Семьон Каратов
Бързоногият Джар (3) (Повест от епохата на каменния век)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя на мамути (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Быстроногий Джар, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021)
Разпознаване и корекция
proffessore (2021)
Допълнителна корекция и форматиране
Стаси 5 (2021)

Издание:

Автор: Семьон Каратов

Заглавие: Бързоногият Джар

Преводач: Милка Минева

Година на превод: 1967

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1967

Тип: повест

Националност: руска (не е указано)

Печатница: Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Редактор: Зорка Иванова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

Коректор: Мария Ждракова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15236

История

  1. — Добавяне

Глава 3
За каменен материал

Хората от каменния век обикновено се заселвали по бреговете на реките и езерата. Затова и пещерите край реката привлекли андорите. Те знаели, че наблизо покрай стана им често ще отиват на водопой ергелета коне, скитащи стада антилопи и бизони. Така че племето винаги ще бъде осигурено с месо.

Щом започнело пролетното затопляне, копитните животни потегляли на север да търсят нови пасбища. Наближаването на зимата ги карало отново да се преместват на юг. Това било сгодно за хората: скитащите стада не са така плашливи, по-лесно могат да се ловят. Когато животните почнели по-рядко да се появяват близо до човешките жилища, хората променяли за известно време селището си. Застудяването в природата също ги карало да търсят по-годни за зимата убежища — те се заселвали в недълбоките пещери, като често влизали в бой с хищниците, за да завладеят каменното жилище. Огънят в огнищата и богатата месна храна, без която сега вече хората не минавали, им помагали да понасят страшните студове. От студа ги предпазвали и животинските кожи — по това време хората се научили вече да ги обработват.

С това се занимавали жените, а най-опитна в племето на андорите била старата Глах. Жените разстилали кожата с козината надолу и с малки камъни със заострени краища внимателно очиствали останалите по нея месо и тлъстина. Тази работа изисквала голямо търпение, да не говорим за физическата сила. След това разкроявали кожите с помощта на специални кремъчни оръдия и най-после шиели от тях дрехи с кокалени игли и конци от еленови сухожилия.

Не всички жени от племето бяха заети днес с обработване на кожите. Някои от тях заедно с децата тръгнаха към гората да търсят корени за ядене, като за тази цел взеха пръчки със заострени краища. Особено ловко си служеха с тези прости оръдия двете дружки — Кри и Гата.

Няколко жени — сред тях беше и смелата Ру — предпочитаха лова пред това женско занимание. Заедно с дружината ловци те тръгнаха към степта, където имаше стада от копитни животни. Дружината бе предвождана от Кабу — Бобровия зъб — възрастен, широкоплещест червенокос човек.

Маюм помнеше неотдавнашното нападение на врага, затова нареди на трима ловци да обходят околността на стана, та в случай на опасност навреме да предупредят съплеменниците си. Освен това постовете трябваше да разберат накъде водят следите на ранения Мохор. В стана останаха жените, старците и малките деца, наглеждани от по-големите.

След като повечето от обитателите на пещерите се пръснаха, Маюм също се приготви за път, придружен от Джар и Рам. Вождът взе със себе си вълча кожа и копие с каменен връх. Като слезе от площадката, той веднага свърна към скалистия рид, потънал в синята омара на мъглата. Юношите се спогледаха: целта на похода стана ясна. Вождът ги водеше да търсят камък, годен за обработка на оръдия.

Скоро пътниците стигнаха до цяла верига каменни масиви. Чудноватите очертания на някои скали напомняха на Джар фигурите на животни. Ето тази прилича на легнал лъв, а там пък се издига грамаден каменен мамут. Като че ли исполинът ей сега ще прекрачи и ще загради тесния проход между скалите. Строгото подвикване на Маюм накара Джар да се откъсне от интересното зрелище и да продължи пътя си. Но все пак той се обърна, за да се полюбува още веднъж на това чудо на природата. У него все по-често се пробуждаше интерес към необикновеното. Той бутна с лакът Рам в хълбока и му посочи с очи една каменна фигура. Рам сви рамене и му отвърна с равнодушен поглед. А Джар не можеше да сподели с приятеля мислите си. На младите не се разрешаваше да разговарят в поход, иначе Маюм никога нямаше да ги вземе със себе си. Трябваше внимателно да се оглеждат — навсякъде има опасност!

Скалистият рид продължаваше далеч на север и постепенно се отдалечаваше от реката. На някои места гъстата смесена гора стигаше до самите каменни грамади, които й бяха преградили пътя. Яркото пролетно слънце се бе издигнало високо и почна да припича. Юношите свалиха дрехите си, ушити от мека еленова кожа, и с наслада изложиха голите си гърбове на животворните лъчи.

