Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (28) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

История на политически надежди и отчаяние

Царуването на Саул

Макар царуването на Саул да бележи началото на еврейското национално единство, само по себе си то не било щастливо нито за евреите, нито за самия цар. В разказа на Стария завет причините само са загатнати. Очевидно, скоро след като започва да се утвърждава като цар, с постъпките си Саул предизвиква гнева на Самуил, който е очаквал да остане на власт в сянката на трона. Затова Самуил започнал да поддържа един енергичен млад воин, Давид, който изкусно маневрирал, за да отклони народната подкрепа от Саул. Водейки собствени военни походи, Давид постигал триумф след триумф над филистимците (победата му над „Голиат“ ще да е изисквала нещо повече от едно хвърляне с прашка.) Обратното, армиите на Саул често търпели поражения. Най-накрая царят, тежко ранен в една битка, сложил край на съперничеството, като посегнал на живота си. Датата трябва да е била около 1005 г. пр.Хр. — достатъчно близо до границата на хилядолетието, за да се запомни лесно.

Веднага след смъртта на Саул Давид станал цар и положил началото на най-славния период в политическата история на еврейството — поне преди съвременната епоха. Напредвайки неумолимо срещу филистимците, той смалил територията им до тясна крайбрежна ивица в южната част. Давид принудил ханаанците да признаят властта му, благодарение на което в течение на следващите няколко поколения те загубили самоличността си и напълно се смесили с еврейския народ. В процеса на това сливане евреите все по-често изоставяли пастирството и започвали да се занимават със земеделие или градски занятия. Когато Давид напълно утвърдил положението си на абсолютен монарх, той започнал да изисква принудителен труд от някои свои поданици, въвел преброяването като основа за облагане с данъци и след това действително пристъпил към събирането им. Крайната цел на Давид била да построи величествена столица и религиозен център в Йерусалим, но макар да постигнал известен напредък в това начинание, той починал, преди работата да бъде завършена.

Соломон, Йерусалим и Храмът

Давид бил наследен от своя син Соломон, който управлявал от 973 до 933 г. пр.Хр. — последният от тримата царе на обединеното Еврейско царство. Соломон бил решен да завърши делото на баща си по строителството на Йерусалим. Задачата, наследена от баща му, била двойна. Първо, ако израилтяните са искали да заемат своето място сред великите нации на Западна Азия, те трябвало да имат разкошна столица като нагледно доказателство за величието си. И второ, на тях също им трябвал великолепен храм, за да утвърдят националната си религиозна вяра. Дотогава „Ковчегът на Завета“, библейското име на сандъка, съдържащ каменните скрижали, които, както се твърди, Яхве дал на Мойсей в Синайската планина, бил носен от израилтяните през техните скитания в „скиния“, всъщност една преносима палатка. Да подслоняват възвишена светиня в палатка може да е било горе-долу задоволително за едно номадско племе, но не и за уседналите земеделци на една велика нация. Напротив, Ковчегът, материалният символ на специалните отношения на Израил с Яхве, трябвало да се намира в могъща столица и да бъде съхраняван по подобаващ начин в най-вътрешните помещения на величествен храм. По тези причини Соломон не пестял средствата за строителство на столицата си, особено за строежа на храма, който щял да бъде централният паметник на еврейския национален и религиозен живот. В дългосрочна перспектива тази политика решително допринесла за оцеляването на еврейството, защото Соломон действително успял да издигне величествен храм и оттогава Храмът на Соломон служел като вдъхновяващ символ винаги, когато Израил бил заплашен от национално и културно заличаване. Но в краткосрочен план разточителните строителни проекти на царя донесли неприятности, защото Палестина била бедна на природни суровини за основните строителни материали, да не говорим за липсата на злато и скъпоценни камъни, потребни за украсата на храма. Когато, въпреки все по-потискащите данъци, Соломон се видял в невъзможност да плаща строителните си дългове, той първо отстъпил територии на главния доставчик, съседната страна (на север) Финикия, а после събрал и изпратил евреи да работят във финикийските гори и мини.

