След като новата вяра станала държавна религия на Римската империя, тя претърпяла някои основни промени във философията, организацията и поведението. Всички тези промени започват по-отдавна, но налагането на християнската вяра в голяма степен засилило някои тенденции и променило хода на други. В резултат, в много отношения християнската религия от края на 4 в. се различавала съществено от религията, подложена на гонения по времето на Диоклециан и Галерий.

Спорове по въпроси на християнското учение

Една от последиците от налагането на християнската вяра се изразява в развихрянето на остри доктринални спорове. Последните внесли голям смут в Църквата, но благодарение на тях се стигнало до определяне догмите на вярата и дисциплината. Разбира се, още преди покръстването на Константин християните имали различия по доктриналните въпроси, но доколкото християнството било все още религия на малцинството, то успявало да контролира своите вътрешни различия, за да излезе като единно учение пред враждебните чужди религии. Веднага след триумфа на новата вяра обаче, вътре в нея се развили остри разцепления. Отчасти те се дължали на факта, че в самата религия винаги съществувало търкане между интелектуалните и емоционалните тенденции, които сега вече можели свободно да излязат наяве, и отчасти на факта, че отделните области на империята се опитвали да запазят своята идентичност, отдавайки предпочитания на различни теологични формулировки.

Разцепление между ариани и атанасиани

Първият от острите спорове възникнал между арианите и атанасианите по въпроса за природата на Светата Троица. Арианите — да не се бъркат с арийците (расов термин) — били последователи на свещеника Арий и представлявали по-интелектуалната група. Под влияние на гръцката философия те отхвърляли идеята за божествения произход на Христос. Те поддържали тезата, че Синът е творение на Отеца и следователно не може да му бъде равен, нито пък създаден от същата субстанция. Привържениците на св. Атанасий, безразлични към очевидната логика, твърдели, че макар Христос да е син Божи, той е истински Бог: че Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух са абсолютно равни и са направени от една и съща субстанция. След продължителни борби привържениците на св. Атанасий удържали победа и атанасианската догма станала християнската догма за триединството в днешния си вид.

Последици от продължилите доктринални спорове

Борбата между арианството и атанасианството била последвана от много други доктринални спорове през следващите няколко века. Основните въпроси, по които се водили споровете, общо взето, били твърде мъгляви, за да ги разглеждаме тук, но резултатите били от изключителна важност. Един от тях е, че постепенно били определени догмите на всеобщата вяра. Съгласни сме, че това бил незначителен прогрес и че много от догмите на вярата били определени много по-късно (така например теорията за богослужението била официално оповестена едва в 1215 г., догмата за Непорочното зачатие на Дева Мария — в 1854 г.; и за Възнесение Богородично — в 1950 г.). Въпреки това вярата започнала да приема строго определена форма, непозната в историята на по-старите религии. Това преди всичко означавало, че всеки, който се отклонявал от канона, щял да бъде отлъчен от общността, а често и преследван като еретик. В по-късната история на християнството тази загриженост за единството на доктрината ще има както своето положително, така и своето отрицателно влияние върху Църквата.

Христос, отделящ овцете от козите — изображение на Страшния съд. Върху този саркофаг от епохата на ранното християнство, 4 в. сл.Хр., се цитира откъс от Новия завет: „И ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози.“ (Евангелие от Матея 25:32). Темата явно е била подходяща за надгробен надпис.

Регионализъм

Друга последица от доктриналните спорове била задълбочаването на регионалните конфликти. През 4 в. различията между християните задълбочили отчуждаването между Запада и Изтока, като същевременно засилили враждебността между отделните райони на Изтока. И макар че по много други причини, включително икономически и административни, Римската империя се развивала по посока на регионализма и същият този регионализъм бил причина за религиозни търкания, колкото по-разгорещени и по-чести били споровете по въпросите на християнската доктрина, толкова повече те служели за задълбочаване на регионалните конфликти.

