Семьон Каратов
Бързоногият Джар (36) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 36
В бърлогата на лъвовете

Дебела пелена от сиви облаци бе забулила небето. Пак настъпиха студове. Сякаш зимата бе решила да остане за дълго.

Загърнат добре в кожената си дреха, Джар обикаляше своя участък. Днес той излезе в степта малко по-късно от обикновено. Задържа го самият Маюм. Старият вожд дълго разпитва юношата за скарването на Кри с Гурху. Види се, той се страхуваше от нови раздори в ордата.

Но Джар можа само да каже на стареца, че той самият не е виновен в нищо. За кръглоликия юноша не обели нито дума.

Като стигна до реката, Джар се озърна. Видя как по степта се носи след него някакъв звяр, приличен на вълк, и вдига снежен прах. Веднага позна Тунг. Палето бе много порасло и сега приличаше на възрастно степно куче.

Тласъкът на Тунг бе толкова стремителен, че юношата едвам се задържа на краката си. Кучето лизна Джар по лицето и почна да подскача и да се премята около него. И най-добрите танцьори от племето можеха да завидят на „танца на радостта“ на Тунг!

— Ще охраняваш заедно с мене! — ласкаво каза Джар, като потупваше кучето по гърба.

Джар се радваше, че си е намерил другар. Скоро се убеди, че Тунг не само че не му пречи, но му е и помощник. Когато от горичката изскочи сърна, кучето първо я забеляза. То се сниши на снега и щом се скри в храста, с тихо ръмжене обади за появилото се животно.

Сърната се приближаваше с леки скокове. Когато попаднеше в дълбоко заснежено място, тя се опираше на задните си крака, леко изскачаше оттам и сетне отново препускаше. Внезапно изящната й главичка с черни треперещи ноздри се обърна към Джар и кучето. Вероятно сърната ги бе подушила. Тя замря за миг на мястото си, приклекна в ужас и изведнъж се понесе с големи скокове право към реката — срещу човека и кучето. Навярно още по-страшна опасност я бе принудила да стори това.

Сред посипаните със сняг храсти Джар видя жълто-кафявото туловище на лъвицата. Гладът принуждаваше хищниците да ходят на лов денем и нощем.

Лъвицата със стремителни скокове тичаше да пресече пътя на сърната. Разстоянието между тях бързо намаляваше. Сякаш нищо вече не можеше да спаси сърната. Като стигна брега, тя скочи върху леда. По леда, покрит с пласт набит сняг, лекото животно се движеше значително по-бързо.

Страхувайки се, че жертвата ще й се изплъзне, лъвицата изрева от ярост и скочи след нея. Чу се трясък — и двете, лъвицата и сърната, изчезнаха под водата.

Джар и Тунг предпазливо се спуснаха към реката. Близо до брега имаше широка дупка, в която цамбуркаха зимуващи патици. Настъпилото застудяване бе я покрило с тънък пласт лед, който не издържа тежестта на лъвицата. Хищницата потъна заедно с жертвата си.

Като гледаше изчезващите кръгове по отново образувалата се дупка в леда, юношата радостно извика „ярх“. Мина му през ума, че вестта за гибелта на лъвицата ще зарадва съплеменниците му.

Лаят на Тунг накара Джар да се обърне. Песът се задъхваше от яростен лай — очите му горяха, козината му бе настръхнала.

Джар видя мярналото се в храстите жълто петно и разбра: малкото на лъвицата бе им избягало! За голяма радост на Тунг юношата се спусна да преследва младия хищник. Ако се съдеше по следите, лъвчето бе офейкало презглава. Това още повече разпали Джар.

Скоро следите на звяра доведоха до бърлогата на лъвовете в края на храстовидната степ. Малко по-нататък бяха накамарени скалите. Лъвовете бяха избрали за бърлогата си самотно издигаща се група скали, обкръжена от гъст храсталак.

Джар си помисли, че на него и Тунг се случи да бъдат свидетели на гибелта на двойката лъвове, сега дойде ред и на малкото им. Юношата предпазливо се приближаваше до скалите, макар да беше сигурен, че големите хищници не са там. Скалата, в която се намираше бърлогата, беше цялата попукана — вятърът и дъждът бавно я разрушаваха.

Ноздрите на младия ловец напрегнато потръпваха, вдишвайки силната миризма, която идваше от пролуката. Така можеше да мирише само жив звяр. Разбира се, лъвчето беше там! Наоколо се търкаляха изглозгани кокали на животни — следи от пиршеството на страшните хищници. Тук-таме по клоните на храстите висяха фъндъци от козина. Види се, зверовете се бяха дръгнали о клоните, когато са сменяли козината си. Малко изсъхнало дръвце с одрана кора пазеше следи от ноктите, които лъвовете са точили тук.

