Семьон Каратов
Бързоногият Джар (59) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 59
Кръвожадния брат

Няколко дни живя Джар сред степните песове и през всичкото време го измъчваха противоречиви чувства. Андорът се привърза към новите си приятели; обкръжен от тях, той не усещаше тревогата и безпокойството, които почти никога не го напущаха, когато беше с Аму. На събратята на Тунг той вярваше повече, отколкото на Кръвожадния брат. Водачът на глутницата — Бялото петно — го позна, разреши му да остане! От тези мисли душата му се стопли…

Но ето че веднъж в степта, озарена от полегатите лъчи на залязващото слънце, се мярна пъстра леопардова кожа… Джар знаеше, че това е само игра на сенките, няма я там девойката в дреха от петнистия хищник. Но го завладя мъка по хората, по чернооката ловджийка. Идва зима, а заедно с нея и страшната самота в пещерата. Време е да си върви! На път, да търси съплеменниците си!

Без да се обръща, Джар с бърза крачка отмина свърталището на степните кучета и се насочи към гората, където съвсем наскоро срещна дивите космати хора и девойката с перо от чапла в косите. Но не успя да си отиде незабелязано. Зад него се чу лаят на водача на глутницата. Джар се обърна: огромният пес се бе спуснал от хълма и гледаше след него.

— Бързоногия елен не може да остане — развълнувано извика юношата. — Нека Бялото петно му прости! Андорът отива при двукракото племе!

И Джар затича, без да се обръща, страхувайки се, че няма да издържи — ще остане. След известно време чу, че някой го преследва. Отби се от пътеката, спря и за всеки случай вдигна копието. И колко се зарадва, когато в един от дотичалите песове позна Тунг!

— Сиви братко! — можа само да промълви трогнат Джар.

Песът скачаше, искаше да го лизне по лицето. Светлосивата кучка бе дотичала заедно с Тунг. Тя се изтегна малко настрани, без да откъсва от човека напрегнат поглед. Джар пак тръгна на път. Тунг тичаше до него. Светлосивата кучка с жален вой рипна от мястото си, подскочи към Тунг и леко го ухапа. След това се обърна и се спусна към хълмовете, където се чуваше лаят на четирикраките й събратя. Тунг се спря, вирна муцуна и залая силно — зовеше другарката си да се върне.

Джар вървеше напред, без да се озърта. Когато най-сетне се обърна, Тунг беше вече догонил кучката и заедно с нея се изкачваше на хълма. Юношата не чувстваше обида в сърцето си — той не осъждаше постъпката на Сивия брат.

Два пъти изпълзяваше огнената костенурка от убежището си, а младият ловец все още продължаваше пътя си към съкровената гора, където бе срещнал чернооката девойка. На третия ден видя познатия поток, който пресичаше саваната. Гората беше наблизо. Младият андор както винаги изрази радостта си с гръмко „ярх“. Внезапно в отговор откъм гъстия храсталак край гората се чу проточен стон.

Джар внимателно се приближи до храстите. В сянката под клоните им, изтегнат на земята, лежеше неподвижно пещерен лъв. По кожата му тъмнееха пресни рани. Джар искаше тихичко да напусне това място, защото знаеше колко е опасен лъвът дори като издъхва, но изведнъж позна Аму.

— Кръвожадни братко!

Лъвът се размърда, отвори очи. Изглежда, позна Джар. Дори направи усилие да се изправи, но пак издаде провлечен стон и падна настрани. Джар няколко пъти слиза до потока, за да донесе вода и да напои лъва. Колкото и да искаше по-скоро да стигне до гората, той не можеше да остави Кръвожадния брат в беда. Младият ловец помнеше: ако не бяха четирикраките му приятели, щеше да загине тогава под дървото, разкъсан от вълците.

Десет дни пои Джар с броня от костенурка ранения Аму и му носеше храна. Лъвицата не се показваше. Сигурно по-силен съперник е отнел другарката на Кръвожадния брат.

Минаха още пет дни. Лъвът закрепна и можеше да ходи сам на лов. Джар реши да продължи пътя си сам: лъвът имаше вече лош характер, бе станал раздразнителен. Рано сутринта юношата напусна дървото, на което бе прекарал нощта, и тръгна към гората, стараейки се да не вдига шум. Но в този миг от храсталака се появи Аму. Звярът се протегна, като дращеше земята с нокти, и се помъкна след човека.

