Семьон Каратов
Бързоногият Джар (8) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 8
Един месец по-късно

Мина месец от деня, когато Джар заедно с Лус и Рам охраняваха стана за пръв път. През това време юношите научиха много неща. Лус беше опитен ловец-следотърсач. Той лесно разпознаваше животните по следите, много точно определяше кога са оставени и без да се издава, можеше да проследи плячката и незабелязано да се промъкне до нея. Лус знаеше и още много полезни и важни неща.

Веднъж малкият отряд се приближи до едно блато, покрито с мъх. Лус искаше да съкрати пътя, затова поведе отряда през блатото. По едва доловими признаци той намираше пътя и уверено вървеше напред. Почвата под краката пружинираше, следите се пълнеха с мътна вода. Пръв вървеше Лус, следваше го Джар, като стъпваше точно по следите му. Рам завършваше шествието.

Андорите винаги избягваха да минават през блатисти местности.

„Лус сигурно ни изпитва“ — мислеше Джар, поглеждайки страхливо коварното тресавище.

Внезапно отзад се чу плясък и вик за помощ. Лус и Джар се обърнаха: Рам бе стъпил погрешно и бе затънал до кръста в тресавището. Очите на нещастника изразяваха смъртен ужас. Само няколко крачки деляха Лус и Джар от Рам, но това разстояние се стори на Джар непреодолимо. Страх го обхвана, парализира волята му. Той клекна и почна жално да оплаква загиващия си другар.

Но Лус не загуби самообладание: той се върна няколко крачки и като се улови за един върбов храст, който растеше до пътечката, внимателно легна върху меката повърхност на тресавището; стараейки се да стигне с крак до Рам. Спокойната находчивост на Лус накара Джар да се опомни — той се засрами заради малодушието си и почна бързо да помага на старшия: счупи няколко големи върбови клони и ги хвърли на Рам. Но това не помогна. Виейки жално, Рам продължаваше отчаяно да маха с ръце и крака и затъваше все по-дълбоко в тресавището. Лицето му беше мъртвешки бледо, блуждаещите очи изразяваха ужас. На повърхността на тресавището оставаха само неговите конвулсивно движещи се ръце и отметнатата глава. Ясно се чуваше мляскащият звук, който издава тресавището, когато всмуква жертвата си.

Като видя, че не може да стигне до Рам, Лус пак излезе на ивичката твърда земя и се улови за гъвкавото стъбло на върбовия храст, стараейки се да го наклони. Но храстът не се поддаваше много на усилията му и Джар, без още да се досеща какво е намислил Лус, взе с всички сили да му помага. Най-сетне двамата успяха да наведат върбовия храст така, че той се просна над блатото. Когато влажните листа докоснаха лицето на Рам, той се вкопчи в клоните. Лус и Джар почнаха полекичка да пускат храста. Изправяйки се, той повлече Рам. На повърхността на тресавището се показаха плещите и гърдите на юношата. Но поради тежестта на човешкото тяло, което висеше на храста, той не можеше повече да се изправи. Лус и Джар почнаха бавно да теглят храста към брега. Стъблото на върбата пукаше, имаше опасност да се счупи, но жилавото дърво все пак издържа и скоро омаломощеният юноша беше измъкнат на пътечката.

Дълго лежа Рам на тясната ивичка земя, идвайки постепенно на себе си след преживения ужас. Джар го гледаше съчувствено. Страшно е да се озовеш в коварното тресавище! Само като си помислеше за това, тръпки го побиваха!

Лус пренебрежително поглеждаше юношите. Та това патрулни ли са? Каква полза от тях? Държат се като малки деца.

Джар забеляза как ги гледа Лус, но реши да не подхваща кавга. Той се радваше, че другарят му се спаси и разбираше, че без Лус работата щеше да има лош край.

Преди да продължат пътя, Лус отчупи от върбовия храст един дълъг здрав клон, за да могат и тримата да се държат за него, като вървят. Сега Рам беше между Лус и Джар.

Най-сетне опасният път свърши! Лус не протестира, когато юношите изиграха танца на радостта.

Те не вървяха вече през блатото. Най-често обхождаха саваната. Маюм се страхуваше, че след скитащите на стада животни могат да се появят хора от вражеско племе.

Джар много обичаше да обикаля из степта. Нейният простор, чистият въздух, ароматът на тревите ободряваха, наливаха мускулите със сила. Но не само това привличаше юношата — ето вече няколко пъти той срещаше червеникавото куче на едно и също място. Изглежда, глутница диви кучета се бяха настанили някъде наблизо до стана. Щом Лус и Рам заспиваха, песът веднага се появяваше. Усетил хората, той тичаше при тях, надявайки се да се облажи с нещо.

Джар често носеше на червеникавото куче остатъци от ядене, а днес има късмет да убие с дротик един заблудил се тлъст мармот. Той реши да даде лова си на кучето, но за проклетия то дълго не се появяваше.

