Семьон Каратов
Бързоногият Джар (5) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 5
Скален орел

На площадката пред пещерите имаше суматоха. Разтревожени и объркани, жените наобиколиха Маюм, като крещяха и се бутаха. От несвързаните им думи той разбра, че се е случило нещастие: грамаден скален орел отвлякъл от наклона на площадката малкия Нун и полетял към небето.

Старейшината грабна копието и се затича към скалите, натам, накъдето бе полетял орелът. Джар и Рам тичаха след вожда като две степни псета.

При лъчите на залязващото слънце ясно се виждаха огромната птица и жертвата й. Малкият Нун беше още жив — мърдаше ръце. Орелът се приближи до скалата. Разперил широките си криле, той бавно се виеше във въздуха, после внезапно разтвори ноктите си и пусна детето. Ловците нададоха яростен вик — детето загина!

Един миг пернатият хищник стоя неподвижно в небето, сетне като камък се спусна след плячката си, сграбчи я и с дрезгав крясък полетя към скалата.

Аленото зарево на залеза осветяваше каменната площадка и чернеещото се на нея гнездо, край което бяха кацнали с разперени криле двойката зловещи птици.

Маюм сурово каза:

— Крилатите хиени крадат деца! Трудно е да се качим на скалата. Но Маюм, Бързоногия елен и Рам ще разрушат гнездото им!

С копия в ръце те безшумно се промъкнаха до скалата. Почти отвесните стени на каменната грамада бяха непристъпни, но като огледаха внимателно скалата от всички страни, ловците намериха тесен процеп от основата до върха. На това място именно се спря Маюм — оттук по-лесно можеха да почнат изкачването.

Пръв се закатери по процепа Джар. Камъните се свличаха под краката му, но ловкият юноша се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, без да се спира. След него се катереше Рам. На трудните места Джар му протягаше копието и Рам се хващаше за него. Маюм следваше неотклонно юношите.

Като изминаха с много усилия половината път, ловците се натъкнаха на тесен каменен корниз. Тримата се изкачиха на него и облекчени, си поеха дъх. Но изведнъж над тях се чу гневен крясък, шум от криле и те видяха скалния орел. Хората се вцепениха — имаше опасност при най-малкото непредпазливо движение да паднат. Птицата замря във въздуха, само крилата й леко се поклащаха. Сякаш изпитваше злобна радост, като гледаше безпомощните си врагове.

Маюм бързо седна на каменния корниз, увличайки подире си и изправения до него Джар. Старецът се опря здраво с крака в отсрещната стена на процепа. Рам се забави за секунда и орелът използва това. Той налетя отгоре, мъчейки се да се вкопчи в човека и да го събори от корниза. Рам се олюля и ако не беше силната ръка на Маюм, едва ли щеше да се задържи на крака.

— Бий! — викна Маюм и Джар удари орела с копието.

Ранената в гърдите птица отлетя със силен крясък от скалата и се скри зад каменната верига. Рам имаше късмет: отърва се с няколко драскотини, орелът не успя да забие ноктите си в него.

Ловците пак започнаха да се катерят нагоре. Сега не беше толкова стръмно. Те стигнаха един след друг върха на скалата. Почти цялата каменна площадка бе заета от голямо гнездо, сплетено от дебели клони. В него лежеше женската с разперени криле. Поотворила клюн, задъхвайки се от ярост, птицата издаваше страшно съскане, очите й святкаха. Като видя хората, тя трепна с криле, понечи да литне, но трите копия се забиха едновременно в нея. Тежко ранена, птицата все пак успя да се измъкне от гнездото: скочи настрани и тупна от скалата. Глухият звук от паднало тяло подсказа на ловците, че хищницата не е вече страшна за тях.

Джар с интерес разглеждаше гнездото, в което имаше две яйца. Но Маюм го бутна, взе яйцата и ги счупи в скалата, а гнездото, което юношите бяха довлекли с копията до края на площадката, хвърли долу. Зад гнездото лежеше мъртвият Нун. Джар свали от гърба си еленовата кожа, зави в нея Нун и с този товар на рамо почна внимателно да слиза. Маюм и Рам го последваха. Когато най-после слязоха, здрачът бе забулил вече всичко наоколо. В подножието на скалата като тъмно петно личеше мъртвата скална орлица.

