Семьон Каратов
Бързоногият Джар (31) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 31
В дружината на ловците

Степта пожълтя. Изсъхнаха тревите, увехнаха последните цветя. Над селището на хората сега съвсем рядко се появяваха ята птици, които отлитаха за топлите страни. Все по-често се въсеше небето и за дълго лишаваше хората от топлината на слънцето.

Джар обичаше това време, когато още не са настъпили истинските студове, а ободряващата свежест на въздуха влива у човека особена сила и лекота.

Ето втора седмица вече юношата прекарваше в походи заедно с дружината на ловците. Маюм най-сетне се реши да придаде към Гурху Джар, Рам и якия Хаг — по-голям брат на мъничкия Хуог.

Само Лус все още беше патрулен на стана. Сега той не отиваше далеч от пещерите, наблюдаваше главно степта: Маюм смяташе, че с настъпването на студовете има по-малка опасност от внезапно вражеско нападение.

Джар се радваше, че премина към дружината. Животът на ловците, пълен с опасности и приключения, допадаше на смелия юноша. Пък и Гурху сега не се заяждаше с него.

Юношата забеляза, че от известно време характерът на свирепия му съплеменник е станал по-добър. Дали причина за това не е веселата и ласкава Кри?

Откак Джар дойде в дружината, сполука съпътстваше ловците — през всичките тези дни нито веднъж не се бяха връщали с празни ръце. Ето и днес, натоварени с плячка, те още по светло крачеха към пещерите.

Слабото слънце едва посгряваше главата, а лекият ветрец освежаваше приятно тялото. Хубави са тези тихи есенни дни — последна ласка на отлитащото лято!

До слуха на Джар достигна звънлив лай. Види се, от стана са ги забелязали. От площадката се спуснаха надолу две тъмни фигурки и в надпревара хукнаха срещу ловците: както винаги тичаха неразделните Хуог и Тунг, надпреварвайки се по бързина.

— Как е Глах? — пръв попита Джар дотичалото момче.

Напоследък старата жена се бе пооправила малко, издръжливият й организъм упорито се бореше с болестта.

— Днес Глах се грее на слънцето! — весело извика Хуог, бързайки да се пъхне под корема на елена, който ловците носеха.

Очите на Джар и Гурху се срещнаха и те се усмихнаха, приятна им беше вестта, донесена от къдрокосото хлапе.

Щом пристигнаха в стана, Джар се запъти към пещерата на Глах. Старицата седеше на мечата кожа под навеса на скалата. Измършавялото й лице, което с бръчките и цвета напомняше тази скала, днес се стори на Джар по-живо.

Той неведнъж беше виждал как умират старците от племето. Никога не беше се замислял за смъртта: за него тя беше непостижимо явление на природата. Но той винаги чувстваше, когато опасността от смърт е надвиснала над някого от племето.

Глах не приличаше на умираща. Тя радостно посрещна дружината ловци, помътените й очи отново се оживиха, мърдащите се ноздри жадно вдишваха миризмата на дима.

„Глах ще живее!“ — радостно помисли Джар и се приближи до групата андори, наобиколили леглото на болната.

Като забеляза юношата, старицата приветливо се заусмихва. А Гурху малко се отмести, за да го пусне напред.

До Глах бе приклекнал Маюм. В ръцете си старецът държеше парче пресен черен дроб от убит елен. Смръщил чело, той със съсредоточен израз хранеше болната. Всички присъстващи наблюдаваха това с най-сериозен израз. Андорите знаеха, че желанието за ядене е сигурен признак за оздравяване.

Глах дъвчеше бавно, сегиз-тогиз посочваше устата си, било за да иска още от дроба, било от желание да подчертае с това хубавото си самочувствие.

След няколко дни старата жена съвсем оздравя и се залови с всекидневната си работа.

Юношите продължаваха да ходят на лов заедно с дружината. Гурху както винаги вървеше напред, за да въодушевява съплеменниците си със своето удивително мъжество. Сякаш нямаше сила, която би могла да принуди смелия ловец да отстъпи!

Наистина като срещнеха мамути, хората трябваше да се отбиват от пътя; предпазливо заобикаляха те и стадата бизони. Но Джар всеки път забелязваше как се променя лицето на водача на ловците, като види дебелорогите животни, с какъв блясък пламват очите му, как яростно се свиват огромните му юмруци! Забравил всичко друго, той стоеше като омагьосан, нямаше сили да откъсне поглед от тлъстите тела на бизоните.

— Зимата не е далеч и тогава Гурху ще покаже какво може! — шепнеше в такива моменти Рам на ухото на Джар.

Стараейки се по всичко да приличат на храбрия вожд, юношите се състезаваха по смелост и ловкост. Особено изпъкваше Джар. Той с по-голям успех от другите помагаше на водача да намира едър дивеч.

Гурху вече не ревнуваше юношата от Кри, а сега, след боледуването на Глах, види се, съвсем забрави своята неприязън към него. Джар беше щастлив, когато забелязваше одобрителния му поглед върху себе си.

Настъпи зимата. Северните ветрове донесоха студ, гонеха по небето сиви облаци. Повечето от копитните животни отдавна вече се бяха преместили на юг. Само стада мамути и северни елени все още се мяркаха близо до стана.

