Семьон Каратов
Бързоногият Джар (2) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 2
Маюм си спомня

Пролетното слънце събуди природата. Във въздуха над саваната се носеше дъх на цветя. Бързо летяха чайки, пронизителният им крясък се чуваше далеч наоколо. Белоснежните крила на птиците се сливаха с островчетата млечна мъгла, която плуваше над реката.

Животните тръгнаха на водопой — на стада, на семейства, поотделно. Сред клоните на цъфтящия храсталак се показа леко отметнатата назад глава на елен с големи рога. Като се приближи до жълтеникавата река, той бавно наведе глава, натежняла от рогата, сякаш се страхуваше да не ги събори, и долепи устни до водата.

Наблизо се размърдаха храстите и от тях шумно се появи многобройното семейство на един стар глиган. Дивите свини избутаха елена и се приближиха до водата. Изведнъж силният глиган се разтревожи, вдигна грозната си глава — почувствал бе подозрителен мирис. Като загрухтя недоволно, глиганът отведе стадото в крайбрежните храсти. Еленът с големите рога пое въздух с ноздрите си, също неочаквано се дръпна от водата и изчезна в галоп. Към реката един след друг се приближаваха глутница вълци. Те застанаха в редица и жадно почнаха да лочат вода. По натежалите им търбуси можеше да се съди, че нощният лов е бил сполучлив за хищниците.

Земята затрепери и кълбест облак покри саваната. На водопой отиваше стадо бизони. Сегиз-тогиз животните се спираха и тъй като съзнаваха страшната си сила, спокойно пощипваха свежа зелена трева. После бавно продължаваха напред. Женските и малките вървяха в средата на стадото — мощните мъжкари ги пазеха.

Бизоните усетиха вълците и се спряха. Няколко едрочели мъжкари се отделиха от стадото. Навели тежките си глави, пръхтейки заплашително, те тръгнаха право към мястото, където се бяха разположили глутницата сиви хищници. Ситите вълци нямаха желание да започват схватка с опасния противник. Макар че оголваха зъби и ръмжаха, те се дръпнаха настрана, за да освободят на бизоните място на реката.

Стадото влезе на малки групи във водата. Едногодишните бизончета започнаха да се боричкат на плитчината. Но пролетната вода беше още студена и бизоните скоро излязоха на брега. Огромен мъжкар със сплъстена по хълбоците козина удари няколко пъти с копито по земята — това беше сигнал за стадото. Вирнали опашки, бизоните се понесоха след водача: животните бяха усетили приближаването на хора.

Иззад хълма се показа Маюм, придружен от няколко ловци. Хората носеха на меча кожа ранения от Мохор Гурху. Ловците вървяха както винаги поприведени, свили малко колена. По външност някои напомняха неандерталците^[1]: имаха ниско полегато чело, масивни челюсти с едри зъби, което им придаваше свиреп вид. Дрехите на ловците бяха от еленови кожи с кокалени закопчалки. Въпреки че изглеждаха тромави, ловците стъпваха леко и безшумно. Сегиз-тогиз се спираха, озъртаха се наоколо, внимателно се ослушваха в звуците, мъчеха се да подушат във въздуха подозрителни миризми.

Сега като че ли нищо не предвещаваше опасност и андорите спокойно се приближиха до реката. Застанали на колене, хората гребяха вода с ръце и с наслада утоляваха жаждата си.

Гурху лежеше със затворени очи. Дишаше тежко. От дълбоките разкъсани рани на рамото и гърдите му все още течеше кръв. Маюм с помощта на Джар ги изми, а сетне ги облиза с език — така и дивите зверове изцеряват раните си. После вождът откъсна няколко листа от едно растение, което Джар не познаваше, и наложи с тях раните на Гурху. Лечението завърши — останалото трябваше да стори мощният организъм на първобитния човек.

Ловците подхванаха мечата кожа, на която лежеше неподвижно Гурху, и забързаха към стана.

Скалите с пещерите и с нишите бяха сигурно убежище за първобитните хора. Край скалите се палеха огньове; естествените каменни навеси ги предпазваха от северния вятър и дъждовете. Топливото беше винаги под ръка: съчки, клони от храсталаците и кости на убити животни.

Когато Маюм с ловците и ранения Гурху стигнаха до стана, там цареше оживление. Върху нажежени камъни в изровени в земята ями се печаха парчета месо от хванати предния ден антилопи. Миризмата на печено месо, примесена с дим, дразнеше ноздрите, в устата се събираха слюнки. Гладните андори нетърпеливо чакаха да се раздаде храната и затова посрещнаха дошлите ловци с гръмки викове.

Маюм и старата Глах се заеха да разпределят месото. Като награда за смелата си постъпка Джар пръв получи от Маюм препечено парче от тлъста антилопа. Той вдигна на протегнатата си ръка това съблазнително парче, за да могат всички да го видят добре. Сред насядалите на земята съплеменници се чуха одобрителни възгласи. Храбрата постъпка на юношата, прогонил страшния звяр, беше достойна за награда от ръцете на Старейшината. Освен Маюм андорите наричаха старейшини още няколко старци заради опита и мъжеството им.

Само Рам не се радваше на успеха на Джар — той му завиждаше. „Рам също би могъл да пъхне в устата на звяра пламтяща главня!“ — мислеше си той. Но Рам разбираше, че Маюм дава тлъстото парче месо за постъпка, а не само за мисли, макар и най-смели. Юношата въздъхна и за да излее злобата си, запрати в огъня оглозган кокал. Седналите до него девойчета — дяволитата пъргава Кри и малката й плаха дружка Гата — се закискаха: те разбраха причината за лошото настроение на Рам.

