Семьон Каратов
Бързоногият Джар (15) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 15
Надолу по реката

Утринната мъгла чезнеше във въздуха и при синкавата, трепкаща светлина познатата река беше съвсем различна: водата в нея изглеждаше белезникава като корема на риба, а очертанията на крайбрежните храсти се открояваха странно. Острата речна миризма удряше в ноздрите, плискащите вълни разхлаждаха приятно краката. Стъпвайки леко по влажните камъчета, андорите се разгънаха във верига и вървяха в обичайния походен ред. Маюм и Кабу, които крачеха отпред, освен копия държаха в ръцете си и тежки боздугани.

Джар скоро забрави сутрешната случка. Все повече и повече го завладяваха впечатленията по пътя. Ето че звънко, напевно цвилене на кобили и жребчета, дебели гласове на жребци нарушиха тишината на степта. Табун диви коне дотича до реката и се пръсна по брега. Младите жребчета се изправяха на задните си крака — гледаха да се ударят едно друго с предните копита. Водачът на табуна, вдигнал тежката си глава над водата, недоволно поглеждаше към тях; сърдитото му цвилене в миг пропъди разлудувалите се жребчета. Джар запомни добре този снажен кон с къс перчем. Бяла ивица пресичаше муцуната му — следа от схватка с някакъв хищник.

„Джар и Рам също се страхуват, когато Маюм им се сърди“ — помисли си Джар и хитро се усмихна.

Той веднага погледна предпазливо към Старейшината, който обаче не бе забелязал нищо.

Като видя хората, табунът начаса препусна към степта. Но щом те отминаха мястото на водопоя, той се върна при реката.

Отредът на Маюм вървеше през всичкото време по брега. Тук-таме от крайбрежните храсти излитаха към ширналата се река шумни ята диви патици и бърнета. Колкото повече се отдалечаваше отрядът от родния стан, толкова по-предпазливи ставаха хората. За да могат да доловят подозрителните миризми във въздуха, ловците заобикаляха храстите и бурените откъм защитената от вятъра страна, където биха могли да се крият врагове.

Течението на реката ставаше все по-бавно, все по-често се срещаха лъки и заблатени места, имаше малки езера, покрити със зелена водна леща. Често се налагаше отрядът да гази по водата, за да търси плитки места. В тръстиката тихо се обаждаха патици. Прелетяваха синьо-зелени земеродни рибарчета, блестейки във въздуха. Ето едно рибарче кацна на подало се от водата чепато дърво. Ловко се гмурна във водата и се показа със сребриста рибка в клюна.

Джар не можа да се сдържи и се разсмя от възторг: много му хареса ловката птичка!

Маюм каза строго на юношата:

— Ловците не зяпат настрани!

Джар се смути — направиха му бележка още първия ден на похода. И още по-неприятно му стана, когато видя доволна усмивка на лицето на Лус.

Дойде време за ядене. Отредът се разположи сред храстите на нисък върбалак. Ловците метнаха късите копия, удариха три патици и като ги оскубаха, изядоха ги сурови — димът от огъня можеше да привлече нечие внимание.

Всички легнаха да си починат. Оставиха Джар на пост. Маюм се облегна на едно паднало на земята дърво и веднага захърка. Джар се чудеше на издръжливостта на стареца — походът го бе преобразил. Той не пъшкаше както по-рано, вървеше с бърза лека крачка, движенията му бяха стремителни и точни. Отказа се от услугите на Джар и сам носеше тежкия боздуган, докато много по-младият Кабу отдавна вече бе метнал своя боздуган на раменете на якия плещест Рам.

С обич и възхищение гледаше Джар набразденото с бръчки лице на стария вожд, редом с него той не се страхуваше от нищо.

Слънцето се бе издигнало вече високо над главите, когато отрядът пак потегли на път. Всичко наоколо стихна, млъкнаха дори и птиците. Само изскочилият отнякъде камъшов блатар подплаши ято бърнета и те стремително се понесоха над водата. Джар дори не погледна към тях, защото помнеше думите на Маюм.

