Филип Лий Ралф, Робърт Е. Лернър, Стендиш Мийчъм, Алън Т. Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс
Световните цивилизации. История и култура. Том първи (79) (Зората на историята. Светът през Класическата епоха)

Разцветът на Индийската цивилизация

Конфликти в Индия след династията Маурия

Династията Маурия при енергичния и благочестив цар Ашока обединила под общо управление голяма част от Индия. След свалянето на тази династия в началото на 2 в. сл.Хр. империята бързо се разпаднала, оставяйки Индия в състояние на политическо разцепление. През следващите неколкостотин години най-могъщите царства се намирали не в долината на Инд и Ганг, а в Декан, където поредица династии се борели помежду си и някои от тях образували големи държави с обширни територии и ресурси. Очевидно е, че по това време цивилизационните изкуства били много напреднали в Южна Индия, макар че най-характерните исторически влияния — ведическата литература и философия, традиционните религиозни и социални схващания на индуизма, съзидателната сила на будизма — произлизали от севера. Нещо повече, нашествениците, които започнали да тормозят Северна Индия, не прониквали в Декан. Държавите в Декан развивали търговски връзки със съседните и дори с далечните страни, без да бъдат сериозно заплашени от нападения на чужди сили. Тъкмо обратното, техните търговци и пратеници осигурявали културното господство на Индия над Югоизточна Азия.

Династията Гупта

След един период на господство на чергарски племена от Туркестан, Северна Индия била наново обединена при династията Гупта, която била на власт през 4 в. и първата половина на 5 в. сл.Хр. (320 — ок. 467). Основателят на династията, Чандра Гупта I, управлявал от Паталипутра (Патна) на р. Ганг. Чандра завещал на сина си Самудра „да владее целия свят“ и той, според преданието, разбил девет владетеля на север и единадесет царе на юг, а останалите направил свои васали. Този разказ без съмнение е преувеличение, но след като синът на Самудра, Чандра Гупта II, заграбил пристанищата по брега на Арабско море на запад, империята включвала целия Индустан, а също контролирала части от Декан. При царуването на Чандра Гупта II (375–415) династията достигнала върха си както по материално изобилие, така и по културни постижения.

Стопанският живот при Гупта

Държавата на Гупта в някои отношения напомняла онази на Маурия отпреди 600 години. Тя контролирала добива на злато и сребро, копаенето на сол и минерали, сеченето на пари и производството на оръжия, използвайки голям административен апарат и пълчища шпиони. Данъците включвали задължителен труд в обществените проекти, такса за ползване на вода в напояваните земи, както и част от реколтата, но не били толкова смазващи, че да пречат на процъфтяването на голямото земеделско население. Въпреки политическото разединение и почти непрекъснатите междудържавни конфликти, ръстът на градовете и благоденствието на висшите класи били забележими както в Северна Индия, така и в Декан. Освен че изнасяла луксозни стоки като подправки, скъпоценни камъни, слонова кост, черупки от костенурки и фини тъкани, Индия станала център на обмяната между Китай и Запада. Балансът в търговията с Римската империя, от която се внасяли ленени тъкани, мед, стъкло и вино, бил толкова нарушен в полза на Индия, че отслабил римската икономика, изсмуквайки ценните монети от нея. Това накарало римския император да заповяда на поданиците си вече да не носят копринени дрехи. Търговията Изток-Запад се водела както по сушата, по „Пътя на коприната“ от Китай, така и по море. Индийските търговци от незапомнени времена прекосявали с кораби Арабско море и плавали нагоре по Червено море до Египет. Чак през 1 в. сл.Хр. западните търговски мореплаватели открили мусонните ветрове, които им позволявали през лятото да плават на изток до бреговете на Индия, а когато през октомври ветровете обръщат посоката си — да се връщат оттам. Движението между пристанищата на Близкия Изток и Южна Индия вероятно било още по-оживено от това към Северна Индия. Особено се ценели перлите и берилите от Декан, а римски монети — свидетели на някога процъфтяващата търговия, са открити и по югозападното, и по югоизточното крайбрежие на полуостров Индустан. Очевидно индийските владетели не са издигали никакви препятствия пред връзките с чужбина и дори пред заселването на чуждестранни търговци, някои от които ставали постоянни жители на Индия. В Южна Индия се появили малки колонии римляни, евреи, несториански християни от Персия и Сирия (сирийскоезични християни и до днес живеят в югозападна Индия) и араби.

