и философията на правото и били приети за основа на римската юриспруденция.

Трите направления на римското право

В своето развитие, под влиянието на юристите римското право се състояло от три големи клона или направления: гражданско право, право на народите и естествено право. Гражданското право било правото на Рим и неговите граждани. Като такова то съществувало както в писан, така и в неписан вид. То включвало решенията на Сената, постановленията на принцепсите, указите на преторите, както и някои древни обичаи, прилагани със закон. Правото на народите било валидно за всички хора, независимо от националната им принадлежност. С това право се разрешавало робството, частната собственост върху имоти и се определяли принципите за покупка и продажба, съдружие и договор. То не стояло над гражданското право, а го допълвало, специално в приложението към чуждестранните жители на империята.

Естественото право

Най-интересното и в много отношения най-важното направление на римското право било естественото право, продукт не на съдебната практика, а на философията. Стоиците развили идеята за рационален ред в природата, който е въплъщение на справедливостта и правото. Те твърдели, че всички са равни по природа и че имат известни основни права, които правителствата не могат да погазват. Бащата на естественото право като юридически принцип обаче бил не някой от гръцките стоици, а Цицерон. Той заявил, че „истинският закон е здравият разум, съзвучен с природата, разпръснат сред всички хора, постоянен, вечен. Да се прокарват актове в нарушение на този закон, се забранява от религията, той не може да бъде отменян дори частично, и ние нямаме властта било чрез Сената или чрез народа да се освободим от него“. Този закон стои над самата държава и всеки владетел, който се опълчва срещу него, неизменно се превръща в тиранин. Повечето от великите юристи поддържали схващания за естественото право, сходни с тези на философите. Макар че юристите не гледали на това право като на автоматичен ограничител на гражданския закон, те го считали за идеал, с който трябва да бъдат съобразявани всички закони и укази на хората. Развитието на идеята за абстрактна справедливост като правен принцип било едно от най-благородните постижения на римската цивилизация.