Денят беше ясен. Тюркоазното небе беше чисто чак до хоризонта, нямаше нито едно облаче. Патрулният отряд от сутринта сновеше по саваната и Лус реши да си починат. Джар с наслада се тръшна в гъстата трева. В носа го удари силната миризма на дъхава спирея. Пъстрият килим от цветя радваше окото.

Джар обичаше тези минути на кратък отдих, когато можеше спокойно да наблюдава природата.

Това не беше обикновено любуване. Следейки полета на птиците, той не си задаваше въпроса защо птиците летят. Интересуваше го друго: как по-умело да ги хване. Когато юношата мечтаеше да се сдружи със заека или кучето, той не мислеше да ги опитомява. За него това беше по-скоро забавление, но в същото време и желание да се запознае по-отблизо с живота на животните, от които човекът зависеше до голяма степен.

Джар много се зарадва, когато иззад храстите най-сетне се показа, силно запъхтяно, червеникавото куче. Явно, бе тичало с всички сили. Като видя мармота, то запълзя по корем към него, мъчейки се колкото може по-скоро да го грабне.

Смях надуваше юношата, като гледаше умилкващите се, мигащи от страх очи на песа. Сегиз-тогиз животното замираше за миг и оголените му зъби, кафявите очи сякаш предупреждаваха: „Пипни ме, ако смееш!“.

Джар тихичко окуражаваше песа:

— Не бой се, Червеникави братко! Мармотът е твой!

Ласкавият човешки глас успокои кучето и то запълзя по-бързо. Най-сетне грабна мармота, отскочи настрани и се скри в шубрака.

Когато умореният от скитанията през деня патрулен отряд се върна в стана и тримата насядаха край вечерния огън, неочаквано Маюм ги повика при себе си.

Застанал заедно с Кабу на края на площадката, старият вожд загрижено се взираше в синкавата мъгла, забулила околността. Над земята се бе спуснала нощ и околният свят стана тайнствен и загадъчен. Онова, което денем изглеждаше обикновено и не всяваше страх, сега ги караше да са нащрек. Чуваха се неясни шумове, далечни крясъци на животни, като зеленикави точки святкаха очите на зверовете, попаднали в ивицата светлина от огъня.

Но всичко това можеше да изплаши самотен пътник, а не вожда на племето, застанал на осветената площадка близо до попукващите огньове и толкова много хора!

„Защо ли ни вика Маюм, не ни остави дори да похапнем?“ — мислеше Джар, докато отиваше при Старейшината заедно с Хилавия и Рам.

Суровият поглед на вожда се опря върху Лус — юношите старецът дори не погледна.

— Патрулните на племето андори приличат на къртици, не виждат нищо по-далеч от носа си! — гневно каза Маюм.

Събирачите на корени видели днес тигро-лъва. Чудовището се провирало през гъстата гора. Мохор силно накуцвал. Осакатеният звяр е винаги по-опасен: щом не може да догони антилопа или кон, ще налети на хора.

Маюм разправяше всичко това ядосано, без да гледа никого. Лус мълчеше, не можеше да отговори нищо.

„Значи, Мохор се върнал, а ние не сме го проследили“ — мина през ума на Джар и той се заслуша още по-внимателно в дрезгавия глас на вожда.

— При изгрев-слънце патрулните ще тръгнат към скалите, където живеят мечките и хиените. Може би бърлогата на Мохор е там. Патрулните трябва да го намерят! — заповяда Маюм и като погледна разтревоженото лице на Хилавия, добави: — Когато трябва да се срещне с мечка, Лус прилича на късокрака хиена!…

И Джар като всички обитатели на стана знаеше, че Лус се страхува от мечка. Още като дете той попаднал веднъж в лапите на този опасен звяр. Дотичалите ловци спасили момчето, но у него за цял живот останал непреодолимият страх от мечки.

Дояждайки вечерния си пай месо, Джар поглеждаше с известно злорадство мрачната физиономия на Лус, който бе седнал срещу него. Откакто бе в патрулния отряд, Джар виждаше, че Лус се отнася пренебрежително към него и Рам, използваше и най-дребния повод, за да прояви властта си. Беше несправедлив и при делбата на лова. Но към възрастните ловци, понеже знаеше, че е по-слаб от тях, беше друг, във всичко им отстъпваше. Избягваше грубите забавления в стана, странеше от хората и дружеше само със смелата Ру, която често го защитаваше от нападките на ловците.

Джар не можеше да търпи като флегматичния Рам и се дразнеше от несправедливостта и заяждането на Лус. Юношата много пъти искаше да се оплаче на Маюм, но се страхуваше, че пак ще го пратят да вади корени. Беше му интересно да скита с опитния ловец и най-добър следотърсач на племето. Но сега Джар и Рам не можеха да се сдържат и с удоволствие се усмихнаха, като гледаха мрачното разтревожено лице на Лус.

Ловецът забеляза това и им хвърли злобен поглед. Джар и Рам побързаха към нишата си, където попъшкваше старият Маюм — вече се гласеше да си легне на мечата кожа.