Пътешествията на Фа Цзъ

Ценна информация за обстановката в Северна Индия по онова време ни е оставил в кратък разказ китайският пътешественик Фа Цзъян, който прекарал шест години в царството на Викрамадития. Будизмът вече се бил разпространил в Китай и монахът Фа Цзъян предприел рискованото си пътешествие, за да намери свещени текстове и познания от първа ръка за религията в земите, където тя се е родила. Пътешествията на Фа Цзъян сами по себе си не били лесна работа. Той извървял пеш пътя през Синцзян и планинските проходи, за да стигне в Индия след шест години (399–405). Той сам изучил санскрит, издирвал текстове, рисунки и реликви в столицата на Гупта и след това се върнал в родината си по море, като прекарал две години в Шри Ланка и по пътя посетил остров Ява. През петнадесетте години на своето поклонничество той изминал около 13 000 километра.

Според свидетелството на Фа Цзъян в империята на Гупта процъфтявал будизмът, но се толерирали всички индуистки култове и съперничеството между различните религии не се изостряло от преследвания. Макар изобщо да не споменава името на великия цар Викрамадития, Фа Цзъян нарича управлението му справедливо и благодатно. Пътищата се поддържали добре, разбойници се срещали рядко, данъците били сравнително леки, а смъртното наказание не било познато. Традицията на държавната благотворителност била разширена до безплатно лекуване и на местните жители, и на гостуващите чужденци. Вероятно разказът му плаща данък на наивността и благочестието — Фа Цзъян твърди, че всички индийци били вегетарианци и никога не пиели силни напитки. Но той също съобщава за клети нещастници, чието присъствие се считало за толкова оскверняващо, че ги принуждавали да бият гонг, за да предупреждават за приближаването си — доказателство, че неприкасаемостта била станала характерна черта на индийското общество. Като цяло оправдано е да приемем за истина свидетелството на Фа Цзъян, че империята на Гупта била процъфтяваща, относително стабилна и интелектуално жизнена по времето, когато политическите, обществените и икономическите институции на Западна Европа рухвали.

Чандра Гупта I и неговата царица, изобразени на златна монета от времето на царуването му.

Властта на Гупта пада под нашествието на хуните

Поредното нашествие в Индия унищожило царството на Гупта и докарало на Индия период на безредие, продължил повече от един век. Почти едновременно с официалната кончина на Римската империя на запад, група чергарски племена, наречени „белите хуни“, разбила войските на Гупта и станала господар на Северна Индия (480 г. сл.Хр.). Към началото на 6 в. белите хуни изградили империя, простираща се от Бенгалия на изток до Афганистан и Централна Азия. Тя била много по-разрушителна от предшествениците си и сринала великолепната административна система на династията Гупта. Но след като силата на хуните се разпиляла, както става в обикновения цикъл на набързо изградените чергарски държави, дееспособното управление било възстановено от един от най-прочутите владетели в историята на Индия, цар Харша (606–648).

Управлението на цар Харша (606–648)

Макар държавата на Харша да не била буквално продължение на тази на Гупта, тя толкова приличала на нея в съществените си черти, че терминът „Гупта“ често се използва за означаване на цивилизацията в Северна Индия от 4 до 7 в. — период на културен цъфтеж въпреки опустошителния интервал на хунското нашествие. Цар Харша с помощта на огромна армия, добре организирана в поделения от пехота, кавалерия и слонове, обединил наново по-голямата част от Северна Индия. Той бил способен администратор, интелигентен и благоразумен държавник, щедър покровител на изкуството, литературата и религията. Неговата столица Канаудж, простираща се на повече от 6 км край реката в централната долина на Ганг, била величествен град, украсен със стотици храмове и внушителни обществени сгради, оживен от шарена празнична тълпа. Както за царуването на Викрамадития, интересните данни за управлението на Харша получаваме от разказа на един китайски поклонник-будист.

Поклонникът Суандзан на път. Рисунка върху коприна от пещерите Дунхуан в Западен Гансу, Китай. Суандзан носи мухобойка, за да отпъжда греховните желания.

Империята на Цар Харша.

