Семьон Каратов
Бързоногият Джар (32) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 32
Огърлицата

Джар се гордееше със своя съплеменник, който не отстъпи пред силния звяр. Колко щастлив бе той сега, че не се поддаде на страха и тръгна след Гурху. Нали той, Джар, единствен от цялата дружина се оказа редом с водача на ловците, когато бе необходимо, и му се притече на помощ!

От тази мисъл на юношата му стана толкова радостно, че му се дощя да запее и изиграе танца на богатия лов. Той крадешком поглеждаше доволните лица на андорите, но нито един от тях не проявяваше особено бурни чувства.

„Страхуват се от гнева на Гурху“ — реши в себе си юношата.

В това време Гурху с помощта на двама ловци разделяше бизона. Каменните ножове действаха спорно в ловките ръце на хората, врязвайки се дълбоко в още топлото месо.

Когато работата бе свършена, хората почнаха да се гощават с вътрешностите на животното.

Гурху не произнасяше нито дума, на мрачното му неподвижно лице не трепваше нито един мускул. Поради това смелият ловец се струваше на Джар още по-величествен. Гурху късаше парчета прясно месо и ги хвърляше като милостиня на съплеменниците си. Но никой от тях не посмя да роптае. На Джар му се искаше да получи от ръцете на водача особено вкусно парче — нали и той до известна степен имаше дял в днешното тържество! Юношата бе сигурен, че Гурху ще отбележи това. Но Гурху, както някога, сякаш не го забелязваше. Без да го гледа, той метна на Джар едно парче, което никак не се отличаваше от другите.

Младият ловец мълчаливо преглътна обидата, но когато дружината, натоварена с месото, се връщаше към пещерите, Джар долови насмешливите погледи, които си разменяха Рам и късокракият Хаг. И разбра: Гурху не искаше с никого да дели честта от победата над могъщото животно.

Обитателите на стана посрещнаха радостно завърналите се. Гладните дечурлига нетърпеливо се въртяха край наредените парчета бизонско месо. Пъргавият Хуог се изхитри да вземе по някакъв начин доста голямо парче месо и напук на другите деца почна да го яде лакомо, като не забрави да нагости и Тунг.

Обидените хлапета се развикаха и искаха да бъде наказан немирникът, нарушил обичаите на племето. Към тях се присъединиха някои от жените.

Към побледнелия от страх Хуог се запъти водачът на ловците с намръщено лице, но Маюм го изпревари.

Старият вожд държеше в ръцете си огърлица-талисман от зъби на хищни зверове, на която застрашително изпъкваха огромните жълти зъби на тигро-лъва.

Андорите имаха обичай да дават за известно време тази огърлица на най-отличилия се съплеменник. Върху лицето на Гурху се изписа самодоволна усмивка. Разбира се, в чест на победата над бизона на него ще дадат огърлицата! Той се озърна, търсеше с очи Кри.

Но колко се разяри водачът на ловците, когато Маюм надяна връвта от сухожилия с нанизаните на нея зъби от хищни зверове не на неговата силна къса шия, а на слабичката шийка на треперещия от страх Хуог!

Такова нещо Гурху не можеше да понесе дори от Маюм. Гърдите му почнаха да се издуват като гуша на птица, погълнала плячка.

На площадката се възцари страшна тишина. Дори дечурлигата се умълчаха.

Лицето на Маюм беше строго. Гледайки втренчено Гурху, вождът заговори, без да повишава глас:

— Ако вълкът се приближава до леговището на риса, той смело влиза в бой, за да запази малките си. Но очите на Маюм не са виждали бозайниче на рис да проследява врага, за да защитава родното гнездо. Храбрият Хуог стори това. Той проследи ловците от чуждото племе и предупреди за тях ордата. Андорите се гордеят със смелите — дори да е малката бялка, чието име носи Хуог. Какво ще кажат хората от стана?

Маюм свали огърлицата от шията на Хуог и я разтърси във въздуха. Звукът от удрянето на зъбите прозвуча в ушите на андорите като най-нежна мелодия. Мнозина гледаха със завист ту Хуог, ту почетната огърлица.

Лицето на Гурху потъмня, той не откъсваше пламналите си мрачни очи от мечтания наниз от сухожилия.

Сякаш за да го ядоса, Маюм не преставаше да разтърсва огърлицата. Най-сетне той каза:

— Връвта не побира повече зъби. На чия шия да я окачим?

Най-напред се чуха пискливите гласове на жените. Този път симпатиите им бяха на страната на Хуог.

Ловците мълчаха. Дали суровият характер на водача им не ги предразполагаше сега в негова полза? Или намерението на стария вожд също им допадна? Смелостта се ценеше високо от всички, независимо кой я е проявил, възрастен мъж или къдрокосо хлапе. Андорите като че ли бяха склонни да подкрепят предложението на Маюм.

Известно време всички мълчаха, чуваше се само как весело попукват огньовете, на които се печаха огромни късове месо.

От топлината на огньовете снегът наоколо се бе стопил и Джар почувства как се просмуква влага в еленовите кожи, с които бяха увити краката му. Той се дръпна настрана и продължаваше да наблюдава с интерес какво става. Виждаше как неуморният Хуог прави много смешни гримаси, като наднича иззад гърба на Маюм.

