Семьон Каратов
Бързоногият Джар (55) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 55
Дойде зимата

Джар с тревога наблюдаваше как дните стават по-къси. Скоро ще настъпят месеците на студ и мраз. Те бяха тежки и в родните пещери, но още по-тежки ще са сега, когато е сам… И ето че в един навъсен ден Джар забеляза стълб дим в далечината. Той не се съмняваше — това можеше да бъде само огън, запален от човек.

Много усилия трябваше да положи Джар, за да накара лъва и песа да напуснат храсталака в необичайно за тях време. Пръв хукна да догони юношата верният Тунг. Скоро и тримата тичаха към димящия огън.

Джар вече различаваше седящите край огъня хора. Те бяха трима. Изведнъж скочиха на крака и прикривайки очи с длан, почнаха внимателно да се взират: човек, съпроводен от зверове — това е необичайно зрелище! Тримата край огъня крещяха, възбудено размахваха ръце, сетне, обхванати от ужас, хукнаха към тъмнеещата се в далечината гора. Един от избягалите непознати напомняше кръглоликия Лан; Джар застена от обхваналата го ярост, толкова силно желание изпита да догони коварния ларх.

Сега, след срещата с лархите и харосите, Джар не очакваше дружба на хора от чуждо племе. Уловил се за гривата на Аму, той се носеше по саваната с войнствения вик „ярх!“. Бегълците току се обръщаха: никога досега не им се беше случвало да видят зверове и човек да действат заедно. Побягналите успяха да се скрият в гората, преди Джар, Тунг и Аму да се приближат. Юношата много искаше да продължат преследването, той гореше от желание за мъст. Но Аму, кой знае защо, не пожела да влезе в тъмната гора. На Джар не му оставаше нищо друго, освен да се върне в степта заедно с четирикраките си братя.

Тази нощ беше особено неприятна. Дъжд валеше непрестанно. Джар си направи колиба от клони в малката горичка. В нея се вмъкна при него и Тунг. Плътно наредените клони почти не пропускаха дъжда. Но посред нощ това слабо прикритие рухна. Джар побърза да се измъкне изпод мокрите клони. Дъждът безмилостно плющеше, всичко наоколо тънеше в сивкава мъгла. Край разрушената колиба Джар видя Аму. Изглежда, лъвът също бе поискал да се скрие в колибата от дъжда и случайно я бе съборил.

Останалата част от нощта Джар трябваше да прекара под едно дърво. Призори дъждът спря. Когато се развидели, юношата с учудване видя, че жълтата степ бе станала сребърна. Окъпаните от дъжда растения се бяха вледенили. Но щом се появи огнената костенурка, ледът се разтопи и степта доби обичайния си вид. През мрачните дни все по-често почнаха да се появяват пратениците на зимата — във въздуха прелитаха пухкави снежинки.

Джар разбра: трябва да върви към пещерите, където е бил вече, и там да прекара студеното време.

Трябваше да бърза. Всеки ден ставаше все по-студено. Джар съжаляваше, че не си направи навреме нова кожена дреха. Но сега не можеше да губи време за обработка на кожа и за приготвяне на дреха: страхуваше се, че зимата може да го завари далеч от пещерите. Силната обилна храна поддържаше силите, а одраната набързо от убит елен кожа го спасяваше от студа нощем.

И ето че настъпи най-сетне дългоочакваният ден: в далечината засиняха познатите скали. Със замиращо сърце се приближаваше Джар към тях — той още таеше надежда да намери там ловеца Булу. И пак го очакваше разочарование: в пещерите нямаше хора. Но и без тях каменното жилище се стори на Джар сигурно и уютно. За негово учудване двете съседни пещери бяха празни: нямаше нито хиени, нито мечки. В едната от тях се засели той с Тунг, в другата — Аму. Това стана случайно: щом пред входа на пещерата запламтя огън, лъвът уплашено запръхтя и побърза да се махне в съседното помещение. Джар затрупа с камъни пролуката, която съединяваше двете пещери, за да не дразнят Аму отблясъците от пламъка. На лов ходеха всички заедно както по-рано. Тунг често посещаваше лъва в жилището му, но предпочиташе да бъде близо до Джар: степното куче отдавна бе свикнало с огъня, харесваше му топлината на огнището.