Според разказа на чуждестранния гост Суандзан и други документи от онова време, администрацията на Харша била издържана в традицията на Гупта, макар и не толкова мека. Сред наказанията имало осакатяване и смърт чрез глад. Държавните приходи се набирали главно от данъци върху царските владения, които представлявали една шеста от земеделската продукция на селата и едва ли могат да се считат за кожодерски. Държавните разходи за строителство на пътища и канали или за подобряване на земеделието често били жертвани заради царската склонност към по-непрактични увлечения, но отклоненията му от нормите на държавното управление, изглежда, са били в благоприятна посока: той отделял само една четвърт от приходите за административни разходи и насочвал много от останалото към образованието, религията и изкуствата, или за благотворителност. Суандзан, приет сърдечно в царския двор, разказва, че Харша бил възприел будизма. Всъщност той отдавал почит на Буда, Шива и Бога-слънце, като водел политика на религиозна толерантност.

Религиозен и културен напредък на Индия

Вишну. Тази бронзова фигура от югоизточна Индия, 10 в., изобразява „Покровителя“ в характерната му скована поза. Горната дясна ръка държи диск, а лявата — раковина. Долната му лява ръка почива върху бедрото, докато долната дясна ръка заема ритуална поза, символизираща постигането на абсолюта.

Религиите на Индия играели постоянна и активна роля в културния прогрес. Индуизмът, базиран на индоарийския пантеон заедно с остатъци от древните обреди в долината на Инд, продължавал да поглъща други местни култове, придобивайки постепенно чертите, които го отличават и днес. Няколко божества от ведическата епоха загубили значението си или били забравени. Брахма, представляващ Световната душа на философите, бил твърде безличен, за да остане задълго предмет на всенародно преклонение. В Западна Индия някои храмове били посветени на Сурия, древен арийски бог-слънце. Две божества, Вишну и Шива, придобили такава слава, че затъмнили всички други в индуисткия пантеон. Вишну, наречен „Покровителят“ и смятан по принцип за благожелателен бог, бил почитан с дарове от цветя и лакомства, а не с кървави жертвоприношения. Приписвайки на Вишну цяла поредица превъплъщения, местните божества били причислени към неговия образ. Например Кришна, поначало неарийски бог-герой от северозападна Индия, се превърнал в едно от най-популярните тъй наречени превъплъщения на Вишну. Обожествяван като палав и неуморим млад любовник на жриците на свещената крава, той бил почитан и като бог Кришна, носител на божествена мъдрост, върховно божество. Страховитият Шива, привличащ повече поклонници дори от Вишну, имал сложна природа — представена иконографски чрез фигура с четири ръце и пет лица — и произлизал от дребния арийски бог на бурите Рудра и рогато мъжко божество от древния култ на плодородието в долината на р. Инд. Шива „Разрушителят“ вдъхвал страх и ужас. В ролята си на Повелител на Танца един ден той щял да разтресе вселената с танц на космическа лудост. Повтарящият се цикъл, в който всички същества и материя се унищожават (от Шива) и се възстановяват (от Вишну), бил възприет като вечен принцип. В друг свой аспект Шива се проявявал не само като благодетелен, но и като смирен аскет, потънал в размишление — съвършеният йога. Божествената съпруга на Шива била многолика като него — Парвати, прекрасната дъщеря на Хималаите и идеалната невяста, и кръвожадната Кали, носеща огърлица от черепи. В противовес на това съпругата на Вишну Лакшми била почитана като богиня на сполуката.

Шива като доброжелателен учител.

Култът към Вишну и култът към Шива по-скоро взаимно се допълвали, а не били несъвместими и във всеки от тях се развивали различни нива на вяра и ритуали. В отделни райони сексуално-плодородният аспект на шиваизма бил отбелязван с оргийни ритуали, обикновено ограничени в определен период на годината и обосновавани като духовно пречистване. Индуизмът като цяло се отдалечил доста от ранния арийски жертвен култ, който трактувал религията като механично и договорно съглашение между хората и бога. Идеята за божеството изкристализирала, а церемонията се превърнала в акт на преклонение. Важен резултат от това изместване на ударението било движението бхакти (благочестивите), което включвало посвещаване на леснодостъпно лично божество, надарено с власт да опрощава. Произлязло от Южна Индия, движението бхакти било насочено срещу брахманите, отхвърляло жреците като посредници и понеже пренебрегвало кастовите различия, привличало многобройни слоеве от населението. Сред тамилските народи в Югоизточна Индия то създало множество дълбоко емоционални и нравствено извисяващи литературни произведения. Тамилските поети превъзнасяли примиряването и осъждали отмъстителността:

Велики са тези, които постят и изкупват греха си,

но онези, които прощават греховете, са още по-велики.