Рам понечи да ги гости с юмрук, но изведнъж изпод каменния навес, където на мечата кожа лежеше Гурху, се чу силен провлечен стон. Раненият ловец се бе свестил и опирайки се на лакти, едва се понадигна — изглежда, това му струваше големи усилия. Той гледаше с възпалени очи Джар, който в това време бавно дъвчеше полученото като награда месо — искаше му се удоволствието да продължи колкото се може повече.

Лицето на ранения се изкриви от страдание — лютяха раните, нанесени от ноктите на Мохор, а отгоре на това, сякаш напук, тържествуването на този хлапак, което напомняше на ловеца неговото поражение. Стиснал зъби, Гурху пак се отпусна с глух стон на мечата кожа. Разтревожена, Глах изтича при него. Гурху й се падаше внук.

— Вода! — изхърка раненият ловец.

Глах взе пълна с вода броня на голяма земна костенурка^[2] и като подигна внимателно ранения, даде му да пие.

Наклякалите около огньовете хора отдавна бяха утолили глада си, но не се разотиваха. Едни вече бяха свършили с яденето и лениво си облизваха пръстите, бършеха лъсналите от мазнината бради, други още лакомо смучеха мозък от кокалите.

Малката Арза, жертва на Мохор, беше погребана и за нея вече не си спомняха. Единствена майка й, силната, мъжествена Ру, беше тъжна и седеше сама настрана от огньовете.

Маюм беше клекнал и грееше на огъня протегнатите си ръце с подути стави. Вождът размишляваше.

Мислите му не бяха весели: спомняше си нещастията, които напоследък бяха сполетели ордата. Доскоро в стана около огньовете се събираха повече от сто души. Сега ордата бе намаляла много и се състоеше предимно от жени и деца. В схватките с животните и в боевете с врага бяха убити много ловци — мъжете, които защитаваха племето и се грижеха за храната. Ето защо вождът беше толкова потиснат от безразсъдната постъпка на най-силния ловец в ордата — Гурху. Мохор му нанесе дълбоки рани. Гурху скоро нямаше да се оправи. Ами ако врагове нападнат пак стана?

От тази мисъл Маюм потръпна, сякаш го бяха потопили в ледена вода. Той вдигна глава, погледна рошавите детски главички и изразът на лицето му се смекчи. Пред мисления поглед на вожда се заредиха картини от недавнашното минало. Андорите живееха тогава в долината, където често се появяваха скитащи стада мамути. Четириногите исполини отиваха на водопой по една пътека, която на няколко места минаваше по ръба на стръмни урви. Група ловци, скрити в храстите, издебваха мамутите и после, изскочили от засадата, с викове ги подгонваха към опасните урви, като мятаха камъни и копия. Някои животни падаха в реката и ставаха плячка на хората.

Но едно страшно утро щастието измени на андорите. Като че ли всичко вървеше благополучно, ловците подгониха подплашеното стадо към реката. Неочаквано един стар мамут със счупен бивник рязко се обърна и се спусна срещу хората. Най-близкият до него ловец не успя да избяга и веднага бе стъпкан. Подушил кръв, мамутът още повече се разяри. Тръбният рев на исполина разбуни цялото стадо. Огромните животни се спуснаха срещу хората. Със здравите си хоботи те ги измъкваха от храстите и безжалостно ги тъпчеха. Спасиха се само онези ловци, които успяха да изтичат до високите скали.

След няколко дни нова беда сполетя племето. Заети с погребението на убитите, андорите не забелязаха приближаването на едно враждебно племе. Започна жестока схватка. Със свистене летяха тежки боздугани, служеха си с дротици, копия, рогатини^[3]. И двете страни дадоха много убити и ранени. Маюм, Гурху и всички мъже, оцелели след лова на мамути, а също и някои жени под предводителството на смелата Ру самоотвержено защитаваха родния стан. Но Маюм разбра, че андорите няма да издържат натиска на по-многобройния враг. Той изтича настрана и нададе призивен вик. Всички се втурнаха към стана, за да се скрият в най-близката гора заедно с жените и децата. За да се спаси от преследване, племето се раздели на две групи — едната последва Маюм, а другата тръгна след кривокракия ловец Булу. Десет дни се скитаха хората, предвождани от Маюм, докато им се усмихна щастието да намерят скали с годни за жилище пещери. В тях именно се заселиха.

Много луни минаха, но все не успяваха да намерят Булу. Това тревожеше вожда, тежки мисли го налягаха: с тази малобройна дружина ловци сега и дума не можеше да става за лов на мамути. Гърлата, които искаха храна, бяха повече, отколкото ръцете, способни да я намерят. По време на бягството от враждебното племе андорите загубиха животинските кожи и каменните оръдия. В ордата останаха малко защитници.

Маюм дигна глава, защото почувства върху себе си разтревожените погледи на съплеменниците — безпокоеше ги загрижеността на вожда.

„Да, всичко това е така. Но Маюм не бива да бъде слаб! — твърдо реши в себе си вождът и очите му пламнаха от младежки блясък. — Иначе какво ще стане с андорите, особено с жените и децата? Те всички се надяват на Маюм! Той е вожд!“

И всесилният зов на живота накара стария вожд да пропъди от себе си мрачните мисли, да скочи на крака и да нададе мощен вик, който оповести на андорите, че животът в стана, животът, пълен с грижи и тревоги, продължава както винаги!