Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Световните цивилизации. История и култура (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
World civilizations. Their history and their culture, Volime 1, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2021)

Издание:

Автор: Филип Лий Ралф; Робърт Е. Лернър; Стендиш Мийчъм; Алън Т. Ууд; Ричард У. Хъл; Едуард Макнал Бърнс

Заглавие: Световните цивилизации. История и култура.

Преводач: Владимир Атанасов

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Паблишинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Историография

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД, Враца

Редактор: Илия Илиев

Коректор: Анели Векилска

ISBN: 954-584-229-6 (т.1)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15115

История

  1. — Добавяне

Появата и триумфът на християнството

Християнството, разбира се, води началото си няколко века преди Константин, от времето на Иисус. То било формирано главно от Иисус и св. Павел и оттогава насам постоянно печелело привърженици. Новата религия получава широко разпространение едва през хаоса на 3 в. и достига най-голямата си популярност в Рим, в атмосферата на поквара, чак през 4 в. По времето на скромното му зараждане никой не би и помислил, че християнството ще бъде провъзгласено за единствена официална религия в Римската империя през 392 г. сл.Хр.

Иисус от Назарет, произход и среда

Иисус от Назарет е роден в Юдея някъде в началото на християнската ера (но не точно в „година първа“ — тази грешка в нашето летоброене дължим на един монах от 6 в.). Докато малкият Иисус растял, Юдея била римска провинция. Атмосферата в нея била заредена с религиозна ревност и политическо недоволство. Някои от юдеите, предимно фарисеите, ратували за запазване на еврейския Закон и се надявали, че ще се появи политически месия, който ще освободи евреите от Рим. Най-крайни сред онези, които търсели надежда в политиката, били зилотите, които искали да отхвърлят господството на римляните с въоръжена борба. Имало и други групи, които изобщо не се интересували от политика. Най-типични сред тях били есеите, които вярвали в духовното освобождение чрез аскетизъм, покаяние и мистично единение с Бога. Очевидно учението на Христос било по-тясно свързано с тази миролюбива нагласа.

179_iisus.jpgИисус. Изображение от 6 в. върху мозайка в Равена.

При разглеждане делото на Иисус като историческо явление е важно да се разбере, че практически единствените ни източници са първите четири книги на Новия завет — Евангелията, най-старото, от които (Евангелието от Марко) било написано около тридесет години след смъртта на Христос. Тези източници неминуемо са пълни с неточности, отчасти заради това, че не са разкази на очевидци, но най-вече защото никога не са имали за цел да служат като чисто фактологичен материал, а да бъдат възвания за божествена вяра. Като се има предвид, че почти всяко нещо, писано в Евангелието, може и да не съответства на историческата истина, доколкото знаем, когато Иисус станал на тридесет години, той бил приветстван от Йоан Кръстител, проповедник-реформатор с думите: „той има по-голяма сила от мен и аз не съм достоен да се наведа и да му развържа сандалите“. От този момент нататък за около три години животът на Иисус е непрестанен низ от проповеди, изцеление на болни, „прогонване на зли духове“ и проповядване на смирение чрез нравоучения, притчи и личен пример.

Като вярвал, че е натоварен с мисията да спаси човечеството от греха, Иисус осъждал алчността и безнравствеността и проповядвал любов към Бога и ближния. Освен това изглежда очевидно, че той проповядвал и следното: (1) Бог е нашият отец и хората са братя помежду си; (2) златното правило („Постъпвай с другите така, както искаш те да постъпват с теб.“); (3) Прости на враговете си и ги обичай като свои; (4) Отвръщай на злото с добро; (5) Не бъди лицемерен; (6) Непримиримост към всякаква религиозна официалност; (7) Царството Господне е близо; (8) Мъртвите ще възкръснат и ще се възцари царството небесно.