Намеса на империята в регионалните конфликти

В крайна сметка теологичните спорове довели до намесата на римската държава в делата на Църквата. Тъй като Константин се надявал, че християнството ще бъде по-скоро обединяваща, отколкото разединяваща сила в империята, той се изплашил от арианския конфликт и се намесил в него, като свикал Никейския събор (325 г.), който осъдил Арий. Струва си да отбележим, че този събор — първият общ събор на Църквата — бил свикан от римски император и че по време на неговите събрания Константин изпълнявал ролята на председател. Оттогава намесата на държавата в църковните дела продължила, особено на Изток. Съществуват две основни причини за това. Първо, религиозните спорове се водели по-често на Изток, отколкото на Запад, и спорещите страни често се обръщали към императора за съдействие. На второ място, тежестта по управлението на империята била по-голяма на Изток, а след 476 г. на Запад вече изобщо нямало римски императори. Тогава, когато спорещите страни не се обръщали за съвет към източните императори, те сами се намесвали в религиозния спор, както направил император Константин преди тях, за да запази единството. В резултат на това на Изток императорът получил голям религиозен авторитет и власт, докато на Запад бъдещите отношения между държавата и Църквата щели да останат доста спорни.

Организация на духовенството

Макар че императорите се намесвали в религиозните въпроси, вътрешната организационна структура на Църквата ставала все по-сложна и определена. Видяхме, че ясно разграничение между духовенството и светската власт съществувало още в епохата на ранното християнство, след св. Павел. Следващата стъпка се изразявала в развитието на йерархичната структура сред самото духовенство. По-високият ранг на епископите пред свещениците бил признат още преди узаконяването на християнската религия. Християнската организация била съсредоточена в градовете, като епископът на всеки основен град се считал за най-влиятелното лице, на което трябвало да се подчиняват всички свещеници от околността. Тази организация била достатъчна за една религия на малцинството, но с увеличаване броя на паствата и нарастването на влиянието на Църквата след превръщането на християнството в държавна религия на Рим, започнали да се диференцират ранговете на самите епископи. Онези от тях, които се намирали в по-големите градове, се наричали митрополити (днес известни на Запад като архиепископи), чиято власт се простирала над всички свещеници от областта. През 4 в. била въведена още по-високата титла патриарх, за да отличи онези епископи, които ръководели най-старите и най-големите християнски общности — градове като Рим, Йерусалим, Константинопол, Антиохия и Александрия и принадлежащите им области. Така към 400 г. християнското духовенство разполагало с ясно определена йерархия от патриарси, митрополити, епископи и свещеници.

Появата на папизма

Връх на цялото това развитие ще бъде утвърждаването на върховенството на епископа в Рим или появата на папизма. Превъзходството на римския епископ над останалите патриарси на Църквата се дължало на няколко причини. Градът, в който той се намирал, бил почитан от вярващите като сцена на мисионерското дело на апостолите Петър и Павел. Било широко възприето вярването, че апостол Петър е основател на епископата в Рим и оттам всички негови приемници наследявали неговия авторитет и престиж. Тази традиция по-късно била допълнена от учението, че Петър бил изпратен от Христос като негов наместник на земята и че са му връчени ключовете от царството небесно с право да наказва хората за техните грехове и дори да опрощава вината им (Евангелие от Матея 16:18-19). Това учение за „Приемника на Петър“ продължава да бъде използвано от папите като основа за претенциите им да ръководят Църквата. Освен това епископите на Рим имали това предимство, че след като имперската столица се преместила в Константинопол, рядко се намирал император, който да наложи ефективно суверенитета си на Запад. На края през 445 г. император Валентиниан III издал декрет, с който наредил на всички западни епископи да се подчиняват на юрисдикцията на папата. Не трябва да се счита обаче, че Църквата вече се намирала под някаква монархическа форма на управление. Патриарсите от Изтока приемали крайните папски претенции като нагла безочливост и дори много от епископите на Запад за известен период не се съобразявали с тях. Най-красноречив пример за първоначалната слабост на папската власт е фактът, че папите дори не присъствали на първите осем църковни събора (от 325 до 869 г.), макар че по-късно именно те свиквали и ръководели всички църковни събори.

Последствия от рационализацията на църковната администрация

Развитието на църковната организация й помогнало да завладее римския свят през 4 в. и оттам нататък да се грижи за нуждите на вярващите. Съществуващата епископална административна структура имала особено влияние на Запад, когато Римската империя западнала и окончателно рухнала през 5 в. Тъй като във всеки град бил назначен епископ, обучен в известна степен да ръководи административните дела, Западната църква поела много от функциите на управлението и помогнала да се запази ред сред задълбочаващия се хаос. Но новият акцент върху администрацията имал и отрицателен ефект: докато Църквата развивала собствената си вече рационализирана административна структура, тя неизбежно ставала по-светска и отчуждена по дух от простата вяра на Христос и неговите апостоли.