Дойде зимата с ветрове и снеговалежи и много неотложна работа се струпа на Джар. Трябваше да се запаси с гориво, да си ушие дреха, да си приготви каменни сечива. Особено много време отне дрехата. Трябваше да се поблъска доста много с кожата на убития елен, преди да се получи сносна кожена риза. Юношата трябваше да прави сам всичко, като се почне от обработката на кожата и се свърши с приготвянето на кокаленото шилце. Той неведнъж си спомняше за съплеменничките си, които много ловко се справяха с всичките тези работи.

Земята се забули за дълго с бяло покривало. Снегът лежеше на равен пухкав пласт. Джар си облече новата кожена риза. Тунг и Аму също смениха лятната си дреха със зимна — козината им стана по-гъста, топла. Понякога изглеждаше, сякаш животът е замрял в зимното безмълвие. Но младият ловец знаеше, че това не е така. Макар че много животни бяха отишли в топлите страни, макар че рядко се чуваха звънливите птичи гласове и виковете на зверове, все пак за обитателите на пещерата винаги се намираше плячка.

С настъпването на зимата Джар затъгува по-силно. Сега той се залавяше с особено настървение за всякаква работа: било да приготви каменни оръдия, боздуган или да натъпче плашила за обредния ловен танц. Компанията на четирикраките приятели вече не можеше да му замени хората. Все по-често и по-остро усещаше той самотата си.

Докато се придвижваха из степта, новата обстановка, в която попадаше заедно с Аму и Тунг, го развличаше, не го оставяше да тъгува. Но сега се чувстваше особено угнетен, че няма с кого дума да промълви. Седнал пред огъня, юношата гледаше в умните кафяви очи на Тунг и понякога му се струваше, че песът го разбира, само че не може да му отговори на езика на андорите. Ако редом с Тунг седеше и малкият Хуог и Джар можеше да чуе човешка реч, той би бил щастлив! Сегиз-тогиз си спомняше за детето, хранениче на мечката. Едно събитие напомни на Джар за дивото момченце.

Веднъж призори Аму изскочи от пещерата със силен рев. Скоро се чу шум от схватка на зверове. Когато Джар и Тунг дотичаха до мястото, където ставаше двубоят, всичко беше свършено. На снега лежеше мъртва мечка. Аму с глухо ръмжене правеше утринната си закуска. Върху снега наблизо Джар откри следи от малки мечета и сред тях отпечатък от крака на дете. Значи, загинала е мечката — осиновителката на човешката рожба. И Джар съжали, че детето е загубило силната си покровителка.

Търсенето на Джар не доведе до нищо: види се, дивото хлапе бе избягало в гората заедно с мечетата.

Младият андор не обичаше да седи дълго време в пещерата. Може би защото твърде много му напомняше родния стан. Той на драго сърце извършваше походи, понякога придружен от Тунг, понякога сам. Аму предпочиташе да се излежава в пещерата, само гладът го изгонваше в заснежената савана.

Ето и днес Джар крачеше по току-що падналия сняг. Беше тръгнал към най-високата скала, за да разгледа още веднъж околността от върха й. Все още не го оставяше надеждата, че ще види в далечината съплеменниците си, които обикалят по затрупаната със сняг савана. Щом се върне топлото време, той ще тръгне да ги търси заедно с Тунг и Аму, а засега му остава само да чака!