Евангелието и смъртта на Иисус

Евангелският разказ е особено спорен по отношение смъртта на Иисус, тъй като някои аспекти от нея, които може би са верни, но може и да не са, довели до гоненията на евреите от християните през следващите векове. По всяка вероятност, когато Иисус започнал да проповядва своето учение в Йерусалим, главен град и религиозен център на Юдея, религиозните водачи на града бързо го намразили заради неговото презрение към формата и ритуала. Като предприели енергични мерки, за да се освободят от размирника, те го арестували, изправили го пред най-висшия си съд, обвинили го в богохулство и го предали на Пилат Понтийски, римския прокуратор на Юдея, да го осъди и изпълни присъдата срещу него. Някои учени смятат, че тази версия за последните дни на Христос е чиста измислица, целяща да прехвърли вината за смъртта му от римляните, които били наистина отговорни, върху евреите, които нямали вина за това. Други смятат, че по същество това е истината за смъртта му. Всичко, което може да се каже тук, е, че независимо кой го е арестувал, изправил пред съда, намерил за виновен и екзекутирал, Иисус действително е умрял в мъките на разпятието.

Разпъването на Иисус и вярата в неговото възкресение

Разпъването на Иисус със сигурност става повратен момент в историята на християнството. В началото неговите последователи смятали, че смъртта му ще сложи край на техните въжделения. Но след няколко дни отчаянието им започнало да се разсейва, тъй като се понесли слухове, че Учителят е жив и че някои от неговите най-предани ученици са го видели. За кратко време последователите на Иисус започнали да вярват, че той не само е възкръснал от мъртвите, но и че в продължение на четиридесет дни е ходил по Земята, което означава, че той наистина е Божи син. След като смелостта им се възвърнала, те се разпръснали по всички краища, за да разпространяват благата вест за божествения произход на Иисус и да се вричат от името на своя учител, превърнал се в мъченик. Скоро вярата в неговата божественост и възкресение се превърнала в догма на вярата за хиляди последователи: Иисус е „Христос“ (от гръцки — „богопомазан“), син Божи, изпратен на Земята да страда и умре заради греховете на хората, който, след като престоял три дни в гроба, възкръснал от него и се възнесъл в небето, откъдето ще дойде, за да съди човеците, когато настъпи краят на света.

Апостол Павел и християнството като общочовешка религия

Християнството било доразвито и наситено с по-сложно теологично съдържание от някои ученици на Иисус, най-вече от апостол Павел, първоначално известен като Савел от Тарс (ок. 10 — ок. 67 г. сл.Хр.). Павел не бил палестински евреин, а се родил в гр. Тарс, Югоизточна Мала Азия. В началото той преследвал християните, но по-късно се покръстил и посветил неизчерпаемата си енергия на разпространяването на християнската вяра в Близкия Изток. Почти невъзможно е да се надцени значението на неговото дело. Отричайки, че Христос е изпратен на Земята само като спасител на юдеите, Павел провъзгласил християнството за общочовешка религия. При това той придавал изключително значение на идеята за Иисус като Христос, като помазания богочовек, чиято смърт на кръста е изкупление на човешките грехове. Той не само отричал, че книгите на Закона (т.е. еврейската обредност) са от първостепенна важност в религията, но ги обявил за напълно безполезни по пътя на спасението. Грешни по природа, хората могат да бъдат спасени само чрез вярата си в Бога и по Божия милост „чрез изкуплението на греха, което е в самия Иисус Христос“. Според Павел човешката съдба в бъдния живот почти изцяло зависи от волята Божия, „или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг — за долна?“ (Послание към римляните 9:21). Бог „когото иска, милува, а когото иска, ожесточава“ (Послание към римляните 9:18).