Съпротивата на Севера и разцеплението

Нищо чудно, че това тиранично поведение предизвикало ожесточена съпротива сред мнозина поданици на Соломон, особено сред тези на север. Нали именно северняците гледали как изпращат синовете им насила във Финикия и изпитвали най-малко съчувствие към строителните проекти в Йерусалим, който се намирал далеч на юг в Еврейското царство. (Явно северняците не са били и толкова ревностни в изключителната привързаност към Яхве, колкото южняците — още една причина да не чувстват голям ентусиазъм за лични жертви в името на златната украса за Ковчега на Завета.) Докато Соломон бил жив, северните му поданици се подчинявали, но смъртта му станала сигнал за открит бунт. След като отказали да плащат данъци на Соломоновия син Ровоам, северняците скоро се отцепили от обединената еврейска държава и основали собствено царство.

Слабостта и съдбата на Израилското и Юдейското царство

Северното царство станало известно с името Царство Израил със столица в Самария, докато останалата част на юг била Царство Юдея със столица в Йерусалим. Дори като обединена държава еврейската общност не изглеждала много внушително, а пък разделена на две, представлявала жалка картина. По-скоро благодарение на късмета и търпението на съседите си, отколкото поради присъща жизнеспособност, Царство Израил успяло да преживее (обикновено плащайки дан) два века до 722 г. пр.Хр., когато било унищожено от асирийците. Тъй като политиката на асирийците била да изравняват със земята всички по-значителни сгради на покорените страни и да разпръскват населението им, за Царство Израил не се чуло нищо повече. Що се отнася до Царство Юдея, то едва избегнало асирийската заплаха, отчасти просто поради своята незначителност, но през 586 г. пр.Хр. то било завзето от вавилонците на Навуходоносор, който разграбил и изгорил Йерусалим и неговия Храм, а знатните граждани на Юдея откарал във Вавилон. Мнозина от останалите избягали в Египет. Половин век след това юдеите — от този момент обикновено наричани от историците „евреи“ — страдали във „Вавилонския плен“, предчувствайки, че никога вече няма да видят родната земя.

Палестина: От персийското господство до присъединяването към Рим

Палестина след смъртта на цар Солмон

Събитията обаче се развили така, че те не се оказали прави. След като завзел Вавилон през 539 г. пр.Хр., персийският цар Кир великодушно разрешил на евреите да се върнат в Палестина и да установят там своя полунезависима власт под персийско господство. Възвръщенците не се поколебали да възстановят Йерусалимския храм (завършен от 520 до 516 г. пр.Хр.) и техните потомци живели повече или по-малко мирно в персийската сфера на влияние до 332 г. пр.Хр., когато Палестина била завзета от гърка Александър Велики. Понеже Александър умрял скоро след това, евреите преминали последователно под управлението на няколко гръцкоезични господари. През 168 г. пр.Хр. един от тях, Антиох Епифан, се опитал да унищожи еврейската религия, като осквернил Храма и забранил всички служби в него. Тази жестокост, предизвикала въстание на евреите под ръководството на вдъхновения воин Юда Макавей. След две десетилетия борба евреите в Палестина най-сетне сполучили да постигнат политическа независимост под управлението на местната династия на Макавеите. Тя траяла само до 63 г. пр.Хр., когато римският пълководец Помпей се възползвал от вътрешните междуособици в династията, за да превърне Палестина в протекторат на Рим. Недоволни от римската власт, в 66 г. сл.Хр. евреите въстанали в отчаян опит да повторят победата на Антиох. Но този път те се изправили срещу най-могъщата от всички древни империи и загубили всичко. През 70 г. сл.Хр. римският император Тит безмилостно смазал еврейското въстание и сринал Храма, който след това никога вече не бил възстановен. После Палестина била направо анексирана от римляните и евреите постепенно я напуснали, пръскайки се из другите части на огромната Римска империя, включително Египет. Диаспората, или еврейската миграция навън от Палестина и от страна в страна в течение на вековете, станала основният начин на живот за евреите от онова време, та чак до 20 в.