Джар бе преизпълнен от гордост — пернатите хищници бяха наказани, ловците се добраха до непристъпното им убежище! Той се възхищаваше от мъжеството и находчивостта на Маюм. Изтича при него и потърка нос о рамото му, за да изрази по този начин любовта и предаността си. На лицето на стария Маюм трепна усмивка — той разбра подбудите на юношата. Но суровият живот не позволяваше на хората от тази епоха да проявяват дълго чувствата си. Миг след това Старейшината мислеше вече за друго. Той внимателно разглеждаше пукнатините в скалите. Като намери подходяща вдлъбнатина, сложи там трупа на детето и почна да го затрупва с камъни. Джар и Рам му помагаха. Падналият мрак караше ловците да бързат: нощем е по-добре да са в сигурно убежище. И тогава, сякаш в отговор на мислите им, някъде отдалече прокънтя страшен рев: пещерният лъв се обаждаше, че е напуснал бърлогата си и е излязъл на лов.

Когато вдлъбнатината в скалата бе запълнена с камъни, ловците, без да се наговарят, хукнаха да бягат, като стискаха здраво копията в ръце и гледаха да бъдат по-близо един до друг — така по-лесно можеха да отблъснат неочаквано нападение. Бягаха бързо, обаче Маюм внимаваше юношите да не се уморяват: силната миризма от потта им можеше да привлече хищниците.

В нощния въздух обонянието се изостря и ловците внезапно подушиха, че се приближават хиени. Хората не се изплашиха от тях и не се затичаха по-бързо.

Но ето че полъх на насрещен вятър донесе миризма на друг звяр. Маюм спря, след него замряха на място и двамата младежи.

— Мечка — прошепна старият ловец.

Това можеше да бъде огромната пещерна мечка, която предпочиташе растителна храна — за хората от каменния век тя не беше страшна и те често я ловяха. Но можеше да бъде и друга мечка, по-малка, но с по-свиреп нрав, която не би имала нищо против да се гости с човешко месо. От нея много се страхуваха. Понеже тази мечка имаше по-светла козина, андорите я наричаха сива.

Маюм дълго души, за да определи мястото, където се криеше мечката. Юношите също мърдаха ноздри, подражавайки във всичко на стария ловец. Обзе ги страх и тревога, телата им почнаха да издават едва доловима миризма на пот. Маюм недоволно стрелна юношите и глухо измърмори нещо под носа си. Джар и Рам чувстваха неволната си вина и мълчаливо си размениха погледи.

Старейшината продължаваше да души, като извръщаше глава ту на една, ту на друга страна, и внимателно се ослушваше в тишината.

Сребристата светлина на луната, прониквайки през завесата от облаци, осветяваше слабо околните предмети. Чудноватите скали, които по очертанията си наподобяваха различни зверове, сега в полумрака изглеждаха на Джар като живи. Струваше му се, че някои от тях мърдат, движат се точно срещу него.

Страхът все повече завладяваше Джар и ако не беше Маюм, той би хукнал да се надпреварва с вятъра — ненапразно в ордата го наричат Бързоногия елен! Но сега това е невъзможно — не бива да оставя близките си!

Огромен облак с разкъсани краища закри луната и мрак забули скалата. На Джар му олекна: изчезнаха плашещите го каменни зверове, но все пак той се приближи до Маюм.

Като намери най-сетне пътя, който търсеше, Старейшината нададе вик, подражавайки рева на леопард, попаднал на следа, и уверено се затича да заобиколи опасното място. Джар и Рам го следваха. Понякога при подозрителен шум или като видеха мярнала се в храстите сянка, и тримата се втурваха настрани, без да забавят тичането.

Най-сетне в далечината се показа светлината на огньовете — те въздъхнаха по-свободно и забавиха крачка. Сега в случай на опасност съплеменниците ще успеят да им дойдат на помощ!