Семьон Каратов
Бързоногият Джар (52) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 52
Отново сам

Лек аромат от цветя подразни ноздрите на Джар. Той поотвори очи и срещна усмихващия се поглед на Аркха. Тъмнокожият юноша бе клекнал и плетеше венец от откъснати цветя. Едва сега Джар видя на гърдите си изображение на небето и слънцето, направено от венчелистчета. Джар бе поразен от съчетанието на багрите, умело подбрани от Аркха.

Младият андор лежеше, без да мръдне — жал му беше да развали тази толкова необикновена рисунка.

„Това е знак на дружбата!“ — помисли той.

Когато изплете венеца, тъмнокожият юноша украси с него главата на андора и радостно усмихнат, почна да щрака с пръсти. Джар закима, за да му покаже, че му е приятно вниманието на другаря. Аркха неочаквано стана сериозен, внимателно събра листенцата от гърдите на андора и го обсипа с тях. Сетне с жест му обясни, че сега може да се изправи. Джар бързо стана и пак си спомни за харосите.

Вчера бегълците успяха да стигнат първи до скалите. Цяла нощ андорът пази, за да даде възможност на другаря си да се подкрепи със сън, едва призори Аркха го смени. Джар избра най-високата скала, която се издигаше настрани от другите и беше удобна за отбрана. На върха на скалата имаше много и най-различни камъни. Това беше добре дошло за бегълците: камъните са добро оръжие за защита. Зад скалата бучеше пенлив поток, който носеше бързите си води в езерото.

Когато харосите се опитаха да се покатерят на скалата, окуражавайки се един друг, посрещна ги град от камъни. Жителите на езерата също се опитаха да хвърлят камъни по бегълците, но скоро разбраха, че са в неизгодно положение. И все пак отстъпиха едва след като Джар рани един от нападателите. Последен изчезна харосът със счупения нос.

Нощта мина. Джар нямаше голямо доверие на временното затишие: беше сигурен, че враговете са още тук и ги дебнат. Обсадените бяха гладни, но не се решаваха да слязат от скалата, защото разбираха, че харосите само това и чакат — гладът да ги принуди да напуснат убежището си. А убежището се оказа наистина непристъпно: от едната страна го пазеше буйният поток, а от другата — отвесната стена на скалата.

Харосите не се показваха. Джар се озърна: надалеч се чернееше степта, обгорена от пожара. Чак до хоризонта тук-таме още се виеше дим. Огънят бе пощадил растителността само край скалите, пъстрият килим от цветя радваше очите.

„Аркха не трябваше да слиза за цветя! — помисли си юношата. — Харосите можеха да го убият!“

Джар искаше враговете най-после да се покажат — неизвестността беше по-лоша от всичко. И сякаш за да отговорят на желанието му, от най-близката скала изскочиха харосите. Напред тичаше млада хароска и викаше високо. След нея летеше юношата със счупения нос с копие в ръка. Когато стигна до скалата, дето се криеха бегълците, девойката отчаяно закърши ръце. Дрезгавият й глас повтаряше едно и също:

— Хе-хара, хе-хара!

Джар скочи на крака — стори му се, че хароската моли за помощ, — но веднага се спря нерешително. Ами ако това е хитрост на коварните врагове? Но той не успя да вземе никакво решение. Всичко стана бързо. Харосът настигна девойката и я прониза с копие. И тогава Джар не издържа, стремително се спусна надолу със силен вик „ярх!“.

Като видя Джар, който се появи пред него като самото възмездие, изкривеното от злоба лице на хароса побледня и той се втурна да се скрие при скалите. Джар хукна да го гони. Харосът го изпревари само с няколко мига, стигна до върха на скалата и оттам почна да обсипва младия андор с град от камъни. Джар бързо се скри зад каменната издатина. Едва тогава разбра каква грешка бе сторил: Аркха остана сам и сега харосите ще почнат да го обсаждат! Трябва колкото се може по-скоро да накаже врага и да се притече на помощ на другаря си!

Джар подаде от издатината края на боздугана. Веднага полетяха камъни по него. Той повтори хитрината си. Сетне закрепи боздугана така, че да се вижда и внимателно почна да слиза надолу. Харосът продължаваше ожесточено да хвърля камъни към мястото, където, както предполагаше, се крие Джар.