Андорите имаха такъв обичай: ловец, който е убил звяр, има право да носи кожата му. Разкошната кожа на пещерен лъв, който вождът бе убил от засада, красеше понякога раменете му, а Гурху се покриваше с кожа от сива мечка, която бе сразил с боздуган. В чест на победата на ловеца над този звяр андорите нарекоха Гурху Сивата мечка. Джар и Рам не бяха убили досега нито един опасен хищник и затова трябваше да се задоволят със скромната еленова кожа. Дори вълчата кожа, просната в пещерата пред постелята на Маюм, възбуждаше у тях завист.

Сега тази вълча кожа служеше на Маюм да пренася камъни в стана. Зоркият поглед на Старейшината шареше наоколо — търсеше необходимия камък.

— Камък! Маюм намери камък! — завика старият ловец, наведен над един къс кремък, голям колкото човешка глава. Той вдигна друг по-малък камък, удари с него намерения кремък и отчупи тънка плочка. Старецът дълго глади с длан повърхността на камъка, изучавайки свойствата му. Най-сетне от гърлото на Старейшината се изтръгнаха звуци, наподобяващи бълбукане на вода — това означаваше, че е доволен от огледа. Вождът започна да подскача високо, да се потупва по бедрата. Юношите повтаряха движенията му. Така те изразяваха радостта си от находката. Джар и Рам трябваше поред да носят вълчата кожа с кремъците. Малкият отряд тръгна към реката. Маюм се движеше бавно, като стъпваше предпазливо по ситните остри камъчета и сегиз-тогиз изтриваше челото си, по което бяха избили капки пот.

Неочаквано Джар извика и спря, като триеше глезена си — случайно бе настъпил безкрак гущер, който го бе ухапал.

— Ако е гущер, ще ти стане топло — обясни Маюм на юношите, — той не е отровен, може да се яде.

— Колко е голям! — каза Джар. — Не по-малък от моята крачка.

Безкракият гущер пълзеше бързо напред, мъчейки се да се скрие между камъните. Но Рам с удар на копието го уби. Когато спряха да си починат, ловците с удоволствие се гостиха с крехкото месо на гущера. Хората си почиваха клекнали. Бяха застанали така, че цялата местност да е пред очите им, до всекиго имаше копие. Копията на юношите нямаха каменни върхове, но краищата им бяха обгорени, за да са по-здрави.

Близо до Джар на скалата се мярна някакво малко животно. След миг то пак се появи — блесна на слънцето със зелените си люспици.

„Гущер!“ — Джар си спомни как още в Долината на мамутите, на една скала, бе успял да опитоми цяло котило също такива бързи гущери; те бяха свикнали да вземат от ръцете на юношата червеи и мухи. Достатъчно беше Джар да почука на скалата и малките животни изпълзяваха от всички пролуки. Юношата предпочиташе да наблюдава как живеят, а не да се гощава с тях, както правеше обикновено Рам.

А съвсем наскоро, вече на новото място, в ръцете му попадна жив заек. Това се случи така: Джар видя как една лисица хвана зверчето. Като подплаши лисицата, той разбра, че заекът е жив, но куца — беше засегнато едното му краче. Юношата го занесе в пещерата. И преди него ловците донасяха млади зверчета, между които имаше и ранени. Често зверчетата свикваха с хората, но това още не беше опитомяване на животни. Когато липсваше храна, убиваха ги.

В едно ъгълче на пещерата Джар прегради с камъни местенце за заека. Скоро зверчето вече вземаше клонки и трева от ръцете на човека. Когато след няколко дни юношата изнесе куцото животинче на площадката, то не се опита да избяга. Джар се привърза към своя питомец и обитателите на пещерите, като знаеха това, щадяха зверчето. Ето и сега на драго сърце би се върнал в стана да види какво прави неговият Дългоух брат — така наричаше той сивия заек.

Силната жега изтощи стария Маюм. Докато се изправяше бавно от земята, той се мръщеше, потриваше заболелите го колена — това бе от многогодишното пребиваване във влажните пещери. Като погледна младите си спътници, вождът реши да изпита тяхната съобразителност и ловкост. Мълчаливо им посочи върха на високата скала.

Юношите разбраха Старейшината. Джар бързо и ловко се заизкачва по скалата. Рам се стараеше да не изостава от него, но избягваше гладките отвесни места.

