Семьон Каратов
Бързоногият Джар (29) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 29
Облаци над главата на Джар

Лус и Рам се върнаха в стана много преди Джар: техните противници прекратиха внезапно боя и се скриха в храстите. Андорите не се опитаха да ги преследват. Като потърсиха в храсталака Джар и не го намериха, те тръгнаха към пещерите, за да съобщят, че наблизо има чужди хора.

Донесената от тях вест разтревожи андорите. Маюм заповяда веднага да запалят многобройни огньове, за да създадат у пришълците впечатление, че ордата е голяма.

В стана беше неспокойно. Нима ще се наложи да напуснат мястото, с което са свикнали и което им е удобно? Глах и още няколко жени се заловиха бързо да сгъват кожите, за да са готови да ги вземат със себе си.

Маюм прати патрулни в храсталака, който бе досами пещерите. Те трябваше да предупредят, щом се появят враговете, и ако успеят, да задържат известно време пришълците, за да дадат възможност на населението от пещерите да се скрие.

В това време се върнаха Джар и събирачите на корени.

— Бързоногия елен хвана пленник! — чуха се гласове сред тях. — Ако не бе избягал, той щеше да го доведе тук!

Като крила на птица полетяха нагоре рунтавите вежди на Маюм. Погледът на стареца прониза юношата като острие на копие.

Навел очи, Джар смутено тъпчеше на едно място.

— Защо му е бил нужен пленник на Бързоногия елен? — запита вождът.

Юношата мълчеше.

Тогава Маюм извиси глас:

— Нека някой от събирачите на корени да разкаже какво е станало!

Ру разбута тълпата жени и излезе напред. Тя хвърли суров поглед към Джар и разказа всичко.

Лицето на Маюм сякаш се вкамени. Притворил очи, той размишляваше за нещо. Джар почувства как се сгъстяват над главата му облаците на гнева на съплеменниците му. Чу се глух ропот.

Твърде късно разбра той какво провинение бе извършил. Кръглоликия можеше да насочи враговете към ордата!

Кой знае как би свършило всичко това, ако патрулните не бяха съобщили, че се е върнал Гурху с дружината. Всички с ликуващи викове се втурнаха към ловците, натоварени с плячка.

Срещата беше възторжена, бурна. Маюм не пречеше на това: ако враговете са се спотаили наблизо, нека знаят, че ловците са се върнали.

Дружината на Гурху донесе десетина пухкави кожи. Веднага ги разстлаха на цялата площадка. Полегатите лъчи на залязващото слънце позлатяваха кестенявата козина.

Джар разбра, че дружината не се е сдобила лесно с кожите: телата на много ловци бяха покрити с драскотини и ожулени места. А на гърдите на Гурху аленееше прясна рана. Но вина за нея нямаше никой звяр, това беше следа от дротик, хвърлен от човешка ръка.

Оказа се, че по пътя за стана дружината ловци неочаквано била нападната от хароси — така се наричаше племето, което живееше по бреговете на горските езера. Ордите, които живееха в съседство с това племе, изпитваха люта ненавист към него, защото харосите се стараеха да вземат главите на враговете си и се отличаваха с особена злоба и нетърпимост по отношение на чуждите хора.

Завързалата се схватка между харосите и андорите можела да завърши зле за ловците на Гурху, които били значително по-малко. Но неочаквано от храстите изскочил един харос и надал вик, който заставил съплеменниците му веднага да прекратят схватката и бързо да се скрият в най-близката гора. Гурху решил, че някъде наблизо са се появили хора, враждебни на харосите. Страхувайки се за съдбата на малобройното си племе, той побързал да се върне с ловците в пещерите.

Седнал на разстлана меча кожа, Маюм си почесваше гърдите и внимателно слушаше разказа на водача на ловната дружина. Според старейшината на племето воини на Голямата пета са отклонили отряда на свирепите хароси.

Застанал прав, Маюм заповяда на Хуог да донесе кожата на Мохор. Малчуганът изпълни бързо заповедта. Тогава Маюм посочи на ловците кожата и разказа как Джар е успял да убие куцото чудовище.

Дружното „ярх!“ убеди вожда, че новодошлите ловци одобряват постъпката на юношата. И само лицето на Гурху стана още по-мрачно. Сигурно спомените за Мохор не будеха у него приятни чувства.

Маюм заведе Джар до проснатата на земята кожа на тигро-лъва. Вождът стъпи на нея и с видимо удоволствие прокара пета по косматата кожа. Сетне се обърна към Джар, дигна дясната му ръка и каза високо, та да го чуят всички:

— С тази ръка Бързоногия елен уби куцото чудовище! А с тази — вождът вдигна лявата ръка на юношата — пусна пленника!

И всички разбраха какво иска да каже старейшината на племето: провинението си Джар изкупваше с подвига, значи, юношата е заслужил прошка.

Когато вождът пусна ръцете на Джар, екнаха гръмки одобрителни възгласи. Мъдрото решение на Маюм допадна на всички. Изключение правеше Гурху, който все още се мръщеше.

Но тогава до него се приближи Кри и той веднага забрави всичко. Водачът на ловците отряза едно парче от донесеното в лагера мечо месо и взе да гощава девойката. Той разкъсваше месото с ръце и слагаше в устата й малки парченца. Кри се усмихваше и кимаше. С цялото си поведение девойката показваше, че няма нищо против задирянията на Гурху.

На площадката един след друг угаснаха огньовете. Синкавата мъгла на безлунната нощ забулваше саваната. На потъмнялото небе плахо блещукаха звезди. Вятърът утихна. Степта заспиваше.

Джар лежеше в тревата близо до площадката. Всичко онова, което се случи днес, го умори, пък и имаше за какво да помисли… Лошо ли стори или хубаво, че пусна пленника? В близките храсти се чу шумолене. Той извърна глава и видя, че там някой седи неподвижно.

„Кой ли е? Лус или Рам?“ — помисли Джар.

— Ти ли си, Бързоноги елене? — чу той шепот.

По гласа юношата позна Кри.

Сякаш топла вълна заля Джар. Тревожните мисли в миг го оставиха. Той тъкмо щеше да заприказва с Кри, но чу до самото си ухо нейния развълнуван шепот:

— Бързоноги елене! Защо враждуваме с племето на кръглоликия юноша?

Джар не виждаше лицето на девойката, но ясно си представи как се усмихват пълните й устни и очите й сияят. Ето за кого мисли Кри!… Стана му обидно не само за себе си, но и за Гурху. Той мълчаливо стана и без да гледа Кри, тръгна към пещерите.