Напред, додето стигаше погледът, се простираше вечнозелена иглолистна гора. Стройните борове издигаха върховете си към синьото небе. Един от тях, обгорен от мълния, бе увиснал над реката, откроявайки се странно на небето. Отредът премина на другия бряг на реката. Тук горският масив обхващаше скалистата верига като плътен полукръг.

На крайбрежния пясък Джар видя пресни следи.

— Хора! — извика той.

— Не са хора, а мечки! Това е страната на пещерните мечки — поясни Кабу.

И без да спира, отрядът продължи нататък — сега мечките не интересуваха ловците.

Най-сетне, вече привечер, ловците стигнаха целта на похода. Те се приближиха до един залив, обрасъл с папур. На пясъка бяха останали непокътнати следите от човешки лагер. Маюм и Кабу стигнаха до извода, че тук е имало голяма дружина ловци от чуждо племе. С Булу не заминаха толкова много хора.

Между следите, оставени на пясъка, изпъкваше отпечатък на крак, един път и половина по-голям от обикновения. Беше толкова голям, че можеше да породи съмнение дали е принадлежал на човек.

— Голяма пета! — произнесе Маюм, разглеждайки следата.

Ако се съдеше по следите, неизвестните хора, след като са напуснали лагера, са се отправили надолу по течението на реката, в посока, противоположна на стана на андорите. Това поуспокои Маюм.

Настъпи вечерният здрач. Слънцето, станало като малинова топка, бавно падаше зад далечната гора.

Вождът и юношите се спуснаха към реката. Маюм взе копие, предпазливо, стараейки се да не размъти водата, влезе до кръста в крайбрежния залив и показа със знак на Джар какво трябва да прави. Юношата го разбра: във водата се чернееха очертанията на едра риба. Беше сом. Джар хвърли голям гладък камък във водата, насочи рибата към вожда и тя попадна точно под удара на копието. Джар и Рам помогнаха на Маюм да измъкне рибата на брега.

Откъм реката се чу глух вик на бухал. Във въздуха се мяркаха прилепи, описваха зигзаги; притъмняваше, трябваше да се мисли за нощно убежище.

Кабу и Лус бяха избрали за нощуване една пещера в невисоките крайбрежни скали. Но като се приближиха до нея, ловците чуха глухо ръмжене. Каменното жилище се оказа заето и вместо почивка на хората предстоеше да се бият с някакъв хищник. Те взеха боздуганите и копията и се приготвиха за бой. И изведнъж от пещерата се чу скимтене и кикот на хиени. Успокоени, ловците почнаха да хвърлят в пещерата камъни и хиените с ръмжене и вой изскочиха от свърталището си и избягаха, като подскачаха тромаво…

Ловците се заловиха да се приготвят за нощуване. Лус, Кабу и Рам събраха разхвърляните в пещерата кости и отидоха за сухи съчки. В това време Маюм и Джар се заеха да стъкнат огън. Юношата намери парче сухо дърво, отцепи с каменния нож треска и издяла от нея пръчица. Като въртеше бързо пръчицата между дланите си, Маюм почна да пробива с нея парчето сухо дърво. Минутите течаха — и най-сетне се появи димящият дървесен прашец. Маюм го изсипа върху стърготините и внимателно раздуха слабия пламък.

Когато кладата се разгоря, всички въздъхнаха облекчено: сега ги пазеше сигурно огънят — най-големият приятел на човека. Огъня запалиха на входа, под свода на пещерата, така че отблясъците на пламъка да не се виждат на голямо разстояние. Старият вожд се страхуваше да не привлече вниманието на хората от чуждото племе, които скитаха наблизо.

Разделиха уловения сом на части и веднага лакомо го изядоха.

Тази нощ трябваше да бъдат поред на пост Маюм, Кабу и Лус. Уморените от дългия път юноши се изтегнаха до пламтящия огън и почти веднага заспаха дълбок сън.