Идеалът на бхакти е получил най-благородния си израз в Бхагавад Гита („Песента на Бога“), една от най-прочутите религиозни поеми в цялата литература. Бхагавад Гита, която доста неуместно била прикрепена към древния епос Махабхарата, е написана във формата на диалог между благородния воин Арджуна и неговия колесничар Кришна, превъплъщение на бога Вишну. В мига преди сражението, обречено да унищожи двете враждуващи армии, Арджуна се отвращава от перспективата да избива свои приятели и роднини. Кришна го уверява, че като воин той трябва да се бие, без да обръща никакво внимание на последиците от постъпките си. Тъй като материята не може да управлява духа, обяснява Кришна, физическият живот и смърт са само случайност в съдбата на душата: „Тя не убива и не могат да я убият“. В същото време, понеже всеки индивид чрез тялото си е временно заключен в материята, той трябва да го управлява на материално ниво. Категоричният императив, отнасящ се за всеки, е вярното изпълнение на отредената му роля (дхарма), без да я оценява или да търси печалба от това. Идеалът е постъпка без обвързване, „с непоробена душа“.

Религиозното наследство на Бхагавад Гита

Утвърждавайки учението за дхарма с неговото твърдо разпределение на обществените отговорности, Бхагавад Гита мълчаливо приема съществуването на кастите. Но тя преодолява предразсъдъците на средата, от която се е появила, като предлага перспективата за духовно осъществяване на всички класи. В своя диалог с Арджуна Кришна поставя знанието над делата, а разбирането на божественото — над всички други нива на знанието. В това отношение поемата преразказва водещата идея на Упанишадите, но се противопоставя на философите, като пита защо човек трябва да се заема с трудната задача да разбира „непроявеното“ безлично Същество, когато може лесно да постигне желаната цел, обръщайки се към изявения и достъпен бог, който е въплъщение на самата истина, Върховното Божество. Изисквайки от последователите си само благочестие, богът приравнява благочестието със служението, което трябва да се извършва неотстъпно и без търсене на награда. То надхвърля, но не изключва обществената активност и службата на обществото и държавата. Религията на Бхагавад Гита е етична, духовна и състрадателна. Кришна е разкрит като любещ бог, който поема върху себе си греховете на човечеството и предлага безвъзмездно спасение на всички, дори на класите, считани за нискоинтелигентни (към която категория несъмнено са причислявали жените). „За този, който ме почита… и винаги мисли за мен,… за него аз съм бързият избавител от океана на раждането и смъртта.“ Тъй като претворява същността на ведическата философия във вълнуваща поезия, Бхагавад Гита е станала за индусите това, което Проповедта на планината от Новия завет е била за християните. Свободомислещи нонконформисти като Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид Тороу са черпели вдъхновение от нея. През 20 в. Махатма Ганди изразява признателността си към поемата за нейния апел към беззаветна, безкористна служба, но отхвърля санкционирането на кастовите различия и оправдаването на войната в нея.

Будизмът покровителства образованието

Многостранната интелектуална дейност през този период от историята на Индия, отразяваща интересите на едно космополитно общество и покровителството на богатите владетели, се намирала под постоянното влияние на религиозните ордени. Високото научно ниво се поддържало и от брахманите, и от будистките монаси; били създадени големи библиотеки. Особено забележителни били образователните фондации, за които най-голяма заслуга имали будистите. Ролята на будистките монаси в образованието била сравнима с тази на християнските монаси в Ранното средновековие, но диапазонът на изследванията им бил по-широк, защото общото ниво на знанията в Индия било много по-високо, отколкото на Запад по онова време. Някои будистки манастири били международно известни образователни центрове, които нямали равни в Европа до появяването на такива университети, като в Париж и Оксфорд през Късното средновековие. Един от най-големите центрове на будистката просвета в Наланда, долината на Ганг (в индийския щат Бихар), работел още през 4 или 5 в. Получил значителна помощ от владетелите Гупта, той поддържал жилищни помещения за учениците — с безплатно обучение, храна, подслон и медицински грижи за бедните младежи, които успявали да вземат приемните изпити — и имал библиотека, разположена в три здания. Пилигрими, посетили центъра през 7 в., разказват, че в него имало 5000 ученици, включително такива от Тибет, Китай и Корея. Макар Наланда да била будистка фондация и осигурявала обучение по осемнадесет различни школи на будизма, нейните факултети предлагали също курсове по индуистка философия, граматика, медицина, математика, ведическа и съвременна литература.

