Семьон Каратов
Бързоногият Джар (27) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 27
Краят на Мохор

Когато патрулните се спуснаха от площадката, Тунг ги догони — сега палето на червеникавото куче смяташе, че е задължено да съпровожда малкия отряд. Джар не успя да втълпи на кученцето, че трябва да остане в пещерите; наложи се да се върне и да предаде Тунг в ръцете на Хуог.

Пепелявосиви облаци забулиха небето, вместо слънцето през облаците прозираше размазано светложълто петно. От север задуха студен вятър. Но Джар не забелязваше всичко това — той внимателно се вглеждаше в спътниците си. Лус и Рам бяха мълчаливи, но по лицата им не личеше страх.

Джар поведе отряда към дъбовата горичка, точно към онова място, където неотдавна загина Гата в лапите на тигро-лъва. Като наближаваха горичката, те чуха характерно мляскане: край дърветата диви свини лакомо ядяха жълъди. Стадото беше малко, състоеше се от стар глиган и няколко женски с малките. Като видяха хората, глиганите се разтревожиха и обърнаха към тях грозните си глави. Секачът се наежи; той заплашително грухтеше.

Насочили копията напред, ловците нападнаха дружно стадото. Докато Джар и Рам отблъскваха пристъпите на стария глиган, Лус успя да прободе с копието едно тлъсто прасенце. Квиченето на смъртно раненото животно послужи за дивите свини като сигнал за бягство. Последен изчезна в храстите мощният секач. Ловците не го преследваха, те познаваха добре силата на този опасен противник.

Рам клекна и се приготви да разпори корема на убитото прасенце — искаше да си хапне черен дроб, но Джар го спря. Лус и Рам разбраха за кого се отрежда тази плячка. Всички тръгнаха отново, като влачеха прасенцето по земята: Джар искаше по такъв начин да примами Мохор. Те домъкнаха прасенцето до дъба, на който вчера си бяха направили гнездо.

Слънцето се подаде иззад облаците, освети червените увяхващи листа. Поривите на вятъра подхващаха окапалите листа, въртяха ги във въздуха.

Като заобиколиха бърлогата, ловците се убедиха, че звярът още не е напуснал леговището си. Това ги накара незабавно да се покатерят на дъба. Прасенцето оставиха на няколко крачки от дървото, на което се бяха разположили.

Мина малко време и полъх на вятъра донесе остра животинска миризма — Мохор бе напуснал леговището си и се насочваше към полянката.

Едва сега Джар разбра, че е сторил грешка, като остави прасенцето толкова далеч от дървото: трудно ще е от гнездото да улучат с копие хищника, ако реши да се приближи до примамката. Юношата вече искаше да се спусне от дървото, за да поправи грешката си, когато на поляната се появи тигро-лъвът. Той душеше настървено тревата, по която бяха влачили прасенцето.

Слабо шумолене в дървото привлече вниманието на Мохор. Като видя струпаните в дъба клони, хищникът се обърка. Но на земята лежеше прасенцето и очите на гладния звяр заблестяха. Той обикаляше около примамката, като накуцваше и все току хвърляше зорки погледи към дъба, но не се решаваше да се приближи до нея.

Тогава Джар реши да не се крие повече. Надолу полетяха съчки и на клоните на дървото пред Мохор се изправиха три човешки фигури. Юношата разчиташе, че като види колко малко са хората, куцият звяр ще се осмели и ще ги нападне. А те, застанали на здравия клон, ще могат по-силно и по-далеч да мятат копията.

Но Мохор се отдръпна на края на поляната. Полегна под един храст, като сложи кръглата си глава върху протегнатите лапи. Немигащият му поглед неволно предизвикваше трепет у хората. Желаейки да раздразни Мохор, Джар почна да къса желъди и да ги хвърля по него.

— Съдрана кожа! Празен търбух! — подвикваше юношата. — Ловците от племето на андорите не се страхуват от тебе!

