Семьон Каратов
Бързоногият Джар (57) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 57
Гласът на кръвта

Когато Джар стигна до малката горичка, където бе хвърлил боздугана, здрачът се бе спуснал вече върху земята. Той се покатери на едно високо дърво и реши да прекара нощта тук. На другия ден, щом слънчевите лъчи позлатиха короните на дърветата, андорът пак потегли на път. Това, че никой не го преследва, юношата си обясняваше с намесата на смелата ловджийка. Сега образът й заседна завинаги в сърцето му.

Когато най-сетне стигна до мястото, където предния ден бе оставил Аму и Тунг, зверовете ги нямаше там. Няколко дни изгуби той да търси четирикраките си братя. Това не беше лесна работа: отпечатъци от крака и копита на безброй животни пресичаха саваната в различни посоки, после заваля дъжд и изми всички следи.

Най-сетне една сутрин, след като през нощта бе валял топъл проливен дъжд, Джар се натъкна на пресни следи, които личаха ясно върху още незасъхналата земя. Не можеше да има съмнение: редом с големи отпечатъци от лъвски лапи се виждаха и малки вдлъбнатини, оставени от куче.

Аму и Тунг бяха някъде съвсем наблизо! Джар се спусна бегом подир четирикраките си братя. Привечер пред него се разкри познат пейзаж: на синия фон на небосклона се чернееха острите върхове на скали. Навярно четирикраките приятели са в пещерата, където бяха прекарали заедно зимата!

„Ярх!“ — прозвуча гръмкият ловен призив и от пещерата изскочиха лъвът и кучето. Пръв започна „танца на радостта“ Тунг, а след него заръмжа и заскача Аму. Този път и Джар не можа да се сдържи да не прояви чувството си на възторг. Дълго още притихналата вечерна савана бе огласяна от силни викове, рев и лай.

Отново и тримата живееха както по-рано в пещерата. Джар не искаше да се маха оттук — той все още си мислеше, че рано или късно съплеменниците му непременно ще се отбият в това удобно за заселване място. Острата мъка по хората не го напускаше. Сега към това чувство се прибавяше и друго: Джар често си спомняше чернооката ловджийка. Понякога му се искаше да зареже всичко и да почне да търси девойката с дреха от леопардова кожа. Неведнъж си мислеше да тръгне пак да пътешества, като вземе със себе си четирикраките приятели. Едно непредвидено събитие ускори намерението му.

Една нощ, когато Джар и Тунг се намираха в своята пещера, той чу откъм пещерата, където се бе настанил Кръвожадния брат, неговата тежка стъпка. Джар грабна клон от леска, пъхна го в тлеещото огнище и с този факел се втурна в съседната пещера. Яркият пламък освети каменните сводове. Нишата, в която обикновено спеше Аму, беше празна. Лъвът беше напуснал пещерата.

От върха на високата скала Джар два дни проследява Кръвожадния брат. На третия ден той и Тунг се върнаха в пещерата, когато на потъмнялото небе плахо заблещукаха първите звезди.

Джар разпали огън. След изчезването на Аму той стана особено предпазлив: сега той и Тунг бяха изгубили страшния си защитник.

Джар ласкаво поглаждаше копринената козина на кучето, легнало в краката му. Тунг провлечено заскимтя.

„Скучае“ — помисли си юношата и вече се канеше да си легне край огъня, когато песът изведнъж заръмжа глухо и скочи на крака.

Очите на кучето бяха приковани към изхода на пещерата. Джар се обърна и замря. На десетина крачки от него се бе изправил Аму. Човекът погледна Аму и пламналата в първия миг радост веднага угасна: той видя вече не онзи Аму, с когото доскоро бе ходил заедно на лов.

Лъвът внезапно размаха опашка, обърна се и изчезна в храстите. Когато клоните пак се разтвориха и оттам се показа жълтата муцуна на лъвица, Джар разбра: Аму си бе намерил другарка!