В това време младият андор пъргаво се покатери на върха на съседната скала и зарадван, че хитростта му е успяла, нададе бойния вик на племето. Юношата със счупения нос веднага се обърна, лицето му се изкриви от страх, той бързо метна копието. Джар разбра, че пак допусна грешка: с вика си предизвести врага. Не биваше да губи нито секунда! И той скочи като сокол, който убива плячката си от полет. Този смел скок бе съвсем неочакван за противника, той се стъписа, не се задържа на крака и с пронизителен вик се строполи долу.

От върха на каменната грамада Джар видя скалата, която бе оставил и на която Аркха се сражаваше мъжествено. Сърцето на Джар се сви от страх за съдбата на другаря. Схватката се разиграваше вече на самия връх. Застанал гърбом към буйния поток, тъмнокожият юноша се отбраняваше с копие от налитащите врагове. За щастие на Аркха малката площадка не побираше всичките хароси. Той се биеше само с двама войни. Със сполучлив удар Аркха порази смъртоносно единия от тях. Джар се зарадва много; понечи да се втурне на помощ на Аркха, но внезапно забеляза, че на каменната площадка се появи още един харос — по някакъв начин бе успял да се качи на скалата откъм потока.

Джар закрещя силно с намерение да предупреди другаря си за опасността откъм тила. Аркха бързо се обърна към новия противник, който не успя да употреби оръжието си, защото Аркха с гневен вик го сграбчи и заедно с него се хвърли в ревящия под скалата поток.

От гърдите на Джар се изтръгна вик на ужас. Кипящият водовъртеж подхвана хората и не ги оставяше да се приближат към брега. Пръв изчезна в пенещите се вълни харосът, но ето че и къдравата глава на Аркха не се виждаше вече на повърхността.

Джар разбра: той вече няма другар и за това са виновни харосите — свирепите жители на тръстиковите езера. Ярост стягаше челюстите му, той скърцаше със зъби. Трябва да отмъсти!

Джар грабна боздугана и почна бързо да се спуска от скалата. Хароси нямаше никъде. Той се втурна да ги търси и скоро видя враговете да се мъкнат по обгорялата савана към езерото. Те бяха само трима. Младият андор хукна след харосите като разярен леопард с вдигнат боздуган и развети от вятъра коси. От устата му се изтръгваха откъслечни заплахи. Юношата не се страхуваше, че враговете са повече. Само тяхната смърт можеше да изкупи смъртта на Аркха!

Харосите забелязаха, че Джар ги преследва, спряха се и възбудено почнаха да говорят. Навярно видът на андора ги уплаши. Хукнаха да бягат на различни страни. Джар веднага съобрази каква грешка направиха те, като не го посрещнаха всички заедно.

С няколко скока догони най-близкия до него харос. Той се опита да му окаже съпротива, но силният удар на боздуган го катурна на земята. Другият харос се съпротивяваше упорито; като подгонен звяр се мяташе от една страна на друга, заплашваше младия андор с копието и дори му нанесе няколко леки удара. По тялото на Джар се появи кръв. Тогава юношата почна да се бие по-предпазливо, защото се страхуваше от неочаквано нападение. Харосът хитруваше, правеше измамни движения. Неочаквано подскочи и с все сила метна копието. Ако не беше боздуганът, който понесе удара, оръжието на хароса щеше да прониже юношата. Джар догони хукналия да бяга противник и го уби с неговото копие.

Оставаше още един враг, който бягаше, без да се обръща, възползвайки се от това, че андорът се бие със съплеменниците му.

Дълбоките драскотини, които Джар получи в двубоя, го боляха. Беше уморен. Но реши да догони последния жив харос и се спусна след него. Разстоянието между тях бързо намаляваше и Джар изведнъж позна, че преследваният харос е девойката с венеца от бели цветя. Тя разбра, че няма да може да избяга и се спря, вдигнала копието за бой. Джар замахна с боздугана и изведнъж забеляза, че копието в ръцете на девойката трепери. В погледа на хароската се четеше страх и молба за пощада на живота… Джар смъкна боздугана при краката си и гордо се изпъчи:

— Андорите са по-силни от харосите! — Дигна ръка и посочи към езерото. — Върви си!

Жестът на юношата беше по-разбираем за хароската, отколкото думите му. Девойката трепна като птица, на която отново са израсли крила, и хукна към родния стан колкото й краката държат. Опрян на боздугана си, Джар гледаше след нея.

Той пак беше сам…