Руини в Наланда. Останки от древен университетски град, стар център на будисткото образование.

Литературно наследство

Между 4 и 8 в. сл.Хр. индийската цивилизация навлязла в пълната си зрялост. Това, което били епохите на Перикъл и на Август за класическите цивилизации на Запада, било царуването на Викрамадития и Харша за Индия. Но класическият век на Индия продължил много повече от неговите гръцки или римски аналози. Санскритът станал общоприет литературен език и в Северна, и в Южна Индия, макар разговорните езици да пораждали своя отделна литература. Будистите се чувствали принудени да превеждат свещените си текстове от пали, езика, на който те били записани за първи път, на санскрит, а санскритските варианти се разнасяли от мисионери в Централна Азия, Китай, Корея и чак до Япония. Литературата от епохата Гупта в проза и поезия обхващала диапазона от научни трактати и биографии до приказки за народно развлечение. Сред последните били дълги романтични повествувания, напомнящи, а може би послужили за основа на Хиляда и една нощ също „Приказки за животни“, сравними с басните на Езоп. Класическата санскритска поезия, макар и доста натруфена, има богата експресивност. Украсена с такива епитети, като „небесен пътник“ (за птица), „крехката“ (за жена) и „находище на скъпоценности“ (за море), тя отразява и любовта към природата и удоволствието от празниците и пъстротата на царските дворове. Калидаса, поет-драматург в двора на Викрамадития, се смята за най-великия от санскритските поети. Неговият нежен разказ Облакът-пратеник описва един земен дух, който, разделен от съпругата си, й изпраща изгарящо любовно послание по дъждовен облак, пътуващ към Хималаите.

Санскритската драма

Както в по-късна Европа, драмата в Индия се развила от един вид народни религиозни поучения и забавления. Съчетавайки диалог в стихове и проза с жестове и танци, тя се изпълнявала от трупи мъже и жени, но не в обществени театри, а в частни домове или храмови дворове. Сюжетите, често разклонени, разказвали за любов, щедро заимствали митологични теми от епоса и прибягвали към вълшебство и чудо, за да решат трудностите във фабулата. Пиесите никога не били трагедии, а винаги завършвали щастливо. Те също прилагали наглед изкуствения похват главните герои да говорят на санскрит, а ясените и героите от низшите класи да използват по-простоватия разговорен език. Лишена от стегнатия строеж и целенасочения фокус на класическия гръцки или на традиционния западен театър, санскритската драма е обогатена от красиви и чувствителни природни описания и лирични пасажи, пресъздаващи човешките емоции на нежност и страдание. Най-известната санскритска драма е шедьовърът на Калидаса Шакунтала. Изградена около тема, която в една или друга форма често се появява в литературата, тя проследява превратностите на съдбата на една жена, напусната от любимия й, защото зъл магьосник откраднал паметта му. Когато любимият, един цар, вижда пръстен, намерен в корема на риба, той познава в него подаръка, който е дал на своята любима, и след много перипетии двамата щастливо се събират наново. Характерите са очертани с майсторство, сравнимо с това на Шекспир. По-реалистично е произведението Глинената каручка от един съвременник на Калидаса. Богат на хумор, както и на патос, сюжетът се върти около объркания любовен роман на един беден брахман, политически интриги и разминаването на героя на косъм от екзекуцията.

Голямата ступа в Санчи. Започната от Ашока и завършена при династията Андхра (72–25 г. пр.Хр.), тя била поначало погребална могила е мощите на Буда. Напълно изградената ступа, проектирана с математическа точност, става архитектурен символ на космоса. Мачтата с площадките на върха на съоръжението представя земната ос, проникваща в небесния купол.