Тунг трепереше, сякаш го бяха потопили в ледена вода. Песът като че ли се задушаваше от обхваналата го злоба. Джар се страхуваше да не би да му хрумне да се спусне срещу лъвицата и насила го застави да се отпусне на земята. После подхвърли в огъня наръч клони. Докато огънят преграждаше входа за пещерата, можеха да не се страхуват от нападение на хищниците.

Когато пламъкът се разгоря по-ярко, лъвицата недоволно запръхтя. След като свикна със светлината, тя се разположи и не откъсваше жълтите си очи от входа на пещерата.

Поведението на лъвицата дразнеше Джар, още повече че тъкмо тя беше виновницата за раздялата с Кръвожадния брат.

Джар измъкна от огъня един горящ клон и го метна към хищницата. Яростен рев разтърси въздуха и лъвицата се скри в храстите. Джар тихо се засмя.

Скоро от саваната се чу ревът на лъвовете. Гръмогласният им рев ту затихваше, ту избухваше с нова сила. Така се обаждаха един на друг Аму и жълтогривата му другарка и всяваха паника сред животните. Гласът на кръвта бе заговорил у силния Аму и го накара да забрави дружбата си с човека и песа.

Хвърленият по лъвицата клон догаряше. За миг се разгоря с блед пламък, засъска и угасна. Всичко потъна в гъстия мрак. Порив на вятъра донесе дъждовни пръски. Джар се изтегна край огъня, до него се сгуши Тунг. Огънят пазеше сигурно входа на пещерата.

„Добре е нощем да си в убежище!“ — помисли си юношата, взирайки се в непрогледния мрак на саваната.

Някъде далеч виеха хиени, сякаш се оплакваха от съдбата си. Джар подхвърли клонки в огъня и затвори очи. Утре му предстоеше далечен път: бе решил да напусне пещерата. Младата двойка лъвове явно възнамеряваше да се настани тук и Джар не искаше да им пречи. Той знаеше, че когато зверовете създават семейство, са много задружни.

Напущаше пещерата без съжаление, може би защото се надяваше да срещне чернооката ловджийка. Ако някой попиташе сега юношата кого смята да търси в саваната — Булу или девойката в леопардова кожа, — той би отвърнал: „И двамата!“.

Призори дъждът престана. Джар преплете няколко клони, покри ги с пръст и влажен мъх, сложи отгоре тлеещи главнички и напусна пещерата, придружен от Тунг. Вървеше леко и бързо из саваната и му се струваше, че навред вижда сияещите от мек блясък очи на девойката с бяло перо от чапла в косите.

Песът тичаше редом с Джар. Ноздрите и ушите му непрекъснато мърдаха и долавяха най-лекия шум и миризма в саваната. Юношата носеше под мишница няколко сухи клонки. Беше ги определил, както и взетия в похода огън, за случайна среща със свирепата лъвица.

Когато на един хълм се появи Аму, на Джар се стори, че от радост Тунг полудя. Песът така възбудено тичаше из степта, че дори изпречилото се в краката му ято дропли не можа да го спре.

Без да губи време, Джар почна да раздухва тлеещите главнички — той не се съмняваше, че наблизо обикаля лъвицата. Внезапно тя изскочи от храсталака и се спусна срещу кучето. Джар си помисли, че всичко е свършено — той не ще успее да дотича с факела при Тунг!

Като видя лъвицата, песът жално заскимтя и тогава Аму със страшен рев профуча да пресече пътя на другарката си. Увлечена от гонитбата, тя не обърна внимание на предупреждаващия рев на лъва. Със силен скок Аму се изви във въздуха и след миг се сблъска с лъвицата. Тя се катурна на гръб, но веднага скочи и с яростен рев се хвърли към лъва. Аму трябваше само да се отбранява от нападките на развилнялата си другарка. Скоро обаче лъвицата забрави гнева си и почна да му се гали.

Когато Джар си отиваше заедно с Тунг, дълго още слушаше отзад гласовете на помирилите се зверове. Той поглеждаше кучето и като се ослушваше в долитащия отдалеч рев, си мислеше: „Аму се оказа истински брат!“.