Глава 20
Наводнение
Когато се спускаха към реката, андорите неочаквано чуха човешки гласове и побързаха да се скрият в храсталака.
По брега вървеше голяма тълпа и носеше три бизонски кожи, напълнени с кремъци. Сред тълпата като дъб между храсталак се открояваше огромната фигура на Голямата пета. Гръмкият му глас ехтеше надалеч по реката и плашеше птиците. Джар забеляза, че сега дружината ловци бяха в пълен състав — с това се обясняваше и безгрижието, с което вървяха по открито място.
Маюм знаеше сега защо са дошли тук хората от чуждото племе: потрябвал им е кремък, за да си приготвят каменни оръдия.
Затова, когато отрядът на Голямата пета се скри зад завоя на реката, Старейшината съобщи на съплеменниците, че и те могат спокойно да се върнат в родния стан. Маюм добави, че по пътя ще се отбият на мястото, където загина Кабу. Ловците се навъсиха, като си спомниха за смъртта на храбрия си събрат.
Но андорите не намериха тялото на Кабу; Джар си помисли дори, че може би го е отвлякъл скален орел. Край дъба се чернееха обгорели клони и се търкаляха няколко малки кремъка.
Маюм не се бави дълго тук, искаше му се по светло да стигне до реката. Но макар да вървяха с бързи крачки, не успяха лесно да се измъкнат от тези места и да потеглят нагоре по течението на реката. Неочаквано извилата се буря им прегради пътя към дома.
На небето започнаха да се събират ниски тъмни облаци и закриха слънцето. По долините профуча вятър, който прегъваше върховете на дърветата. Потъмнялата вода на реката се покри с бели гребени. Всичко живо бързаше да се скрие пред наближаващата буря.
Хората затърсиха убежище и на склона на урвата успяха да намерят естествена вдлъбнатина — малка ниша. Покрай тях премина ситно-ситно женски язовец, като грухтеше недоволно, след него бързаха малките; изплашени сърни профучаха с тънките си крачка; изтича елен, след него бързаха две еленчета; птиците закръжиха на ята, огласяйки въздуха с тревожни викове. Мракът все повече се сгъстяваше, непрогледната завеса на облаците покри хоризонта.
И най-сетне се развилня необичайно силен ураган с проливен дъжд. Отблясъците от мълниите озаряваха изплашените лица на ловците. Неочаквано се чу оглушителен трясък, замириса на изгорено.
— Огън от небето запали дърво — каза Маюм.
— Джар е виждал как веднъж огън от небето удари един елен с големи рога — уплашен прошепна юношата.
Андорите се бояха от бурята: разбушувалата се стихия ги потискаше. Дъждът се усилваше, бурните потоци в надпревара потекоха към реката. Джар никога не бе виждал такава буря.
Реката излезе от бреговете си. Водата наближаваше убежището на андорите и застрашаваше да залее това вече несигурно прикритие; хората побързаха да го напуснат. Едрите студени капки дъжд шибаха до болка телата. Потъмнялото небе сякаш бе захлупило земята, ярките проблясъци на светкавиците пламваха един след друг. Кънтеше оглушителният тътен на гърма. Измокрени до кости, ловците се скриха под гъстия листак на един вековен дъб.
Две денонощия се излива дъжд, без да даде възможност на хората да напуснат временното си убежище. Сегиз-тогиз те тършуваха из храстите, за да намерят храна, и най-сетне убиха един заек. Но нима тази жалка плячка можеше да утоли глада на четирима?
Най-сетне пороят започна да стихва, на развиделилото се небе се показа слънцето. Хората се развеселиха. Животът около тях закипя. Звънтяха птичи гласове. Огромните локви отразяваха небосвода и зелените листа. Обилно напоената земя вече не попиваше влагата. Вредом под дърветата пъстрееха гугличките на гъби. Те се сториха на Рам толкова съблазнителни, че той почна да ги бере и яде, докато Маюм не го награди със силна плесница.
— Не бива да се ядат! Нима глупавият Рам не знае? — закрещя Маюм и стъпка събраните от Рам гъби.
Водата бе заляла част от низината, от отделните локви се бе образувало цяло езеро. Безброй ята плаващи птици изпълваха с крясък широкия воден простор. Ловците можеха лесно да уловят патици и гъски. Джар умееше ловко да се гмурка, незабелязано доплуваше до птицата и я хващаше. Това беше обилна, богата храна, не като заека!
Разливът на реката попречи на отряда да се върне в стана, при това вечерта Рам се разболя от гъбите, които бе изял. Джар гледаше със съчувствие своя стенещ от нетърпима болка другар.
Още два дни остана малкият отряд под гъстите клони на дъба, докато спадна водата.
Огън палеха открито, без да се предпазват. Водата, която държеше в плен ловците, същевременно ги и пазеше.
На третото денонощие на Рам му стана по-добре и отрядът тръгна по посока на стана.
По пътя срещнаха многобройни стада северни елени — лесно можеха да се познаят по рогата, покрити с гъста козина. Смяташе се, че те сравнително лесно се ловят и често даваха богат лов.
— Дружината на Гурху не е пропуснала елените. Племето има месо — доволен каза Маюм, като изпращаше с поглед еленовото стадо.
И ето най-сетне уморените ловци наближиха родните места. Сините струйки дим, които се топяха във вечерния въздух, им вдъхваха надежда, че всичко в ордата е благополучно. Колкото повече се приближаваха до пещерите, толкова по-нетърпеливи ставаха. Накрая хукнаха да бягат.
На площадката под каменните навеси весело пращяха огньове. Печеше се месо. Маюм излезе прав: Гурху с дружината ловци бе довлякъл от степта не по-малко от десет елена.
Когато насядалите край огньовете андори видяха, че към тях тичат хора, скочиха и грабнаха оръжието. Жените и децата уплашено закрещяха. И изведнъж се чу познатият вик! Всички се втурнаха да посрещат Маюм и спътниците му. Вестта, че Кабу е загинал, огорчи много всички, но и радостта от завръщането на малкия отряд, и особено на вожда на племето, беше голяма! Храбрият опитен Маюм вдъхваше на андорите бодрост и бедите, които застрашаваха малката орда, не изглеждаха толкова неизбежни.
Скоро на площадката край огньовете почнаха шумно да се хранят. Като научиха за постъпката на Джар, който спаси живота на Маюм, мнозина от сродниците почнаха да трият носове в рамото му, в знак на одобрение. Сред тях бе и веселата Кри.
Когато вечерта лягаше да спи на еленовата кожа, Джар се чувстваше щастлив: той пак беше с близките си, в родния стан. Като се протягаше, преди да заспи, с удоволствие вдишваше познатата миризма на пещерата.
„Всички ни посрещнаха добре!“ — помисли си Джар. Но веднага си спомни за Гурху и се навъси. От всички андори само Гурху се престори, че не го забелязва. Той говори с Маюм, с Лус, дори на Рам каза няколко думи, а Джар сякаш не виждаше. Нима всичко това беше заради Кри? По време на похода Джар не си спомни нито веднъж за нея — значи, не я обича така, както възрастните ловци обичат своите момичета.
Мислите в главата на юношата почнаха да се объркват. Много му се спеше след уморителния поход. Той се прозина широко и побутна лекичко Рам, който отдавна вече хъркаше. Рам измърмори нещо неразбрано и неохотно се отмести, за да освободи място за другаря си. И Джар заспа така дълбоко, както спеше винаги на сигурно убежище.