Появата на монашеството

Реакцията срещу тази тенденция била най-ясно изразена в разпространението на монашеството. Днес сме свикнали да гледаме на монасите като на групи от свещеници, които живеят заедно, за да могат основно да се посветят на живот, отдаден на размишления и молитва. В първите години на зараждане на монашеството обаче монасите не били свещеници, а миряни, живеещи в уединение, които търсели начини да се самоизмъчват, а не да водят живот, изпълнен с духовни помисли. Монашеството започнало да се развива през 3 в. сл.Хр. в отговор на тежненията на епохата, но едва през 4 в. то се превърнало в едно от главните движения на християнството. Има две основни причини за това. На първо място, крайният отшелнически аскетизъм замествал мъченичеството. След като Константин се покръстил и гоненията срещу християните били прекратени, изгледите човек да спечели ореола на светец в небесата, като умре за вярата, станали минимални. Но останало желанието да се покаже религиозно усърдие чрез самоунижение и страдание. На второ място, към края на 4 в. монашеството започнало все повече да се интересува от светски въпроси. Онези, които искали да избягат от светските съблазни, се отправяли в пустините и горите, за да се отдадат на аскетизъм, чужд на свещениците и епископите. (Монасите започнали да стават свещеници едва по-късно, през епохата на Средновековието.) По този начин, докато християнството се нагаждало към по-практични цели, монашеството задоволявало склонностите към аскетизъм.

Отначало монашеството се появило на Изток, където в продължение на един век след покръстването на Константин то получило широко разпространение. Монасите отшелници от Египет и Сирия се надпреварвали в усилията си да се подложат на най-нечовешки и унизителни крайности. Някои от тях пасели в полето като крави, други се затваряли в малки клетки, а трети окачвали тежести на вратовете си. Монахът Киряк например в продължение на часове стоял на един крак като жерав, додето му стигнат силите. Сред монасите-аскети най-краен бил св. Симеон Стълпник, който се отдавал на самоизтезание — на върха на висок стълб, той докосвал с глава краката си 1244 пъти поред, в продължение на тридесет и седем години, докато народът се тълпял отдолу, за да се покланя на „червеите, падащи от тялото му“.

С времето тази лудост по аскетизма утихнала и станало ясно, че монашеството ще просъществува по-дълго, ако монасите живеят в общини и не се занимават единствено със самобичуване. Най-голям успех в изграждането на колективно монашество на Изток постигнал св. Василий (330–379), който започнал монашеския си път като отшелник и краен аскет, но по-късно предпочел колективните и по-умерени форми на живот. Василий изразил своите предпочитания с писания за монасите, в които посочил главните направления за развитие на източното монашество чак до наши дни. Василий не насърчавал самобичуването, а учел монасите на самодисциплина чрез полезен труд. И макар че неговите методи били крайно сурови от гледна точка на съвременните критерии, той забранявал на монасите да постят прекалено дълго или да изтезават плътта си. Вместо това той ги карал да поемат обет за бедност и смирение и да прекарват дълги часове от деня в мълчаливо религиозно съзерцание. Благодарение на широката популярност на идеите на св. Василий източното монашество станало по-дисциплинирано и по-покорно, но все пак монасите — последователи на св. Василий, предпочитали да живеят възможно по-далеч от „света“ и затова те нямали такова облагородяващо влияние върху светското общество, каквото придобили техните братя от Западна Европа.

Манастир край Асизи в Италия. Човек може да разбере как някои монаси успявали да водят крайно уединен живот.

