Семьон Каратов
Бързоногият Джар (7) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 7
Червеникавия брат

Призори дъждът спря, но беше мрачно и студено. Сякаш сиво покривало бе проснато върху ширналата се савана. Под навесите на скалите запламтяха огньове. Огънят и храната привличаха премръзналите хора. Храната сгрява, храната е източник на жизнени сили. На апетита на хората не влияеше нито нещастието, нито лошото време: навсякъде се чуваше пукот от чупене на кокали, нито един кокал с мозък не остана неразчупен.

Седнал до другаря си, Рам лениво облизваше капките костен мозък от пръстите си. Лицето му изразяваше задоволство, малките му очички кротко поглеждаха наоколо. Изведнъж той хвана Джар за ръка и го помъкна към съседния огън, където седяха Кабу и Маюм — Бобровия зъб бе повикал с жест юношите.

Редом със старейшините на племето стоеше ниският слаб ловец на име Лус — на езика на племето това означаваше „хилав“ — и внимателно се вслушваше в разговора им. Те говореха за охраната на стана.

— Хората намаляха — каза Кабу, като ставаше от земята. — Джар и Рам могат да охраняват. Лус ще им бъде старши, а предишните патрулни ще минат в отряда на ловците.

Старият вожд се мръщеше. Не му се искаше да назначава неопитните юноши в патрулния отряд, но разбираше, че дружината на ловците имаше нужда от попълнение.

— Добре. Нека бъде така — недоволно измърмори Маюм.

Но недоволството му не смути юношите, които проявиха бурно радостта си: сега те са мъже! Няма вече да ходят с жените и хлапетата да изравят корени! Ще получат копия с каменни върхове и дротици!

Силният поривист вятър разгони облаците. Слънцето се показа. Окъпаната от влагата трева ярко зеленееше.

За андорите започна обикновен ден: Кабу отведе ловците в степта, жените обработваха животинските кожи, Маюм се залови както предния ден да майстори каменни оръдия. Но този път му помагаха други момчета. И Джар, който отиваше заедно с Лус и Рам на своя пръв патрулен поход, дълго още чуваше звънките им гласове. Макар че винаги се чувстваше добре край Маюм, този път той не съжаляваше, че не остана с него. Онова, което му предстоеше днес, бе за него ново, необичайно, изпълваше го с гордост. Той и по-рано ходеше понякога на лов. Но днес му повериха нещо по-важно — охраната на стана! От неговата бдителност и смелост зависи животът на съплеменниците му. Нека старата Глах не се страхува — Джар ще успее навреме да предизвести всички, ако се появи опасност. От тези мисли сърцето на юношата лудо биеше, а краката просто сами искаха да изиграят войнствения танц на племето. Но присъствието на Лус го спираше.

Хилавия вървеше с отмерена крачка, попрегънал колене, както ходят обикновено ловците на лов. Лицето на Лус беше равнодушно, но нищо не убягваше от вниманието му.

Колкото повече се отдалечаваше отрядът от реката, толкова по-еднообразна ставаше саваната. Патрулните вървяха в насрещна на вятъра посока, като заобикаляха храсталаците, които срещаха сегиз-тогиз, и обраслите с гора долчинки. Ако нещо будеше у тях подозрение, те проникваха в храсталаците и внимателно ги претърсваха.

От падналия сутринта дъжд миризмата на животните се усещаше по-слабо, а на растенията — по-силно. Юношите долепяха лице до тревата, душеха я — стараеха се да разберат дали не ги застрашава опасна среща.

Лус постъпваше другояче. Той ту се изкачваше на хълма, ту се покатерваше на някое дърво и мълчаливо оглеждаше оттам околността. Миризмите го интересуваха по-малко, отколкото обикновено: степта се наблюдаваше доста добре. Ловците начело с Кабу отдавна бяха изчезнали от погледа. В далечината, сред зеления простор, се мярна жълта ивичка — стадо бързоноги антилопи.

За удоволствие на Джар обикновено равнодушният Рам също се намираше в радостно-повишено настроение. Изпълнени с младежки жар, юношите се промъкваха до дърветата, до храстите, хвърляха дротици по прелитащите птици, забравяйки, че днес те охраняват стана. Всичко това дразнеше Лус, той отдавна вече гледаше сърдито на лудориите на спътниците си.

Но юношите не забелязваха това, продължаваха играта си и само познатото „уех!“, произнесено от Лус, ги накара да спрат.

Джар погледна въпросително Лус: степта сякаш беше замряла, чак до хоризонта не се виждаше никакво животно. „Защо тогава Лус ни предупреди за опасност?“ — недоумяваше юношата. Но дрезгавото „уех!“ се повтори. Джар изтича при ловеца и неочаквано силен удар в челюстта го накара да политне. От разцепената устна закапа кръв. Джар изтри устата си с длан. В малките очички на Лус трепна злобно подигравателна усмивка.

Джар се разгневи. „Защо Лус ме удари като слабо хлапе!? Та Джар сега е също ловец!“

Той беше на ръст колкото Лус и не се чувстваше по-слаб от него. Стисна юмруци и изсумтя шумно, предупреждавайки противника си за своето намерение да се бие.

А Лус, като че нищо не се е случило, обърна гръб на юношата и хладнокръвно загриза една тревичка.

Това още повече вбеси Джар; той направи крачка напред, но в този миг Рам го хвана откъм гърба със силните си ръце и го дръпна назад. С това Рам напомни на другаря си един закон на племето: Лус е старши в отряда и който не му се подчини, трябва да бъде строго наказан. Джар разтвори юмруци, признавайки дълбоко в душата си, че Лус е прав: те се държаха като хлапета. Но юношата дълго не можа да сподави в себе си лошото чувство към Лус.