„Навярно хлапето не е взело само това парче месо, а го е получило от Маюм“ — помисли си юношата.

Но ето че напред излезе Гурху и заговори рязко. По тона и жестовете му можеше лесно да се познае, че не е доволен от предложението на стария вожд.

Без да пропуска и най-малките подробности, Гурху разказа на съплеменниците си как успял да пребори силния водач на бизонското стадо. Той застана на четири крака, въртеше глава, сумтеше — представяше движенията на животното. Гурху не жалеше силите си и се стараеше колкото се може по-драматично да представи схватката си с бизона. Но не обели ни дума за това колко храбро се бе държал Джар.

„Другояче би разказал за това Маюм“ — помисли си юношата.

Когато дрезгавият глас на Гурху най-сетне стихна, отново заговори старият вожд. Лицето на Маюм бе все така мрачно, но спокойно. Той говореше и по навик почесваше гърдите си, без да откъсва немигащ взор от пламъка на огъня.

Сега думите на Маюм се струваха на Джар изключително тежки и мъдри. И сърцето на юношата тревожно заби, когато чу как Гурху скръцна със зъби.

А Маюм само каза:

— Когато жабата скача срещу мамута, тя просто не го вижда. Но когато сама иска да се сблъска с него и вика жабчетата си да се бият, така постъпва само глупава жаба!

Старецът млъкна и спокойният му поглед се спря върху Гурху. Всички разбраха, че разговорът между Старейшината и водача на ловците приема неочаквана и страшна насока.

Ярост нахлу в главата на Гурху. Стиснал юмруци, той изръмжа с дрезгав пресеклив глас:

— Откога децата в племето почнаха да се ползуват с правата на смелите?

Като каза това, той грабна търкалящия се наблизо боздуган, явно с намерение да си извоюва със сила почетната огърлица.

Без да губи време, Джар за всеки случай дигна каменното оръдие, с което току-що разсичаше месото.

Чуха се викове на възмущение. Към Джар се присъединиха още няколко мъже. Но повечето от ловците наобиколиха водача си. Юношата с огорчение видя, че Рам, когото смяташе за свой другар, беше на страната на Гурху. Лус и Хаг се приближиха към Джар.

Жените и децата изплашено писнаха.

Единствен Маюм сякаш не забелязваше приготовленията за бой. Той се обърна към притихналия Хуог и отново надяна огърлицата на шията на момчето. После, вперил поглед в съплеменниците си, вождът произнесе:

— Сега старият лъв ще напусне бърлогата си с онези, които ще слушат съветите му!

Думите на Маюм подействаха зашеметяващо върху андорите. След толкова беди пак разкол на ордата! Ще загине и онова, което е останало от племето! Тези, които бяха с Гурху, в миг притихнаха.

В ордата често е имало свади и разногласията между водачите обикновено завършваха със сбиване между привържениците им. Но мисълта да се разедини отслабената орда изплаши сега всички. Старият вожд беше умен, той знаеше добре как може да вразуми съплеменниците си.

Но Гурху не се предаваше. Косматата му ръка стискаше здраво боздугана. Поглеждаше изпод вежди Маюм, очаквайки и той да грабне оръжие. Неочаквано от тълпата на жените се отдели Глах. Тя се приближи до Гурху и злобно изтърси:

— Когато в стадото на мамутите един се бунтува — изгонват го!

Жените в племето се ползуваха с особено уважение и думите на Глах трябваше да вразумят водача на ловците. Но за учудване на Джар това не стана.

Лицето на Гурху почервеня, устните му се изкривиха, сякаш необуздана злоба го задушаваше. Той едва промълви:

— Безопашата бялка ухапа Сивата мечка! — И яростно зави: — О-оу, о-оу!

Без да обръща внимание на разтърсвания от Гурху боздуган, Маюм каза:

— Глиганът, загубил ума и дума от ярост, се нахвърля върху лъва и загива в ноктите му!

Сега повечето от обитателите на пещерите поглеждаха недоброжелателно към развилнелия се съплеменник. И Джар разбра: симпатиите на ордата са на страната на Маюм. Разбра и друго: тази сутрин само случайно не загинаха по вина на водача много ловци. В степта, където няма никакви прикрития, дружината можеше да бъде стъпкана от освирепелите бизони.

Изводът сам се налагаше: вождът на племето трябва да бъде надарен не само със смелост, но и с мъдрост — качества, които притежаваше Маюм, а не Гурху.

Свирепият ловец не можа да нападне вожда на племето — попречи му Кри. Девойката се приближи до Гурху, хвана го за лакътя и се опита да го отведе настрана. Но в сляпата си ярост Гурху толкова силно я блъсна, че девойката изстена и се просна на снега.

Като видя какво е сторил, Гурху изрева и си ухапа до кръв ръката. И веднага омекна, изгуби сили, гневът му се изпари.

Старата Глах отведе в своята ниша укротения и покорен Гурху. Когато той минаваше покрай Маюм с наведена глава и отпуснати рамене, на Джар се стори, че в очите на стария вожд трепнаха добре познатите му насмешливи пламъчета.