Бенедиктинският орден

На Запад монашеството отначало не се разпространявало бързо, защото там аскетизмът се възприемал с по-малко ентусиазъм. Тази ситуация се променила едва през 6 в., когато св. Бенедикт (ок. 480 — ок. 547) написал своя прочут латински устав, който в края на краищата станал ръководство за почти всички западни монаси. Съвременната наука доказва, че св. Бенедикт е заимствал голяма част от устава от един по-стар латински текст, известен под името „Уставът на Учителя“, но той все пак написал един документ, забележителен със своята стегнатост, гъвкавост и умереност. Бенедиктинският устав налагал обети подобни на онези определени от св. Василий: бедност, послушание, труд и религиозно благочестие. Все пак св. Бенедикт предписвал по-слаб аскетизъм в сравнение със св. Василий: на монасите се полагало достатъчно количество проста храна, облекло и сън; на тях дори им позволявали да пият малко вино, макар че месо давали само на болните. Игуменът имал пълна власт и можел да бие монасите с тояга за неподчинение, макар че Бенедикт съветвал игумените „да накарат да ги обичат, вместо да се страхуват от тях“ и да се вслушват в съветите, преди да вземат решения, „защото Господ често разкрива на по-младите онова, което е най-добро“. Поради тези причини бенедиктинските манастири се превърнали в места за религиозно обогатяване, а не в школи за наказания.

Значение на бенедиктинското монашество: (1) Мисионерска длъжност; (2) Отношение към ръчния труд

Монаси секат дървета.

Ще имаме възможност да продължим разказа за Бенедиктинския орден по-късно, но тук можем предварително да изтъкнем онези негови страни, които имат най-голям принос за развитието на западната цивилизация. Една от тях е, че още от началото бенедиктинските монаси водели мисионерска дейност: на тях се дължи покръстването на Англия, а по-късно и на по-голямата част от Германия. Подобна дейност не само способствала за разпространението на вярата, но също така внушавала чувството за културно единство на народите от Западна Европа. Друга положителна страна на ордена е отношението на бенедиктинците към труда. Докато висша цел за древните философи и аристократи било свободното време, в което могат необезпокоявани да се отдават на размисъл, св. Бенедикт искал неговите монаси да бъдат винаги заети с работа, тъй като смятал „безделието за враг на душата.“ Затова той препоръчвал през определено време от деня монасите да се занимават с ръчен труд — предписание, което би ужасило повечето мислители от Античността. Така първите бенедиктинци сами работили усилено и разпространявали идеята за достойнството на труда. Благодарение на св. Бенедикт тази идея ще се превърне в една от отличителните черти на западната култура. Чели сме за монаси-бенедиктинци, които с удоволствие дояли крави, вършеели, орали и ковали: занимавайки се с подобни дейности, те съдействали за преуспяването на своите манастири и давали хубав пример на другите. Бенедиктинските манастири постигнали особени успехи в земеделието, а по-късно и в управлението на имотите. Така те често спомагали за развитието на икономиката в Западна Европа, а понякога даже осигурявали капитал, който можел да се използва от новоразвиващите се западноевропейски страни.

Жътва. Илюстрация от френски ръкопис от 12 в.

Св. Бенедикт връчва своя устав на благодарните монаси. Рисунка от Късното средновековие в австрийски ръкопис от ок. 1355 г.

(3) Съхраняване на класическата култура; Касиодор

Фактът, че манастирите на бенедиктинците често били острови на културата в епоха, в която грамотността и знанието в светското общество били почти напълно забравени, е добре известен. Самият св. Бенедикт не бил почитател на класическата култура. Даже напротив, той искал от монасите на ордена да служат единствено на Христос, а не да се занимават с литература и философия. Но все пак той смятал, че монасите трябва да могат да четат достатъчно добре, за да казват молитвите си. Това означавало, че в манастирите трябва да се въведе някаква форма на образование, тъй като такова рядко се намирало извън тях и тъй като често момчетата още от самото им раждане били обричани на монашеското поприще. След като става въпрос за образование, очевидно трябват поне някои средства за писане и книги. Това обяснява грамотността сред бенедиктинците, но не и защо някои от тях се посветили на съхраняването на класическата култура. Тласък в тази посока дало делото на един монах-философ, наречен Касиодор (ок. 477 — ок. 570). Вдъхновен от св. Августин, на когото ще се спрем по-подробно, Касиодор смятал, че за правилното тълкуване на Библията са необходими някои основни класически познания — това оправдава изучаването на класиката от монасите. Освен това Касиодор признава, че самото преписване на ръкописите по същество е „ръчна работа“ и може да се окаже по-подходяща за монасите от тежката работа в полето. Щом бенедиктинците се проникнали с тези идеи, бенедиктинските манастири станали центрове за изучаване и преписване, които цели векове нямали равни на себе си. Никое произведение на класическата латинска литература, включително такива „безнравствени“ писания, като стиховете на Катул и Овидий, не биха оцелели до наши дни, ако не бяха преписани и запазени в Ранното средновековие от бенедиктинските монаси.