180_pavel.jpgСв. Павел. Изображение върху мозайка от Равена.
Зараждането на църковната институция

Макар и да прозвучи твърде опростено, ще бъде вярно, ако кажем, че докато Иисус проповядвал, че Царството Господне е близо, Павел положил основите на религия за лично спасение чрез Христос и лоното на Църквата. В този смисъл след Павел християнството развива както церемониите или тайнствата за приближаване на вярващия към Христа, така и организация от свещеници, която да извършва тези тайнства. Учейки, че свещениците, които практикуват тайнствата, са надарени със свръхестествени способности, християнството постепенно прави различията между свещеници и миряни още по-дълбоки в сравнение с повечето от предшестващите го религии. Това ще послужи за база на зародилите се по-късно в западния свят противоречия и различия между „църквата“ и „държавата“. Междувременно акцентът, който християнството поставя върху духовното спасение чрез институцията на Църквата, засилил още повече неговото влияние.

Едва през 3 в. след Христа християнството започва да печели многобройни привърженици. За да разберем това, трябва да си припомним, че в историята на Рим 3 в. се смята за „век на безпокойство“. В епоха на изострени политически борби и икономическа нестабилност хората започнали да гледат на своя земен живот като на илюзия и да възлагат надежди на някакъв друг живот след смъртта. На човешкото тяло и на материалния свят все повече се гледало като на нещо порочно или нереално. Както пише философът Плотин, „когато се събудя, се чудя как така имам тяло…, чия лоша шега е направила това възможно?“ За да отговори на този въпрос, Плотин създал философска система, но тя била твърде неясна, за да бъде разбрана от широк кръг хора. Вместо това няколко религии, които подчертавали господството на духовните сили в нашия свят и придавали абсолютно значение на спасението в отвъдния свят, получили небивала дотогава популярност.

181_mitra.jpgОлтар на Митра. Този олтар от 3 в. сл.Хр. е използван за служби в чест на бог Митра. Намира се в подземна галерия в сърцето на Рим и показва как бог Митра убива бик. Един век по-късно, когато християнството тържествува в Римската империя, върху храма на Митра е построена християнска църква.

В началото християнството било просто една от тези религии — митраизмът и култът към бог Серапис били другите две. Естествено е да се запитаме тогава защо през 3 в. сл.Хр. християнството печелело повече нови привърженици в сравнение с другите две. Възможни са няколко отговора: най-простият, но в никакъв случай най-маловажният е, че макар християнството да заимствало елементи от други по-стари религии — преди всичко от юдаизма, — то се появило като нова религия и следователно притежавало чувство за динамизъм, неприсъщо на старите религии на спасението. Нещо повече, динамизмът на християнството бил подсилен от неговата несъвместимост с други религии. Дотогава хората приемали религиите, както днес се приемат застрахователните полици, трупайки полица след полица, за да се чувстват по-сигурни. Фактът, че християнството забранявало подобно нещо, тъй като изисквало преклонение само пред християнския Бог, направило новата религия далеч по привлекателна в епоха, когато хората отчаяно търсели абсолютни ценности. Също така християнството единствено сред останалите религиозни учения разполагало с цялостна теория, обясняваща злото на земята, а именно като дело на демони, ръководени от Дявола. Когато християнските мисионери търсели да покръстят нови хора, те умело подчертавали способността на новата вяра да се справя с тези демони чрез проверени тайнства.

182_hristianka.jpgРанна християнка. Стенопис от катакомба в Рим, 3 в. сл.Хр.

