Семьон Каратов
Бързоногият Джар (26) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 26
Първият опит на Джар

Сега Джар се страхуваше само от едно: да не би тигро-лъвът да е напуснал околностите на стана. Пред погледа му често изпъкваше картината на гибелта на Гата. Юношата твърдо реши да отмъсти за смъртта на девойката, също както Маюм наказа сурово скалните орли заради малкия Нун. Той не знаеше как ще успее да победи Мохор. Но беше сигурен, че това непременно ще стане.

Все по-често и по-често патрулният отряд тършуваше из храсталаците, където можеше да бъде бърлогата на страшния хищник. Другарите на Джар мърмореха недоволни. Струваше им се, че е неразумно да се мяркат във владенията на Мохор. Но юношата не обръщаше внимание на недоволството им, а се мъчеше да разузнае по-добре местата, които чудовището обитаваше.

Понякога вечер, седнал край огъня, той подхващаше разговор за Мохор. Гореше от желание да научи от Маюм как най-добре да си разчисти сметките с хищника. Старият вожд, клекнал, замислено почесваше гърдите си и не казваше нищо. Може би той не искаше да отваря дума за това, докато не се е върнала дружината ловци, още повече че през последните дни тигро-лъвът не безпокоеше обитателите на пещерите.

В стана скоро забравиха Гата. Тихата девойка никога не е привличала особено вниманието на съплеменниците си, а още по-малко сега: грижите за прехраната на ордата изместиха за известно време всичко останало.

Веднъж, преди да тръгне на поход, Джар дълго разглежда копията, наредени в пещерата, и накрая избра три копия с най-дълги дръжки и с каменни върхове. Той раздаде копията на другарите си, повика Тунг при себе си, взе го на ръце и се приближи до Маюм. Старейшината седеше на ръба на площадката, устремил неподвижен поглед натам, където реката правеше рязък завой и се скриваше зад зеления купол на храсталака. Именно оттам можеха да се появят ловците, натоварени с плячка.

Като погледна Джар, Маюм неволно почна да му се любува. През лятото той бе възмъжал и укрепнал. Стройното му мускулесто тяло излъчваше сила, откритият ясен поглед изразяваше смелост.

„След време Бързоногия елен ще стане гордостта на племето“ — помисли си Старейшината. Той отдавна вече се досещаше за промените, станали в малкия отряд, за това, че старши сега е Джар. Вождът на племето се досещаше и за друго — за смелата мисъл, която бе завладяла цялото същество на юношата и бе придала решителен, упорит израз на лицето му. И когато Джар, галейки Тунг, заговори, Маюм кимна съчувствено. След като изслуша внимателно юношата, старецът каза:

— Трима ловци са малко, за да сразят дългозъбото чудовище. Трябва с хитрост да се накара звярът да дойде до дървото, където ще се скрият хората. Тогава копията ще свършат работата си.

От страх да не види в очите на Маюм обидни насмешливи искрици. Джар хукна да догони отминалите напред другари. Лицето на стария човек не изразяваше подигравка — напротив, то сияеше от гордост, но юношата не видя това. Той вече крачеше редом с Лус и Рам.

Изстиналата през нощта земя студенееше на краката. Сивосинкавата мъгла се пръсна на валма по долината. Като погледна мрачните лица на другарите си, Джар разбра, че те се досещат за намерението му.

Тунг тихичко скимтеше, беше му омръзнало да седи в ръцете на Джар. Пуснат на земята, той се поумири, но го плашеха непознатите миризми и шумове. Скоро почна да се свива в краката на Джар, пречеше му да върви. Той го сгълча и го накара да тича край тях.

Вървяха край гората по степта и твърде скоро попаднаха на следи от Мохор. Звярът още предната вечер бе напуснал бърлогата си в дъбовата горичка близо до дола.

Джар и Рам избраха подходящо дърво и почнаха бързо да правят гнездо от клони. Лус се покатери чак на върха и наблюдаваше оттам околността: страхуваха се от внезапно нападение на хищника. Клоните на дъба, върху който правеха гнездото, се наклониха над пътеката. По този път се връщаше тигро-лъвът в бърлогата си. Когато съоръжението от клони беше готово, ловците се покатериха на дървото, като взеха със себе си и Тунг.

Слънцето клонеше към залез, когато едва доловиха миризмата на Мохор. Чудовището се приближаваше откъм саваната. Джар недоволно се намръщи. Искаше му се Мохор да се появи тук през нощта; тогава много по-лесно можеха да си разчистят сметките с него.

Джар почна да действа: взе ремъка от гачу, върза с него кученцето и го спусна от дървото. Изплашен, треперещ, Тунг драскаше с лапички кората, искаше да го дигнат горе. Юношата се стараеше да не гледа малкия си четирикрак брат — цялото си внимание бе съсредоточил към храсталака, откъдето всеки миг можеше да се покаже тигро-лъвът.

