Семьон Каратов
Бързоногият Джар (50) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 50
Освобождаването на Аркха

Джар обърна рязко сала към брега. Хрумна му смела мисъл: да слезе на земята, използвайки случая, че харосите се забавиха на островчето. На брега не се виждаше жива душа. Салът се придвижваше бързо към целта. Обитателите на тръстиковите езера разбраха маневрата на Джар и с яростни викове почнаха да скачат във водата. Те се надяваха да настигнат сала. Но андорът бе изпреварил значително преследвачите си: когато салът му се вряза в шубраците, харосите бяха още едва на средата на пътя.

Джар скочи на пясъка с пръта в ръка. Първото нещо, което му се наби в очите, беше струпаното на купчина оръжие — тук се намираше и неговото дълго копие. С радостен вик Джар се спусна към него като към стар приятел. Внезапно иззад върбата се показа подутото лице на юношата със счупения нос. Като видя, че андорът е въоръжен само с прът, харосът с тържествуващ вик изскочи иззад дървото, той държеше в ръцете си боздуган. Джар не отстъпи. С вика „ярх!“ той се нахвърли върху хароса и толкова силно удари с необикновеното си оръжие по боздугана на врага, че прътът се счупи. Боздуганът изскочи от ръцете на хароса, описа полукръг и падна наблизо. Джар се хвърли към него. С вдигнат боздуган той се обърна към врага, но от него не бе останала и следа. Само разбутаните тръстики се поклащаха леко и сочеха пътя, по който бягаше харосът. Джар с пренебрежение хвърли боздугана, стори му се твърде къс и лек.

Той измъкна копието си от купчината оръжие, струпано на пясъка, и вече се канеше да тръгне към гората, но го спря жален вик, идващ от храстите. Джар се втурна натам и видя тъмнокожия юноша.

Аркха е жив! Ех, каква радост!

Няколко удара с острието на копието освободиха Аркха от ремъците. Джар хвана черния юноша за ръка, дръпна го силно, изправи го на крака и като сочеше с копието напред, го повлече подире си. Но още с първите крачки почувства, че нещо не е в ред с новия му приятел. Аркха бягаше мъчно, препъваше се на всяка крачка. Като погледна отеклите му от ремъците крака, Джар разбра, че Аркха ще бъде тежко бреме за него.

В това време харосите изскочиха на брега и се втурнаха подир бегълците. Пред преследвачите бяха Червенокосия и юношата със счупения нос. Харосите тичаха в безредна тълпа, мълчаливо като глутница хищници, уверени, че продължителната гонитба ще умори в края на краищата преследваните. Някои вече дигаха късите копия, готвеха се да ги метнат. Джар лесно би избягал сам от тях, но той не искаше да изоставя Аркха.

Най-сетне двамата юноши стигнаха горичката, където беше скрит тежкият боздуган на Джар. Андорът се мушна в храстите, грабна оръжието и като се върна, метна Аркха на рамо. Някога той бе домъквал така в стана млади еленчета. Аркха не беше тежък, по кокалестото му тяло почти нямаше тлъстина и месо. И все пак Джар бе принуден да забавя тичането. Той чуваше как в земята зад него с тъп шум се забиха няколко дротика. Тичаше, без да се обръща — всеки миг беше скъп. Аркха не помръдваше, но Джар чувстваше, че чернокожият юноша става все по-тежък и разбра — бързото бягане с товар на гърба не може да продължи дълго.

Джар бягаше по края на гората, страхуваше се да влиза навътре. Напред се простираше безкрайната савана. И колкото да му беше тежко, той се поокуражи, като видя познатия степен пейзаж.

Изведнъж усети, че почвата под краката му едва забележимо трепери: нейде наблизо се придвижваше голямо стадо степни исполини. Юношата стигна до първите храсти на саваната и през листата им видя кафявите рунтави гърбове на бизони.

Джар се озърна. Харосите изостанаха, но в саваната нова опасност дебнеше бегълците: вдигайки прах, стадото се носеше право към тях. Напред както обикновено тичаха силни мъжкари с наведени глави. Те мучаха дрезгаво, сякаш предупреждаваха всичко живо да не се изпречва на пътя им. Без да снема товара си, Джар бързо се озърна — търсеше място, където може да се скрие от лавината рунтави тела. За щастие на бегълците наблизо минаваше тясно дере, скрито в храстите. Джар забърза натам. Щом той и Аркха стигнаха на дъното на дерето, първите бизони се показаха. Допрял длани до устата си, Джар нададе рев, наподобяващ гласа на Аму. Той искаше да подплаши бизоните, да ги накара да се махнат по-скоро оттук. Но се получи неочакван резултат. Тичащите напред мъжкари се спряха и сумтейки гневно, почнаха да ровят земята с рога. Джар се изплаши да не би да им хрумне да слязат в дерето. Но в това време следващите бизони налетяха върху спрелите се и ги накараха по неволя да тичат по-нататък. Вирнали опашки, те се понесоха право към появилите се хароси и оглушително мучаха.

Джар и Аркха наблюдаваха с възторг как хората от тръстиковите езера ужасени се спасяваха от разгневените животни.

Когато Джар и тъмнокожият юноша се престрашиха да излязат от убежището си, стадото бизони вече стигна до езерото и се разположи за водопой. Скоро от крайбрежните храсти се показаха мъжкарите, които бяха преследвали хората. Пресекливото дишане и парцалите пяна, които падаха на земята от муцуните им, показваха, че те са извършили това много ожесточено.

Подкрепяйки другаря си, Джар с бързи крачки се насочи към степта, натам, откъдето сутрин се показваше иззад хоризонта пламтящата броня на огнената костенурка.