Изведнъж се чу далечен тътен и земята затрепери под ударите на копита. Сред високата трева в далечината се показаха сиво-кафявите рунтави гърбове на бизони. Те тичаха с едър тръс точно срещу ловците и Лус веднага обърна малкия си отряд, за да заобиколи стадото.

Слънцето припичаше все по-силно, високата трева издаваше тръпчива миризма. Джар и Рам, без да нарушават вече установения от старшията ред, мълчаливо следваха Лус. Рам вървеше поприведен, като от време на време се прозяваше — не би се отказал от почивка. Джар крачеше все така бодро.

Той вървеше и гледаше настрани — всичко му беше интересно. Ето от дупката си излиза малко зверче, сяда на задните си крачета, предните притиска плътно към тялото, изтяга се и неочаквано заприличва на стълбче. Но изведнъж забелязва хората. Размахва късата си опашка, издава тревожното „кухи-кухи“ — предупреждава другите мармоти за опасността — и изчезва.

Джар тихо се смее — развесели го това дебело зверче с мека лъскава козинка.

Патрулните прегладняха. Те внимателно се озъртат настрани, ослушват се. Откъм гъстата трева се чува шумолене, през зеленината се мяркат светлокафяви пера. Хората бързо се приближават до храстите на пирея и оттам шумно изскача ято дропли. Рам хвърля дротика и една едра птица пада в тревата. С удар на копието Джар я доубива. Лус доволно се усмихва.

Настаняват се в сянката на един храст. Лус като старши дели птицата, за себе си избира най-хубавите парчета. След това Лус и Рам лягат да спят, а Джар остава да пази. Той се изкачва на едно не много високо хълмче, прикляква и за да убие времето, тихичко си пее. Звуците на песента му напомнят и бълбукане на ручей, и вой на див звяр, и бръмчене на пчела, и птича песен.

Джар пее за себе си, за своята храброст. Пее за това, че не трепна пред чудовището с дългите зъби; за това, че в племето на андорите има много такива смелчаци като Джар; за това, че антилопите, елените и конете бягат от ловците, като вдигат прах в саваната; за това, че скоро ще пораснат децата и в племето на андорите ще има повече ловци и тогава бизоните и мамутите ще отстъпват пред тях; за това, че Маюм е храбър и силен ловец, Джар го обича и иска да бъде също като него.

Дълго още можеше да пее Джар, но шумолене в храстите го накара да млъкне.

Нима и там има птици? Джар грабна дротика, приготви се да го метне. Клоните на храста се разтвориха, показа се слабо червеникаво куче. Изглежда, беше го привлякла миризмата на птиче месо.

Джар седеше съвсем неподвижно и следеше дивото куче. Забавляваше го неговото поведение: когато гледаше човека, в очите му трепкаше тревога, а когато отместваше поглед върху останките от дроплата, то навеждаше глава настрани и почваше угоднически да се облизва.

Джар знаеше, че и Лус, и Рам на негово място веднага щяха да се постараят да убият кучето, щяха да хвърлят по него копие или дротик. Джар нямаше намерение да прави това — беше му интересно да наблюдава кучето, при това не беше гладен.

Хрумна му мисъл: защо да не стане другар на червеникавото куче, както беше със заека? Юношата беше сигурен, че зверовете разбират човешката реч и разговарят помежду си на свой език.

— Нека Червеникавия брат не се бои от Бързоногия елен, той няма да направи нищо лошо на Червеникавия брат — тихо каза Джар.

Като чу човешки глас, песът трепна, стъписа се, но тъй като човекът не го заплашваше с нищо, той замря на място, притисна се към земята, готов всяка минута да се скрие в храстите.

— Бързоногия елен иска да бъде другар на Червеникавия брат — продължи Джар и хвърли остатъците от птицата право в краката на кучето. Червеникавият пес изплашено отскочи встрани, но веднага клекна, без да откъсва очи от месото.

— Яж, Червеникави брате, и не забравяй дружбата!

Песът не дочака повторна покана и лакомо се нахвърли на храната: гладът надви вродения страх и недоверието към човека.

В това време Лус и Рам се събудиха и станаха от местата си.

Червеникавото куче хвърли изплашен поглед към тях и като захапа повече кокали, бързо се скри в гъстия храсталак.

Джар гледаше усмихнат след него. На корема му видя увиснали цицки — значи, червеникавото куче си имаше кученца.

Лус и Рам не забелязаха песа. След кратката почивка те бяха в добро настроение. Джар също беше доволен от прекараното време. Отредът потегли на път. Сега тръгнаха към реката. Утолиха жаждата си и се прехвърлиха на другия бряг.

Към залез-слънце патрулните бяха огледали значително пространство около стана. Не откриха нищо подозрително с изключение на следи от пещерен лъв. Изглежда, предната нощ лъвът е бил на лов близо до стана на андорите.

Маюм остана доволен от онова, което му разказа Лус.

Дружината ловци под водителството на Кабу този път се върна с празни ръце. Бяха претърпели несполука: подплашени от някого, стадата животни избягали далеч в степта. Ловците срещнали мамути, но поради малобройния си състав не рискували да ги нападнат.

И все пак обитателите на стана не си легнаха гладни — спаси ги малкият запас пушено месо, скътан в пролуката на скалата. Добре, че старата Глах се бе погрижила за това!