Будистки паметници

Върховният израз на индийския творчески гений през тези векове било изкуството, особено архитектурата и скулптурата. В епохата на Гупта архитектурата вече била високо развита, за което свидетелстват внушителните каменни постройки във всички краища на Индия. Еволюцията на будистките манастири и храмове станала образец за практически цялата индуистка архитектура и скулптура. Първият типично будистки паметник била ступат, а, проста погребална могила във формата на купол или полукълбо, увенчана с чадър — индийския символ за независима власт. В облицованата с тухли или камъни могила погребвали свещени реликви, обикновено някакъв предмет, свързан с Гаутама или почитан будистки светец. Най-прочута е Голямата ступа в Санчи, в самия център на Индия, все още отлично запазена, макар че строежът й започнал при царуването на Ашока, а бил завършен в общи линии през 1 в. пр. Хр. По-внушителни от облицованата с камък могила (с диаметър в основата 36 м) са четирите резбовани порти, ограждащи ступата. Тези масивни каменни решетки са издигнати върху стълбове, високи над 10 м, и въпреки огромните си размери са украсени със сложни картинни и символични резби на изящно оформени човешки и животински фигури. След ступата поредната стъпка в еволюцията на религиозната архитектура била залата за събрания, където монасите и последователите-миряни се събирали да почетат паметта на Гаутама, „Повелителя на Закона“. Тези зали били обикновено издълбани в плътния камък на някоя планина или скалист склон. Общото им разположение напомняло римска базилика или раннохристиянска черква със своя централен проход или кораб, отделен с кръгли колони от двата странични кораба. Успоредно с развитието на залата за събрания вървяла еволюцията на будисткия манастир. Както залата за събрания или храмът, манастирите често били издълбавани в монолитна скала с няколко етажа клетки или килии, подредени така, че постройката изглеждала като терасовидна пирамида. Поклонниците на индуистките култове скоро започнали да строят храмове по будистки образец, а дори и по-усложнени.

Статуя от храмовете Лонгмен. Страховитата статуя пази входа на пещерния храмов комплекс в Лонгмен край Лоян, използван от будистите ок. 680 г. сл.Хр.

Макар някои свободно стоящи храмове да са били изградени още през 1 в. сл.Хр., няколко века индийците, изглежда, са предпочитали по-трудоемкия метод да издълбават зданията си в плътния камък на пещери и скали. В различните краища на Индия са изработени над 1200 скални храмове и манастири, като повечето се намират покрай западния бряг на полуострова. Двете най-забележителни места със скални разкопки се намират в Аджанта и Елора, на около 110 км едно от друго, в северната част на днешен Хайдарабад. Пещерите в Аджанта са били будистки светилища, някои от тях датират от 2 в. пр.Хр., а някои чак от 5 в. сл.Хр. Там се намират и зали за събрания, и манастири, оборудвани с каменни легла, маси, цистерни за вода и ниши за маслени осветителни лампи. Пещерите в Елора са още по-величествени, те представляват 900-годишен архитектурен и скулптурен опит, натрупан от 4 до 13 в. Будистите били първите, които използвали мястото, но някои от пещерите са дело на джайнистите, а най-голям брой са построени като индуистки храмове с огромни размери и разкошна планировка.

Източната порта на Голямата ступа в Санчи. Релефите, изобразяващи случки от живота на Буда, са забележителни с фината си детайлировка, жизненост и натурализъм.

Входът на пещерите в Аджанта. Периодът Гупта (от 4 до 7 в.) представлява Златният век на индийското изкуство — в скулптурата, архитектурата и живописта, — както и върхът на класическата санскритска литература.

Крайбрежният храм в Мамалапурам. Това светилище от 8 в., изпълнено в „дравидски“ стил, е най-старият известен построен на открито храм в Южна Индия. Изграден е от гранитни блокове.

Храмовете, изградени от отделни гранитни блокове, за разлика от пещерните, стават по-разпространени в епохата Гупта и са характерни за най-активния период на строителство на индуистки храмове между 6 и 13 в. Главните архитектурни особености на тези свободно стоящи индуистки храмове са: 1) основа, състояща се от квадратна или правоъгълна камера, предназначена за изображението на бога, и 2) висока кула, която се издига от покрива на камерата и господства над цялото здание. Формата на кулата отличава двата главни стила на индуистките храмове. „Дравидският“ стил, срещан само в тропиците, се отличава със стъпаловидна пирамидална кула, разделена на етажи и решително напомняща за старите будистки скални манастири. „Индоарийският“ стил, преобладаващ в Северна Индия, има криволинейна кула с вертикални ребра, които вероятно са произлезли от будистката ступа.