По пладне те стигнаха до края на гората. Лъвът бе прегладнял и с тихо ръмжене тръгна към гъстите храсти, предлагайки на човека да уловят нещо.

„Това е последният лов на Бързоногия елен заедно с Аму!“ — реши в себе си Джар.

Колко прекрасна беше през този ясен летен ден саваната, изпъстрена със сини, бели, червеникави и виолетови цветя! Просто ти се ще колкото се може по-дълбоко да поемеш в себе си благоухания, багри, звуци. Цвъртенето на щурците пригласяше на звънливите трели на птиците. И Джар, отметнал глава, опрял длани до устата си, нададе радостен вик. Този вик означаваше, че животът е прекрасен, че човек има желание да живее, че той винаги и навсякъде ще се бори за живота!

С един скок Джар стигна до лъкатушещия като седефена змия поток. В спокойното заливче той видя отражението си. То никак не приличаше на отражението на миналогодишния юноша! Тези двама Джара се различаваха така, както се различават силен дъб и тънка брезичка. Да можеха да го видят сега съплеменниците-андори! Джар замахна с боздугана и подскочи високо. Дали не е натежал? Не! Възмъжалото тяло е все така послушно, както и по-рано. Той и сега може да носи името Бързоногия елен, което му дадоха в родния стан!

От храстите, където се беше спотаил Аму, се чу едва доловимо ръмжене. Лъвът напомняше, че е гладен и чака да почне ловът. На Джар му се дощя да изпита силата и ловкостта си. Той почна внимателно да се взира в пасящите из саваната животни, за да търси подходяща плячка. Погледът му не се спря върху тънкокраките антилопи. Но когато в малката горичка забеляза лъсналата на слънчевите лъчи задница на исполинско диво говедо, очите му блеснаха. Той беше достоен съперник!

Джар се промъкваше предпазливо към горичката. Скоро вече виждаше добре огромния бик. Животното си почиваше в сянката на дърветата, като сегиз-тогиз отмяташе глава с остри рога, мърдаше уши и размахваше опашка. Дразнеха го стършели. Многобройните белези, които покриваха гърба и хълбоците му, говореха за бойно минало.

„Стадото изпъжда такива бикове, заради опърничавия им характер!“ — спомни си юношата думите на старата Глах.

Джар знаеше, че няма да успее да подгони свирепия бик към храстите, където се е спотаил Аму. Трябва да го примами насам! Бикът забеляза човека, дигна тежката си глава и провлечено замуча, сякаш за да предупреди пришълеца, че скоро ще се разкайва за смелостта си.

Без да обръща внимание на заплахата, Джар дигна боздугана над главата си. Бикът скочи и навел глава, насочи към човека острите си рога. Джар удари с боздугана по най-близкото дърво. Силното животно изрева и се спусна към юношата. Джар ловко се изплъзна и се скри зад дървото. Той прибягваше от едно дърво до друго и бикът все повече се озверяваше. Той полагаше всички усилия, за да настигне дръзкото двукрако същество. На Джар неведнъж се удаваше възможност да нанесе удар на животното, но го увличаше състезанието по ловкост и се задоволяваше само с това, че бодеше бика с копието. Това още повече вбесяваше разярения бик.

Най-сетне Джар изтича от горичката и хукна към спотаилия се Аму. Разяреният бик летеше след него. Джар чуваше съвсем близо прегракналото му дишане. В последния миг, когато изглеждаше, че бикът го настига, юношата се шмугна встрани. Той направи така няколко пъти, преди да дотича до храстите, където се намираше лъвът.

Първият скок на Аму излезе несполучлив. Със силен удар бикът го тръшна на земята. Ако не беше пристигнал навреме Джар, който зашемети бика с удар на боздугана, Аму щеше зле да си изпати.

Възбуден от схватката, Джар не напусна веднага мястото, където лежеше поваленият бик. Недоволното ръмжене на Аму му напомни, че той трябва да се махне. Джар заплашително замахна с боздугана — ядоса го поведението на неблагодарния лъв. Хищникът не се уплаши от оръжието на човека. В присвитите очи на Аму засвяткаха зелени светкавици. Джар бързо заотстъпва заднишком. Той още веднъж се убеди, че Кръвожадния брат е опасен, докато не утоли глада си.

Юношата се приближи до края на гората и изведнъж се спря като закован. Право пред него в гъстия листак на храстите се виждаше петниста леопардова кожа.