Джар доста трудно се покатери на върха на скалата. Върху потъмнялата в предвечерния здрач савана легнаха лилави сенки. Беше мразовито, но кожената дреха защитаваше добре юношата от студа. Той — за кой ли път вече! — огледа внимателно всичко наоколо. По замръзналата повърхност на реката се чернееха пътеки на животни. От гората излезе семейство елени. Напред — силен мъжкар. Главата му бе увенчана с широки рога. От ноздрите на животните изскачаха струйки пара. Мъжкарят напрегнато размърда уши, вдигайки тромавата си глава. Изведнъж вечерната тишина бе прорязана от самотен виещ глас на звяр, към него се присъединиха още няколко гласа. Джар знаеше: вълците са прекъснали дневната почивка и са тръгнали да си търсят храна. Той стисна копието по-силно.

Елените уплашено запръхтяха и ускориха крачка. От храста близо до заспалата река изскочи вълк. Хищникът се спусна по корем от ниския склон и хукна да пресече пътя на стадото. Пак Скъсаното ухо! Джар го позна. Вълкът успя да прегради пътеката на елените. В страха си женската се притисна с малките към мъжкаря, а еленът, поотметнал глава, неочаквано слезе от пътеката и отведе стадото в дълбокия рохкав сняг.

Старият вълк клекна, вирна муцуна и призивно зави. Веднага на откритата заснежена река изскочиха от храсталака сиви сенки: глутницата вълци бързаше на помощ на силния водач.

Джар веднага прецени маневрата на елена: дългокраките животни се движеха сравнително лесно по рохкавия сняг, докато вълците затъваха, пропадаха в преспите. Но един от вълците все пак прегради пътя на елените и мъжкарят-самец смело тръгна срещу него. Мятайки се в снега, вълкът се опита да се изплъзне. Във въздуха се мярнаха предните копита на елена и Джар чу два тъпи удара. Сивият хищник с вой се търколи настрани.

Пътят беше свободен. Изведнъж в тил на еленовото семейство се чу злобно ръмжене и няколко вълка се завъртяха сред изплашеното стадо. Елените пресякоха замръзналата река и хукнаха след мъжкаря. На снега, скупчили се на кълбо, вълците с яростно ръмжене разкъсваха жертвата си — еленче, което успяха да изтръгнат от стадото. Скоро ръмженето стихна — еленчето не помръдваше вече.

Джар беше чувал от ловците за жестокия навик на сивите хищници да убиват ранените си събратя. Сега видя това със собствените си очи. От групата вълци се отделиха два звяра, които заситниха към лежащия в пряспата ранен вълк. Обреченият вълк жално заскимтя. Те мълчаливо се нахвърлиха върху него, веднага го удушиха, дълго и злобно ръфаха трупа, сетне се върнаха при умрялото еленче и заедно с цялата глутница пристъпиха към пиршество.

Джар скочи на крака, стиснал здраво копието. Нали и него го очакваше участта на разкъсаното еленче, когато лежеше ранен под дървото! Сега той е силен като млад дъб и смел като леопард.

„Бързоногия елен ще отмъсти!“ — реши Джар, спущайки се бързо от скалата.

— Ярх! — извика той.

Силният човешки вик накара вълците да се обърнат. Козината им настръхна, озъбените муцуни говореха за намерението им да бранят плячката си. Джар от по-рано бе забелязал сред вълците изцапаната с кръв муцуна на Скъсаното ухо. Звярът нетърпеливо въртеше глава и поглеждаше ту човека, ту разкъсаната жертва…

Внезапно гръмогласен рев вся паника сред сивите хищници. Вълците скочиха и побързаха да се измъкнат на стръмния бряг на реката. Скоро злобният им вой се чуваше вече далеч в степта. По чернеещата се на снега пътека тичаше огромен звяр. Ноздрите му вдъхваха миризмата на разкъсаното еленче. Викът, с който Джар известяваше на лъва, че почват лов, бе чут от Аму и сега той бързаше насам. Джар се дръпна настрана, за да му освободи пътя. След Аму тичаше Тунг с вирната опашка.

Джар беше доволен: с помощта на Аму и Тунг вълците са прогонени. Сивите хищници не получиха еленчето!