Скулптурата и наследството от долината на Инд

Макар че скулптурата в Индия сякаш изчезва с упадъка на цивилизацията от долината на Инд, много е вероятно традициите и похватите на тази стара култура да са се пазили и предавали от едно поколение занаятчии на друго в продължение на над хиляда години. Когато каменната скулптура започнала да се появява отново — най-ранните примери, приведени по-горе, са животинските фигури на мемориалните колони от император Ашока, — някои черти на стила й напомняли древното изкуство от долината на Инд. Малко след началото на нашата ера и джайнистките, и будистките монаси започнали да поставят скулптури на хора в своите светилища. Когато Римската империя навлизала в най-плодотворния си период, оживената търговия между Изтока и Запада улеснила проникването на гръко-римското влияние. Някои статуи на Буда, изработени в северозападна Индия, напомнят гръцки Аполон или римски император, облечен в тога, а не в монашеско расо. Постепенно римските и елинистични черти отстъпили пред развиващия се типично индийски стил. Буда бил изобразяван седнал със скръстени крака, с израз на благо спокойствие. Човешкото тяло започва да се предава с изящна деликатност, излъчваща представа едновременно за ритмично движение и за покой. Дрехите стават почти прозрачни или се загатват с бледи очертания, така че оставят впечатление за голота. Хармоничните пропорции и грациозните извивки на крайниците отразяват познаване на растителните форми, както и на човешката анатомия.

Вляво: Якши или „Дървесният дух“. Женски персонаж, произлязъл от стар култ на плодородието, но тук символизира прехода от чувствения свят на илюзиите към духовния свят. Вдясно: Лят бронзов Буда от Султангандж в Бенгалия. Тази 2,30-метрова фигура на Буда, датираща от 5 в., е типична за изкуството и металообработката на епохата Гупта в нейния зенит.

Релефи и живопис

Най-богатите творения на индийския художествен талант са релефните скулптури и стенната живопис, изпълнени в скалните храмове, за които била хвърлена толкова много енергия през периода, съответстващ на класическата и средновековната епоха на Запад. Будистките пещери в Аджанта съдържат най-значителната запазена сбирка от стенописи. Религиозни по дух, те заедно с това са спонтанни и непосредствени. Макар и дълго време пренебрегвани и повредени от действието на прилепи, насекоми, пушек и влага, те са все още великолепни. (Индийското правителство взема мерки да почисти и консервира това безценно наследство.) В индуистките храмове, чийто брой нараствал от 7 в. нататък, когато будизмът започнал да запада, украсата била обикновено скулптурна, а не живописна. Релефите в пещерните храмове на Елора, в индуистките и джайнистките храмове, построени през 10 и 11 в. при Каджурахо в Източна Централна Индия, се нареждат сред шедьоврите на световното изкуство. В тези скулптури не само боговете, а цяла вселена от фигури и драматични епизоди от историческото и легендарното минало на Индия минават като живи пред очите ни. Много сцени са ярко реалистични, но индуисткият уклон към абстракция също се вижда в обичая да се изобразяват боговете с няколко чифта ръце или няколко лица, за да се означат отделните им атрибути. Разкритите теми варират от сладострастен екстаз и героична борба до пози на благочестие и мистично вглъбяване. Величествените скулптурни форми от върха на епохата Гупта са своеобразни и оригинални, но в трактовката на човешкото тяло — придаването на мека, почти растителна текстура — те са вдъхновени от една традиция, идваща от далечното минало, от отдавна изчезналата култура от долината на Инд. Без да идеализират човешкото тяло по маниера на Фидий, скулпторите и художниците от епохата Гупта прославяли естествените мъже и жени с жизнеутвърждаваща мощ. Дори изящните фигури, изсечени на портите на голямата ступа в Санчи през 1 в. пр.Хр., които отбелязват събития от древна легенда, притежават свежест и непосредственост, разкриващи непресторено възхищение от природния свят.

Разпространение на индийската култура

Докато индийските общности довеждат своята цивилизация до върха на съвършенството, те също я внедряват сред различни други народи от Югоизточна Азия. Индийските мореплаватели и търговци порят водите на изток в Индийския океан и на запад в Арабско море и очевидно през този период са първи в света с морския си опит. Някои от индийските държави поддържали военен флот и имали съвет по мореплаване като правителствен орган. Те не само развивали търговията, а и лицензирали търговски компании, като им давали търговски монопол в определени зони и правото да организират колонии. През първите векове сл.Хр. индийски колонии били основани в Малайския полуостров, Анам (източен Индокитай), Ява, Суматра и много други острови от Малайския архипелаг. Между 5 и 10 в. на остров Суматра съществувала империя под властта на будистка династия, която притежавала огромна военноморска мощ. Тя контролирала Западна Ява, разширила се до Малайския полуостров, изпращала колонисти в Борнео и оттам до Филипинските острови. Тя господствала в Малакския пролив и прочистила акваторията му от пирати. Макар и отслабена от дълга борба с една от континенталните индостански държави, империята (наречена Шривиджая) запазила целостта си до 14 в. Индийското влияние било значително и на полуостров Индокитай — в държавата Чам на югоизточното крайбрежие (по-късно погълната от Анамската империя), в Камбоджанските царства по долината на Меконг и сред тайците (сиамците) на северозапад.