И макар че в голяма степен успехът на християнската религия се обяснява с нейната новост, нейната изключителност и теорията за злото, вероятно най-голямата й притегателна сила е свързана с три други черти: възгледа й за спасението, нейните социални измерения и организационната й структура. Изгонването на демоните може да направи живота на земята по-поносим, но хората от късната Римска империя се интересували преди всичко от спасението на онзи свят. Останалите религии също обещавали живот след смъртта, но християнският възглед по този въпрос бил най-всеобхватен. Християнските проповедници, които предупреждавали, че неверниците ще „горят във вечен огън“, а вярващите ще намерят вечно блаженство, естествено успели да покръстят много езичници в епоха, в която властвал страхът. Освен това те успели да покръстят хора от всички класи, защото поначало християнството било религия на обикновените хора — дърводелци, рибари и сарачи, религия, която обещавала възвисяване на низшите. С нарастване на влиянието й християнската религия си спечелила неколцина богати покровители, но основно тя продължила да черпи сили от най-низшите и средни класи, които представлявали най-многобройната част от населението на Римската империя. Освен това, докато християнската религия забранявала на жените да стават духовни лица или да участват в диспути за вярата и, както ще видим, възприела някои доста враждебни становища спрямо жените, тя поне им дала право да участват в религиозната служба и еднаква надежда за спасение. Този факт й давал предимство пред митраизма, който напълно изключвал жените от своя култ. Освен всички тези съображения последната причина за успеха на християнството е в неговата организация. За разлика от другите мистични религии към 3 в. сл.Хр. християнството вече развило своя организирана йерархия от свещеници, които ръководели живота на посветените във вярата. Нещо повече, християните принадлежали към здраво сплотени общности, които оказвали услуги на своите членове — гледане на деца, помощ за беззащитните и погребения, — дейности, които излизали извън строго религиозните задължения. Тези, които приемали християнската вяра, намирали и човешки контакти, и чувство за мисия, докато светът наоколо се рушал.

Християните никога не са били подлагани на толкова жестоки гонения от римската държава, колкото се смята. Всъщност, обикновено Рим се отнасял с безразличие към тях и в повечето случаи към тях била проявявана търпимост, освен когато някои магистрати решавали да ги преследват заради отказа им да почитат официалните богове на Рим. От време на време гоненията ставали по-целенасочени, но те били твърде епизодични и краткотрайни, за да причинят непоправима вреда: точно обратното, те послужили като полезна реклама за християнството. В този смисъл кръвта на мъчениците действително била семето на Църквата, но само защото кръвта не се леела прекалено обилно. Последното голямо гонение на християните датира от края на царуването на Диоклециан и било продължено от един от неговите преки наследници, особено ожесточен враг на християнството, на име Галерий. Но по това време християнската религия имала вече твърде много последователи, за да бъде изкоренена с преследвания. Галерий в крайна сметка осъзнал този факт и издал едикт за религиозна търпимост малко преди смъртта си през 311 г. сл.Хр.

183_iona.jpgЙона под кратуната. Християнска мраморна статуя от времето на покръстването на Константин. Йона, който почива, след като излязъл от корема на кита, бил олицетворение на възкръсналия Христос.
Триумф на християнството

Въпреки всичко казано дотук триумфът на християнството в Римската империя съвсем не бил неизбежен. И макар че не разполагаме с точна статистика, оценките за броя на християните в Римската империя ок. 300 г. сл.Хр. се движи от 1% до 5% от общото население. Едва покръстването на император Константин през 312 г. осигурява успеха на новата вяра. Никога няма да разберем какво точно е накарало Константин да приеме християнската вяра; най-вероятно му се сторило, че вижда кръст в небето, когато се готвел за битка, след което се обърнал към новата вяра с надеждата, че тя ще му донесе победа в борбата за политическо надмощие. Естествено, след като Константин наистина удържал военни победи и в последна сметка се издигнал до единствен император, неговата вяра в християнството станала още по-дълбока. До смъртта си през 337 г. той не престанал да обсипва свещениците с привилегии и покровителствал строежа на църкви из цялата Римска империя. Това се оказал повратен момент, защото, макар че Константин все още не бил забранил езичеството, неговите синове и императорите след тях били възпитани като християни и били все по-малко склонни да толерират други религии. Едно малко изключение било царуването на император Юлиан Отстъпник от 360 до 363 г., който се опитал да възстанови езичеството. Но след като Юлиан бил убит в битка с персите, неговите проезически едикти били отменени и към края на века Теодосий Велики завършил делото на Константин, забранявайки всякакви езически обреди, публични или частни. Междувременно повечето от гражданите на Римската империя се били покръстили благодарение на официалната подкрепа, която имала тази религия.