Касиодор. Този фронтиспис на Библия, изпълнен около 700 г. сл.Хр. в английски бенедиктински манастир, изобразява Касиодор като преписвач и пазител на книги. (Понеже книгите преди изобретяването на книгопечатането били изключително редки, обикновено ги държали в шкафове, наредени легнали.)

Отрицателното отношение на християнството към жените

Да се върнем към началната си тема — промените, станали в християнските институции и начин на мислене през 4 в. Последната съдбоносна тенденция било развиването на отрицателно отношение към жените. В сравнение с повечето други религии християнството било благосклонно към жените. Женските души били смятани за равни на мъжките в очите на Господа, а човешката същност се считала за напълно въплътена само в двата пола заедно. Св. Павел даже стигнал дотам да заяви, че след кръщението „няма мъжки пол, ни женски“ (Послание към галатяните 3:28) — духовен егалитаризъм, който означавал, че жените могат да бъдат спасени толкова пълно, колкото и мъжете. Но християните от памтивека споделяли възгледите на съвременниците си, че в ежедневието и в брака жените трябва строго да се подчиняват на мъжете. Ранните християни не само вярвали, заедно с всички привърженици на мъжкото превъзходство в древността, че жените не бива да се допускат до ръководни или отговорни постове, което означавало, че те трябва да „мълчат в църквите“ (I Послание към коринтяните 14:34-35) и не могат да стават свещеници, но и добавили възгледа, че жените били „по-плътски“ от мъжете й затова трябвало да се подчиняват на мъжете, както плътта се подчинява на духа (Послание към ефесяните 5:21-33).

Полово въздържание

С ръста на отшелническото движение през 3 и 4 в. очернянето на жените като опасни „плътски“ същества ставало все по-силно изразено. След като половото въздържание представлявало ядрото на аскетизма, най-идеалните мъже трябвало да отбягват жените. Разбира се, най-много от жените бягали монасите. Това била главната причина те да се крият в пустини и гори. На един източен аскет му хрумнало, че трябва да се пази девствен посред сватбената церемония; той избягал в една отшелническа килия и залостил входа; друг монах, който бил принуден да пренесе възрастната си майка през потока, я повил в пелени колкото могъл, така че да не се зарази от някаква „треска“ и да не го нападнат мисли за други жени. Щом монасите възприели такова безкомпромисно отношение, движението за въздържание се насочило към свещениците. Отначало свещениците можели да се женят; изглежда, че дори някои от апостолите са имали съпруги (I Послание към коринтяните 9:5). Но в течение на 4 в. се разпространила доктрината, че свещениците не могат да се женят след приемане на сана, а тези, които били вече женени, били длъжни след това да живеят във въздържание с жените си.

Отношение към брака

След като девствеността била възприета като най-висша добродетел, бракът бил смятан за не повече от втори по ценност. Св. Йероним изразил този възглед най-нагледно, казвайки, че девствеността е пшеница, бракът — ръж, а половото сношение — говежди тор: понеже хората не бива да ядат говежди тор, той би им разрешил ръж. Главните цели на брака били предпазването на мъжете от „изгаряне“ и продължението на рода. (Йероним отишъл дотам да възхвалява брака, преди всичко, защото от него се получавали още девственици!) Така християнството утвърдило древния възглед, че главното земно предназначение на жената е да служи като майка. Мъжете и жените били предупреждавани да не търсят удоволствие дори в брачния полов живот, а да се занимават с него само с цел продължаване на рода. Жените трябвало да се спасяват „чрез раждането на деца“ (I Послание към Тимотея 2:15). След като те не можели да станат свещеници, а много малко биха могли да станат монахини (женското монашество се смятало за много скъп лукс преди Новото време), почти всички жени били длъжни да станат покорни съпруги и майки. Като съпруги те не трябвало да имат своя професия и не се искало да бъдат образовани или дори грамотни. Затова, макар че можели напълно да се надяват на спасение, те били третирани като низши същества в ежедневните мирски дела — отношение, което ще се запази до Новото време.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Световните цивилизации. История и култура. Том първи

Информация

История

Сваляне / Връзки

Новите черти на християнството