Голямата будистка ступа в Боробудур, Централна Ява. Построена през 8 в. сл.Хр., тя наскоро беше реставрирана под егидата на ООН.

Изкуството в Шривиджая и Кхмерската империя

Политическите перипетии в тези разнообразни държави на Югоизточна Азия били прекалено сложни, за да ги изброяваме тук, но целият район задълго останал преден пост на индийската култура. Била въведена санскритската литература, както и будизмът и главните индуистки култове. Изкуството и архитектурата, произлезли от индийски образци, били старателно култивирани и придобили значителна индивидуалност. През 8 и 9 в. империята Шривиджая на Суматра и Ява била може би най-изявеният център на будистко изкуство. Колосалният храм в Боробудур, Централна Ява, едно от архитектурните чудеса на света, представлява хълм, изграден от камък, издигащ се на 45 метра, с девет тераси, стълбища, покрити порти и четири галерии, съдържащи 1500 скулптурни пана. Тази велика „картинна библия на вероучението Махаяна“, пренебрегната от векове, била спасена от забравата и разрухата чрез проект за реконструкция под егидата на ЮНЕСКО, завършен през 1982 г. През 9 в. амбициозно строителство се разгърнало в Камбоджанската империя, основана от кхмерите — местен народ, установил господство над голяма част от Индокитай между 9 и 14 в., който енергично реагирал на стимула от културните контакти с Индия. Тяхната столица Ангкор (открита в джунглата от френски археолози през 20 в.) била невероятно величествена в най-добрите си дни. Сред няколкото огромни храма най-внушителен бил Ангкор Ват, на 1,5 км южно от столицата, построен през 12 в., наречен най-голямото съоръжение от този вид в света, надминаващо по маса дори Луксор и Карнак в древен Египет. Ангкор Ват бил посветен на индуисткия бог Вишну, а също бил проектиран за гробница на императора, който бил обожествен след смъртта му и по някакъв начин се отъждествявал с Вишну. Когато влиянието на индуизма господствало в Камбоджа, будизмът там също бил мощна сила. Кхмерските статуи на Буда се отличават по „усмивката на Ангкор“ — израз на лицето, показващ върха на добротата и покоя, свързан с постигането на вътрешно състояние на просветление или нирвана.

Гаутама Буда в състояние на нирвана. Фрагмент от раннокхмерския период.

Ангкор Ват. Построен през 12 в. от Суряварман II като гробница и паметник на божествения произход на монарха, този храм е една от най-големите религиозни постройки в света. Архитектурата на Ангкор Ват е следствие от индийската форма на ступа.

През този период целият район около Бенгалския залив, макар да се състоял от отделни политически образувания, бил под господстващото влияние на индийската култура, проникващо чрез търговските контакти и изразено в религията, литературата и изкуството. Творческата дейност в тази „разширена Индия“ не отстъпвала на дейността в родината й, но упадъкът в края на краищата победил будистките и индуистките цивилизации в Югоизточна Азия като резултат от изтощителните борби между съперничещите си държави, натиска на Китай от север и — най-решително — от влиянието на арабските и други авантюристи, които търгували, проповядвали и успешно завоювали този район през 14, 15 и 16 в.

Чрез търговските си контакти през вековете, разгледани в тази глава, Индия вероятно е оказала по-силно влияние върху Запада, отколкото обикновено се приема, макар голяма част от него да е дошла с малко закъснение и с посредничеството на арабите. Индийските („арабските“) цифри, възприети от европейците чак в края на Средновековието, вероятно са били известни в Александрия още през 2 в. сл.Хр. През 8 и 9 в. важни научни и медицински трактати били преведени от санскрит на арабски. Освен това твърде е възможно запознаването с индийската философия и религия да е дало тласък за развитието на християнското монашество. Първите християнски отшелници-аскети се появили в Египет, където имало значителни сведения за индуизма и будизма — двете религии, които издигали идеите за отричане от света и мистичната екзалтация.