Но мина доста време, докато миризмата на Мохор се усили толкова, че почна неприятно да дразни ноздрите на хората. Падна здрач. Бледият сърп на луната посребри леко храстите и дърветата, когато Джар по-скоро усети, отколкото видя Мохор. Храсталакът се раздвижи и по ливадата като сянка се плъзна звярът. Очите на хищника блеснаха със зеленикава светлина. Като видя Мохор, Тунг замря, притисна се до дънера на дървото.

Но изведнъж ново действащо лице наруши всички планове на ловците: на поляната със силен рев изскочи пещерният лъв. Гордо вирнатата глава, лъскавата козина издаваха младост и смелост. Като видя врага, Мохор се сви, показа страшните си зъби. Лъвът сърдито примижаваше — изучаваше непознатия пришелец. Миг след това — и той се хвърли върху Мохор. Ръмженето и воят се сляха в един ужасяващ хората звук. Зверовете се търколиха на тревата. На края на склона те не можаха да се задържат и паднаха на дъното на рова. Борбата продължи малко — чу се кратък стон и всичко стихна. Хората с вълнение се ослушваха в шума на схватката.

Джар измъкна на дървото треперещия Тунг. В този двубой на хищниците симпатиите на юношата бяха изцяло на страната на лъва: той страстно желаеше да загине куцото чудовище. Но какво беше огорчението му, когато от рова се появи зловещата фигура на Мохор. Хлътналите хълбоци на чудовището се издуваха много бързо, муцуната му бе изцапана с кръв. Накуцвайки с болния си крак, той нададе прегракнал тържествуващ вой, заобиколи дървото, на което се бяха спотаили ловците, и изчезна в храстите.

През нощта хората чуваха рева на разтревожената лъвица. Тя търсеше изчезналия лъв. Призори видяха как хищницата предпазливо скочи в дола. Тихото ръмжене подсказваше, че е намерила онзи, когото търсеше. Когато лъвицата пак се появи на склона, широките й ноздри нервно потръпваха — тя дълго души, сякаш искаше да запомни завинаги миризмата на смъртния си враг, който доскоро е бил тук. Ловците чуваха още известно време воя на тъгуващата лъвица, сетне ръмженето й почна постепенно да стихва, да се губи в засилващите се шумове на утрото…

Едва когато съвсем се развидели и розовата ивица на зората обагри хоризонта, хората се осмелиха да напуснат убежището на дървото.

Джар и Рам оставиха Лус да караули и заедно с Тунг се спуснаха от склона. На дъното на рова лежеше мъртвият лъв. На шията под отметнатата му глава зееше дълбока рана — следа от зъбите на Мохор. Лъвът бе непокътнат. Джар и Рам почнаха бързо и ловко да одират кожата с кремъчни ножове. Работата беше тежка и изискваше сръчност.

Поведението на Тунг учудваше Джар: отначало кученцето много се страхуваше от мъртвия лъв, току се дърпаше да се качи на склона и не преставаше да скимти жално. След това, като видя как юношите безстрашно одират кожата на звяра, кученцето се осмели и според силите си също се включи в тази работа. Малкият хищник със страшно ръмжене впиваше зъби в кожата, след това с такова настървение почваше да върти глава, че козината на лъва летеше на валма на всички страни. Кученцето се разбесня. Едва когато Джар го взе на ръце, то малко се успокои. Но ето че всичко е свършено, кожата е смъкната, макар и не много добре. Впрочем това не смущаваше младите андори — жените ще я обработят в стана. На всички им се искаше по-скоро да напуснат това мрачно място…

Когато видя патрулния отряд, населението на пещерите с гръмогласни викове се юрна на площадката. Къдрокосият Хуог, подскачайки, изтича да посрещне Джар. Мнозина се досещаха за намерението на юношата и като видяха сега в ръцете на ловците завита кожа, в радостта си помислиха, че тя е на Мохор. Но когато разбраха, че е загинало не куцото чудовище, а пещерният лъв, хората не криеха разочарованието си. В погледите на някои съплеменници Джар долови подигравка…

Юношата се приближи до Маюм — в това време старецът закаляваше на огъня копие — и му разказа как се случи всичко. Вождът не прекъсна заниманието си и без да гледа Джар, спокойно изрече:

— Чудовището с дългите зъби е погубило лъва, но то няма да надвие ловците от племето на андорите!

И юношата си помисли обиден: „Събратята не вярват в силите на Джар, те чакат да се върне Гурху!“.

Добрата Глах в желанието си да нахрани патрулните преди новия поход им донесе желъди, изпечени на жарава.

Може би Тунг се радваше най-много от всички, че се върнаха в стана. Той весело лаеше и се втурваше да се надпреварва с хлапетата, като предизвикваше усмивки по суровите лица на андорите.