Семьон Каратов
Бързоногият Джар (10) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 10
Гибелта на дългоухия брат

Никой в стана не узна онова, което се бе случило в малкия патрулен отряд. Както и преди Джар и Рам отиваха и се връщаха под водачеството на Лус. Но щом пещерите се скриеха от погледа, старши в отряда ставаше Джар. И все пак той вземаше под внимание опита на Лус и често прибягваше до съветите му.

Минаха няколко дни. Джар беше горд и щастлив. Андорите видяха промяната, станала в Джар: той вече нямаше вид на неопитен юноша, а приличаше на възрастен ловец.

И тогава се случи нещо, което мнозина в племето не забелязаха или се престориха, че не са забелязали. Раните, нанесени на Гурху от тигро-лъва, постепенно зарастваха и ловецът почна да се оправя. Той още не напущаше мястото си под навеса на скалата, но вече имаше сили да се изправя и седи. Всекидневният живот на съплеменниците му минаваше пред неговите очи и той, разбира се, забеляза повишеното настроение на Джар. Гурху не го обичаше: таеше лошо чувство към юношата още от паметния ден на двубоя с Мохор и чакаше случай да му отмъсти.

Гурху използва един ден, когато в стана нямаше месо, повика Глах и й каза, че е гладен. Старицата му донесе корени. Гурху поиска месо и й нареди да хване заека, който тичаше из стана. Глах знаеше, че куцото зверче е на Джар, но не се реши да откаже на Гурху, още повече че ранените в ордата се ползуваха със специално внимание.

Ала седемгодишният Хуог и неговият връстник, светлокосият Янг, които също бяха на площадката, взеха друго решение. Те бяха големи приятели на Джар и с все сила хукнаха към реката, за да разкажат всичко на Маюм. По това време Старейшината заедно с петнадесетгодишния Хаг, брат на Хуог, приготвяше каменни оръдия. Колкото и да бързаше Маюм, когато пристигна на площадката, беше вече късно: Гурху дояждаше заека. Без да му каже дума, старият вожд се върна при реката.

Щом настъпи вечерта, Хуог и Янг седнаха на края на площадката и клатейки крака, зачакаха Джар. Искаше им се по-скоро да съобщят на своя по-голям другар онова, което се бе случило с Дългоухия брат. Те не мислеха, че тази вест ще огорчи много Джар.

Като разбра за гибелта на заека, Джар се спусна към скалата, където Гурху лежеше под навеса.

„Как са посмели да хванат заека? — мислеше си той, като едва си поемаше дъх. — И то кога! Когато Джар охранява стана! Всички знаят колко много обичаше Дългоухия брат.“

Той самият не знаеше още какво ще направи. Искаше със собствените си очи да се увери, че сивият заек е мъртъв. Като птица полетя юношата по склона и с няколко скока пресече площадката.

Андорите не обичаха, когато някой от съплеменниците им вдигаше суматоха в стана. Те винаги свързваха бягащия човек с представата за опасност. Но този път след Джар не се чу нито един гневен глас — всички му съчувстваха.

Като дотича до постелята на Гурху, юношата спря. Пред него стоеше старата Глах. Протегнала ръце, за да овладее вълнението си, старицата продума с треперещ глас:

— Не пипай ранения, Бързоноги елене! Не нарушавай обичаите на племето!…

Джар дишаше тежко, изправяше се на върховете на пръстите си и се мъчеше през рамото на Глах да погледне в постелята от меча кожа. И онова, което видя, го разяри. Гурху явно се подиграваше с него: стиснал със зъби кожичката на заека, той даваше вид, че я ръфа като куче.

— О-о-о! — можа само да изстене юношата и се помъчи да отмести застаналата пред него Глах. На раменете му легнаха тежките ръце на Маюм.

— Бързоногия елен трябва да си иде! Не бива да се бият най-добрите ловци на племето! Това е дългоухо зверче, а не девойка — строго продума вождът и като извърна със сила Джар, поведе го след себе си.

Стиснал зъби, Джар се подчини. Той мълчаливо тръгна към отвесния край на площадката. Когато минаваше покрай насядалите около огньовете, Джар чуваше гръмките им възклицания, те одобряваха неговото послушание.

„Самият вожд ме нарече най-добър ловец на племето“ — Мисълта за това утешаваше Джар. И все пак в сърцето му оставаше обида, той нямаше желание да отиде при хората, искаше му се да бъде сам. Скочи от склона, под краката му изшумоля твърдият пясък. Пропита от нощните миризми, земята го теглеше към себе си. Юношата легна, притиснал буза към влажната от росата трева, затвори очи.

Горе се чуха нечии леки стъпки, някои се спускаше по склона. Джар искаше да остане незабелязан — не помръдваше, не отваряше очи. Нечии ръце докоснаха твърдите му коси и почнаха да ги гладят.

„Джар не е хлапакът Хуог с перчемчето, няма защо да го галят по главата“ — сърдито си помисли юношата и отвори очи.

Гледаше го засмяна Кри. Джар неволно й се усмихна, но се сети и пак се намръщи. Искаше да махне ръката на Кри от главата си, но, кой знае защо, не стори това. Девойката кротко галеше с пръсти косите му и той усети, че това му е приятно. Обидата, раздразнението, злобата отстъпиха място на едно чувство, каквото по-рано не му се беше случвало да изпитва. Едва сега Джар забеляза колко живи са очите на Кри, колко миловидно е мургавото й скулесто личице, засенено от тъмните коси, прихванати с ремъче.

— Джар не трябва да тъгува за дългоухото зверче, той си има приятели — усмихната продума девойката.

Гласът й се стори на юношата като песен на чучулига.

Джар с учудване си помисли, че съвсем доскоро дърпаше Кри за косите, а сега е готов да се бие заради нея с мамут. Той тихичко се засмя, беше щастлив и му се струваше, че очите на Кри блестят като звезди.

Изведнъж наблизо се чу недоволно сумтене. Джар изви очи и видя Рам, който се бе изправил до него заедно с малката Гата.

Рам бе прегладнял и искаше всички да се върнат при огньовете. Без да пуска ръката на девойката, Джар скочи на крака и заедно с нея се качи на площадката.

Яденето вече завършваше, когато двете млади двойки приседнаха до огъня. Никой не им обърна внимание — в ордата младежите винаги вървяха заедно.

Единствен Гурху, който отдавна харесваше Кри, забеляза необикновеното оживление на Джар и девойката.

„Пак това сукалче на елен препречва пътя на Гурху“ — помисли си свирепият ловец и в безсилната си ярост се извърна към скалата, за да не вижда радостния блясък в очите на щастливия съперник.