Юношата разглеждаше с любопитство всичко това. За пръв път му се удаваше случай да дойде толкова близо до бърлогата на лъв.

Неочаквано Тунг трепна и се понесе стремглаво към гъстия храсталак. Веднага оттам изскочи право към Джар млад елен. Навярно е изостанал от стадото и се е заблудил. Джар замахна с копието — скоро човекът и кучето се гощаваха с топло месо от животното. Юношата беше доволен, че песът не ръмжеше, докато чакаше търпеливо своя пай. Джар с учудване си каза, че ноздрите на кучето подушиха миризмата на елена преди неговите. Значи, добре ще е да ходи на лов с Тунг!

Като замъкна елена по-далеч от храстите, за да го прибере на връщане, юношата с четириногия си спътник се приближи до скалата, обитавана от лъвовете. Тя беше изпъстрена с дупки, сякаш тук бе ровил мамут с бивниците си. На Джар му хрумна да се покатери горе и оттам да огледа бърлогата. И кучето се качи на скалата след човека.

Когато се озова горе, Джар извика от учудване: скалата беше куха. От вдлъбнатината в нея можеше да се излезе само през пролуката. В средата на широк каменен кладенец седеше младият лъв. Жълтите му, малко разширени очи изразяваха страх и злоба. Лъвчето имаше внушителни размери и Джар се зарадва, че не рискува да проникне в бърлогата веднага след него.

Той разглеждаше с интерес младия хищник, който от своя страна не откъсваше очи от човека. Неочаквано Тунг изпадна в страшна възбуда. Острата миризма, която идваше от бърлогата, му напомни лъвската кожа, която бе свикнал да ръфа с такова настървение край пещерите.

На края на скалата имаше купчина големи камъни. Тунг скочи на нея, като продължаваше да лае. Чу се грохот и камъните се затъркаляха надолу, повличайки и кучето.

Джар извика жално, беше сигурен, че кучето е загинало. Но Тунг се оказа невредим: той тръскаше глава и кихаше на дъното на каменния кладенец от попадналата в ноздрите му прах.

Когато камъните се свлякоха надолу, лъвчето отскочи настрани и се свря в нишата. Но скоро пръв започна войнствени действия. Озъбената му муцуна не предвещаваше нищо добро за Тунг. Младият лъв настъпваше бавно към кучето…

„Аму!“ — така в миг го нарече Джар, което на езика на племето означаваше „кръвожаден“.

Юношата понечи да вдигне тежък камък, за да брани Тунг, но събитията неочаквано се развиха толкова бързо, че от изненада той успя само да извика „ярх!“.

Тунг не се изплаши, като видя лъва. Подушили познатата миризма, ноздрите му хищно затрепериха. Той скочи от каменния сипей и с настървение се вкопчи в гъстата лъвска грива.

Джар знаеше, че нападателят има предимство, знаеше, че много често по-смелият противник принуждава по-силния да бяга. Но все пак беше учуден и зарадван, когато песът излезе победител от схватката.

Скимтейки изплашено, лъвчето обиколи три пъти каменните стени на бърлогата с кучето на главата си. Чак тогава Тунг го пусна. Лъвчето веднага се свря в нишата и щом кучето се приближеше, извръщаше се от страх и се опитваше да се покатери по гладката стена.

Джар едва сега обърна внимание, че изходът от бърлогата е затрупан от свлеклите се камъни. Той огледа пролуката. Камъните я закриваха плътно и не беше по силите му да освободи прохода. Отново се покатери на върха на скалата. Тунг лежеше в средата на каменния кладенец, обърнал глава към нишата. Ръмжеше страшно при най-малкото движение на лъва.

Юношата облекчено въздъхна: засега Тунг не бе застрашен от опасност. Но какво ще стане после, когато лъвът огладнее? И тогава Джар си спомни за убития елен, скрит в храстите. Той едва го довлече на скалата и го хвърли долу.

Докато има храна, песът е в безопасност. Но какво ще стане после? Дали да се опита да убие лъва с копие или камък? Ами ако само го рани? Тунг може да се нахвърли върху звяра, а раненият хищник е много опасен, лесно ще разкъса кучето.

Почна да се стъмва, време беше да се връща в стана. Със свито сърце напускаше юношата скалата, където бе принуден да остави Тунг в бърлогата на лъвовете. И дълго още в ушите на Джар звучеше жалното скимтене и лаят на песа, затъгувал по хората, с които бе свикнал.

В стана Джар разказа за гибелта на лъвицата, но скри, че заедно с младия лъв и Тунг е затворен в каменния чувал. Страхуваше се, че ловците ще отидат там и в схватка с хищника, хвърляйки копия, ще убият кучето.