Маюм гледаше юношите и одобрително подвикваше. Пръв достигна върха на скалата Джар. Но ето че до него се изправи и Рам. Заслонили очите си с длан, юношите внимателно оглеждаха местността от своята наблюдателница. Не откриха нищо застрашително и започнаха да се спускат, като се стараеха да се изпреварят един друг. И този път Джар се оказа по-пъргав.

Ловците пак закрачиха към реката. Тя блестеше, искреше в пролуката между скалите. Жълтите й вълни, тласкани от вятъра, се къдреха с бяла пяна. Над водата стремително се носеха лястовички, във въздуха обикаляха кресливи чайки. Познатата картина радваше сърцата на хората: родният стан е близо! Ловците ускориха крачка, искаше им се по-скоро да напуснат мрачния лабиринт на скалите.

Когато излязоха на обширната ливада, която стигаше чак до водата, свежият речен въздух ги лъхна в лицето. Джар го пое дълбоко, с цели гърди.

Там, където реката правеше остър завой, в прозрачния въздух се виеха лилавите нишки на дима.

— Старата Глах е разпалила огън — каза вождът, — андорите ще получат печено месо.

През всички времена от съществуването на човека, откак хората са се научили да си служат с огъня, приветливият дим на родното огнище винаги е радвал пътниците.

Изведнъж и тримата се спряха: покрай тях по тревата мина широка сянка и се чу свистене на порен от криле въздух. Хората дигнаха глави и видяха, че съвсем ниско над тях прелетя огромна птица. Леко отвореният й клюн и разперените остри нокти внушаваха страх. Хората вдигнаха копия, готови да се защитят, но пернатият хищник с леко шумолене на крилата изчезна зад дърветата, без да им обърне внимание. Това беше скален орел — страшилището за младите антилопи сайга.

Неочаквано Рам подскочи тромаво, извика силно и се търколи на тревата. Маюм и Джар бързо претърсиха всичко, защото мислеха, че го е ухапала змия. Оказа се, че в петата на Рам се бе забило остро парче камък. Като извади камъчето и залепи на раната лист от дърво, юношата скочи на крака и се закани с юмрук към отлетялата птица: беше се убол на камъка, защото се бе загледал в скалния орел!

Това се стори забавно на Маюм и Джар, те не можаха да сдържат смеха си. Рам се ядоса още повече. Подскачайки на един крак, той се закани с юмрук вече не на птицата, а на Джар, който беше до него.

— Жабоче! Жабоче! — дразнеше го Джар.

Такова оскърбление Рам не можеше да понесе.

— Джар е земен червей! — злобно каза той. — Рам ще го набие!

— Жабчето няма да посмее, Джар е по-силен от него! — отвърна Джар.

Сега, Когато малкият отряд беше в безопасност, Маюм нямаше нищо против юношите да се поборят. Той смяташе, че такива борби са полезни, те подготвят юношите за сериозните схватки с врага. Очаквайки развлечение, той весело се хилеше, потупваше се по бедрата и подкокоросваше юношите.

— Рам нарече Джар земен червей! — поклащайки глава, каза Маюм. — Джар — червей? А Маюм си мислеше: Джар е Бързоног елен! — След това се обърна към Рам и почна да го дразни: — Жабоче! Рам е жабоче!

Навели глави, Джар и Рам стояха прави: приличаха на млади бичета, готови да се нахвърлят един върху друг.

Маюм разглеждаше юношите: Джар беше доста висок за годините си, мускулест, широкоплещест, освен това беше един от най-добрите бегачи на племето. Рам — по-нисък, почти квадратното му туловище говореше за голяма физическа сила — имаше известна прилика със здравия широкоплещест Гурху.

Със силен вик „ярх!“ юношите почнаха борбата. Със своите хватки Рам напомняше мечка, а Джар бе ловък и гъвкав като рис. Отначало ръмжаха, подражавайки на счепкали се зверове, после, вече уморени, само шумно сумтяха. Ударите им загубиха стремителност и точност. Залитаха от умора, но никой не искаше да завърши пръв боя. Вождът вече не се усмихваше — учудваше го упорството на юношите. Забеляза, че те поглеждат към камъните с намерение, види се, да почнат да се бият с тях. Тогава нададе остър вик, с който ги призоваваше да прекратят борбата. Джар и Рам неохотно се подчиниха, пуснаха се, но продължаваха да си хвърлят свирепи погледи.

Като гледаше разкрасените с драскотини и синини лица на юношите, Маюм се засмя високо. Юношите също се засмяха и потъркаха носове в знак на пълно помиряване и дружба.

Когато на площадката пред пещерите се появи Маюм, държейки над главата си парче кремък, андорите нададоха радостни викове: такава находка означаваше много за първобитните хора…