Но ето че след няколкото дни киша стегна студ. Степта се покри с тънка ледена корица, която пречеше на животните да се придвижват и да намират растения под снега.

През едно мразовито утро се случи нещо, за което младите ловци отдавна вече мечтаеха. Като кафяво петно се открояваше върху побелялата степ стадо бизони, които бавно, едва-едва се влачеха по долината. И Гурху реши да нападне дебелорогите животни.

Повечето от ловците не одобряваха намерението на водача. Те глухо мърмореха и против желанието си се мъкнеха след Гурху, който проправяше пътя. Силният андор трябваше да чупи с боздугана си тънкия лед, който не издържаше тежестта на хората. Изранените от леда крака на Гурху кървяха, но упоритият ловец вече не виждаше нищо друго освен стадото бизони. Джар и Хаг не изоставаха, крачеха след него.

Когато до стадото останаха не повече от сто крачки, дружината се спря. Джар вече добре различаваше косматите бизонски муцуни, обърнати към хората. Хаг не издържа и се върна при изостаналите ловци. Джар продължаваше да следва водача. Въпреки ловната страст обхвана го чувство на страх. Можеха ли те двамата с Гурху да се опълчат против тази страшна сила, въоръжена със смъртоносни рога и копита? Ами ако бизоните се нахвърлят върху тях?

Гурху и Джар се спряха едновременно. Водачът на ловците се озърна. По израза на лицето на Гурху юношата разбра, че едва сега е видял изостаналите ловци. Изкривеното от гняв лице на водача не предвещаваше нищо добро. На Джар дори се стори, че Гурху ще се върне назад и ще стовари тежкия си боздуган върху страхливците. Но в този миг се чу трясък от разчупвана ледена кора.

Джар и Гурху мигновено се обърнаха и видяха, че от стадото се е отделил грамаден бизон. Навел ниско глава, той сякаш с любопитство разглеждаше леда, който се трошеше под копитата и му пречеше да върви. Сумтейки шумно, бизонът бавно се насочваше към хората. От широките му ноздри изскачаха струйки пара. По размерите и държането на животното Джар се досети, че това е водачът. Намеренията му бяха ясни. Бизонът искаше да накаже двамата смелчаци, рискували да се приближат до охраняваното от него стадо.

Джар погледна за миг към Гурху и не видя върху лицето му дори следа от уплаха. Водачът на ловците направи знак на Джар да остане на мястото си, а той самият тръгна бавно към бизона, като влачеше подире си тежкия боздуган.

Човекът и животното се спряха на няколко крачки един от друг. Бизонът изучаваше противника си, леко поизправил муцуна. Гурху също не откъсваше очи от страшния водач на стадото.

Това продължи няколко мига, но на Джар те се сториха часове. И ето водачът на стадото, навел едрочелата си глава, с глух рев се спусна срещу противника. Но атаката му не изненада Гурху. Той ловко се дръпна настрани, страшният му боздуган полетя стремително над главата на бизона и с все сила се вряза в снега! Водачът на бизонското стадо бе хитър и опитен: успя да отскочи. Джар беше изплашен и смаян от бързината, с която се движеше дори и в дълбокия сняг този тромав наглед звяр.

След няколко несполучливи опита да се нападнат един друг, противниците прекратиха за известно време борбата. И двамата — човекът и животното — дишаха пресекливо, хрипкаво, и двамата бяха уморени и имаха нужда от отдих. Само очите издаваха напрегнатото им състояние. С неотслабващо внимание следяха взаимно и най-малкото движение.

Стадото бизони и дружината ловци оставаха засега само като зрители.

Но ето че Гурху замахна с боздугана, като направи измамно движение — протегна боздугана пред себе си. Бизонът се хвана на тази хитрост. С яростен рев скочи напред, като целеше с рогата оръжието на човека.

Джар извика от радост, защото разбра маневрата на ловеца. Гурху трябваше да се поотдръпне настрана и с все сила да стовари боздугана върху главата на водача. Той така и направи, но бизонът неочаквано врътна глава и боздуганът се плъзна по рогата му.

Бизонът изрева от болка и толкова силно заклати глава, че попадналият между рогата му боздуган беше изтръгнат от ръцете на Гурху и падна в краката на животното. Бизонът почна с настървение да боде оръжието на човека. Това спаси Гурху.

Джар не се колеба нито миг. Той ловко хвърли на смелия ловец своя боздуган, и то тъкмо навреме! Бизонът стъпка в снега боздугана на Гурху, ръмжейки страшно. Но когато се извърна към човека, върху главата му с все сила се стовари боздуган. Грамадното животно с глух стон се строполи на хълбок.

Побледнелият от напрежение Гурху нанесе на бизона още няколко удара и с пламтящи очи скочи върху тялото на поваления водач, като нададе тържествуващ вик.

Ловците се обадиха като дружно ехо, изтичаха и наобиколиха убития бизон.

И тогава стадото трепна. Като тъмен облак, гонен от ураган, бизоните се понесоха към степта със страшен рев. Те чупеха по пътя ледената корица и мятаха рохкавия сняг.