Семьон Каратов
Бързоногият Джар (9) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 9
Джар става водач

Гневът на Маюм помогна: още при първите слънчеви лъчи патрулният отряд беше вече на крак. Джар и Рам дори не успяха да хапнат добре — Лус ги подканяше да бързат.

Отредът се насочи към синеещите се в далечината скали. Лус беше добър пешеходец, като Джар, и тромавият Рам едва успяваше да върви след бързоногите си спътници.

Когато ловците стигнаха до каменната верига, слънцето се бе издигнало вече високо над главите им. Рам дишаше тежко. Пот се лееше от него. Лус постоянно го караше да се качва с Джар на скалите, за да оглеждат местността. Юношите разбираха, че така той си отмъщава заради вчерашното.

Като чу новата заповед на Лус, Джар съжали другаря си, направи му знак да остане долу и почна сам да се изкачва на скалата. Рам поседна на една каменна тераса, беше уморен, искаше му се да си почине.

Когато Джар слезе, посрещна го пламналият от ярост поглед на Лус. Слабите ръце на ловеца, стиснали копието, трепереха. Той смяташе постъпката на Джар за неподчинение и искаше строго да го накаже.

— Сукалче на безрог елен! Слънцето е напекло глупавата му глава, той се е сметнал за вожд на племето! — кресна Лус.

Оскърбен от несправедливостта, Джар сви юмруци, стисна челюсти и мълчаливо направи крачка към Лус. Лус не беше сигурен, че ще успее да се справи със силния юноша. В старанието си да не се издаде пред Джар, че се страхува от него, той се обърна към Рам и измърмори:

— Стига се е пекъл Язовеца на слънце!

„Язовец“ не беше презрителен прякор; заради смелостта си това тлъсто зверче беше на почит у андорите. Щом Лус нарече Рам Язовец, значи, не търси кавга с него и същевременно иска да се помири с Джар.

Рам не отвърна нищо, само погледна под око Лус и все така седнал, почна по навик да човърка с пета земята, както правеше винаги в трудни моменти.

Изведнъж Рам скочи като ужилен от мястото си. Той пръв подуши нахлулата като вълна тежка животинска миризма. Чуха се тежки стъпки и иззад ръба на скалата се търколиха няколко камъка, а сетне се показа рунтав звяр.

— Сива мечка! — викна Лус.

Това беше не много едра мечка; светлосивата й козина блестеше и лъщеше на слънцето. Като видя хората, животното се спря, ниско наведената му глава се полюляваше, от зиналата паст висеше розов език, малките очички злобно горяха. С глухо ръмжене мечката тръгна към враговете си.

Джар и Рам се притиснаха един до друг и насочиха копия напред. Лус стоеше малко по-надалеч с вдигнато копие.

Мечката издаваше задушлива миризма, от която лютеше на гърлото. Навел още повече глава, звярът се втурна напред, предните му лапи се мярнаха пред лицето на Джар. Ала ловкият юноша успя да отскочи настрана, повличайки след себе си стъписалия се Рам, и рунтавото чудовище клекна на задните си лапи, ръмжейки злобно.

Едва сега юношите разбраха колко погрешно беше да стоят един до друг. Трябваше да нападат звяра от различни страни — така ги бе учил Маюм! Като отскочиха един от друг, те не видяха Лус наблизо, но това не ги смути и с войнствения вик „ярх!“ стремително се втурнаха в бой. Действайки ловко с копията, Джар и Рам се стараеха да нанесат дълбоки рани на мечката, което невинаги успяваха — пречеше им гъстата козина на звяра. Ала дружният натиск изплаши мечката, тя изрева, отдръпна се назад и се скри зад същата скала, иззад която тъй неочаквано се появи преди няколко минути. Ако се съдеше по начина, по който постъпи, това беше съвсем млад звяр, със стар те не биха се справили толкова лесно!

Хванати за ръце, Джар и Рам почнаха да скачат от радост. Те излязоха победители от схватката със сивата мечка! Макар да разбираха, че са имали работа с млад, неопитен хищник, от това радостта им ни най-малко не намаляваше. Рам дори забрави умората си. Двамата вече се канеха да тръгнат да търсят Лус, но той сам се появи, като излезе от един процеп на скалата.

Джар го гледаше намръщен. Сега Лус не приличаше на смел ловец, той вървеше с наведена глава и влачеше копието подире си.

Според суровите обичаи на племето жестоко възмездие очакваше ловеца, който е изоставил близките си в минута на опасност: грозеше го изгнание или смърт. Лус знаеше това. Той хвърли оръжието си в краката на юношите и се просна на земята пред тях, отдавайки се в тяхна власт. От Джар и Рам зависеше да му простят или да го убият.

От север духна студен вятър и тръпки пронизаха Джар хем от студ, хем от вълнение. Тежко е да се убие беззащитен човек! Ако Лус бе тръгнал срещу него с копие или боздуган в ръка, тогава е друго — Джар щеше да се бие с него, без да се замисли. Юношата се колебаеше. Погледна Рам и прочете смущение по лицето му. Рам замига и сведе очи. Джар отмести поглед върху проснатия човек. Лус чакаше близкия край, без да мръдне.

Джар докосна с копието си тялото му. Лус трепна и още повече се притисна към земята.

— Ставай! Джар и Рам няма да посегнат на Лус.

И на Джар му олекна — разбра, че постъпи правилно. Зад гърба си чу доволното сумтене на Рам.

Лус скочи на крака. Дишайки тежко, той гледаше наоколо си с помътнял поглед. Няма да умре! Запазиха живота му! И заплака, също както плачат малките деца, на които неочаквано са простили. Хълцайки, той изтриваше сълзите си и размазваше мръсотията по косматото си лице.

Рам весело се кискаше, беше му смешно — ловец да плаче!

Джар вдигна ръка с копието и каза високо:

— Лус вече не е водач! — Обърна се и поведе отряда.

Така Джар пое старшинството.

Той водеше отряда бавно, поглеждайки внимателно към билото на скалите, покрай които вървяха.

Но ето те вече наближават стана! Джар и Рам се радваха, ускориха крачка. А Лус все повече изоставаше от тях, сетне съвсем спря, наведе глава.

Джар разбра от какво се страхува Лус и също спря. Той мълчеше, премисляше какво да прави и как би постъпил в този случай Старейшината. После, стараейки се да подражава на Маюм, Джар свъси чело, разкърши рамене, изпъчи гърди и тържествено произнесе:

— Не се бой, Лус! Джар няма да каже никому. Животът на Лус е нужен на племето.

Лус хвърли копието и падна на земята. Сетне се надигна на колене, бързо пропълзя до Джар и опря до гърдите си острието на неговото копие. С това показваше, че животът му принадлежи на юношата.