Лус и Рам последваха примера му, върху хищника се изсипа град от желъди. Мохор изрева и скочи. Хората приготвиха копията си с намерение да посрещнал достойно врага, но внезапно тигро-лъвът се скри в храсталака. По едва забележимото клатене на клоните ловците разбраха, че куцото чудовище е останало да пази полянката. Сега те самите бяха попаднали в клопка!

И изведнъж в храсталака срещу Мохор се чу тихото ръмжене на лъвицата.

Като чу гласа й, Джар мигновено взе решение. Без да изпуска копието, той леко скочи на земята, метна прасенцето на рамо и хукна към лъвицата. Не поглеждаше назад, но знаеше, че Мохор ще го последва. И наистина до слуха му стигнаха тътрещите се стъпки на тигро-лъва. Джар изтича на широката поляна. Сред зелените листа на храстите блеснаха очите на лъвицата. Юношата хвърли на земята прасенцето, с няколко скока стигна до клена, израсъл на края на поляната, и гостоприемните му клони го скриха.

От върха на дървото Джар наблюдаваше как лъвицата се приготви да грабне неочаквания подарък, но изведнъж видя Мохор. Куцият звяр също се промъкваше към прасенцето. Прегърбен и космат, сега той се стори на юношата особено отвратителен.

Ноздрите на лъвицата хищно потрепваха: по миризмата тя позна смъртния си враг. От гърлото на лъвицата се изтръгна къс глух стон, който веднага се превърна в яростен рев. Тя скочи и се спусна към дългозъбото чудовище. Мохор се притисна към земята, готов да отблъсне нападението. Лъвицата обикаляше около него — избираше момента, за да си разчисти сметките с опасния противник.

Изпитвайки предварително задоволство от скорошната гибел на Мохор, Джар просто не можеше да сдържи обзелата го радост и почна лекичко да се потупва по бедрата.

Ала радостта му излезе прибързана. Всеки път, когато лъвицата се готвеше да нападне, пред нея винаги се озоваваше озъбената паст на Мохор. А скоро и той сам мина в настъпление. Сега лъвицата все по-често поглеждаше към близкия храсталак. Джар разбра: без чужда помощ тя няма да надвие страшния противник. Юношата се спусна от дървото и незабелязано се промъкна при зверовете. Трудно беше да улучи с копие Мохор: зверовете непрекъснато бяха в движение. Но ето че тигро-лъвът се озова точно срещу юношата и той метна копието.

Джар не улучи. Но изсвистялото във въздуха копие привлече вниманието на звяра — той се обърна назад и това го погуби. В следващия миг лъвицата със злобно ръмжене се вкопчи в гърлото на чудовището. Двамата противници се търколиха на тревата. Мохор правеше отчаяни усилия да се освободи и най-сетне успя да отблъсне лъвицата. Тя отскочи настрана и изчезна в храсталака, без да повтори нападението.

Мохор глухо ръмжеше, опрян на предните лапи, загледан подире й. После изведнъж се катурна на хълбок.

Джар замря на място. Настъпи онзи миг, който той толкова отдавна чакаше! Тигро-лъвът бе победен! Куцият звяр, причинил толкова мъки на андорите, лежеше безпомощно в праха пред Джар.

Мохор гледаше със застиващи очи към Джар, искаше да се надигне, но не можеше. Искаше да изреве застрашително — от гърлото му се изтръгнаха дрезгави звуци.

Джар подскочи към дългозъбото чудовище, заби копие в него и извика:

— За малката Арза!

Удари още веднъж:

— За Янг!

И най-сетне удари тигро-лъва в сърцето и извика:

— За Гата!

После, стъпил с крак върху неподвижното тяло на Мохор, Джар обърна лице към залязващото слънце и запя:

— Дългозъбият няма вече да плаши обитателите на пещерите!

Хитростта на Бързоногия елен сполучи! Жълтогривата лъвица се сражава на страната на хората! Ярх!