Семьон Каратов
Бързоногият Джар (19) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 19
Гонитба

Като видяха с каква лекота се разправи Голямата пета със своя непознат враг, изплашените му съплеменници станаха войнствени и яростно се нахвърлиха върху андорите.

Разярен от гибелта на Кабу, Маюм нанасяше удари надясно и наляво. Младите ловци също не оставаха по-назад от него, макар че се биеха с последни сили.

Но враговете напираха все по-силно, при това бяха значително повече и Маюм реши, че единственото спасение е бягството. С вик той даде знак на отряда и се втурна към храстите. И другите хукнаха след вожда.

Победителите се спуснаха след тях с тържествуващи викове.

Андорите бягаха бързо, не търсеха път, а се промъкваха през бодливите храсти.

Шумът от потерята наближаваше и Маюм, старият опитен ловец, поведе отряда си по лъкатушните пътеки на зверовете, намирайки ги в тъмнината. Джар тичаше до него и по хрипкавото дишане на Старейшината разбра, че той едва издържа такова стремително бягане. Джар спря, а заедно с него и другите.

— Бързоногия елен ще спаси вожда! Така постъпва женският пъдпъдък, за да отвлече ловеца от малките — бързо продума Джар.

Маюм не отвърна нищо. Той погледна Джар, сякаш се прощаваше, и отново затича напред. Скоро всички се скриха в гъстия храсталак. Джар остана сам.

В нощната тъмнина за него беше по-лесно да осъществи намерението си и той със замиращо от вълнение сърце чакаше враговете. Нейде съвсем наблизо изпращяха храстите, от тях се показа млад нисък човек със свирепо лице.

Джар метна дротика в него, без да се цели, и хукна да бяга. Стиснал в ръка копието, единственото оръжие, което му бе останало, той избра посока, противоположна на оная, в която бягаха да се спасяват сродниците му. Джар не беше сигурен, че е улучил ниския човек — друга мисъл тревожеше младия андор: дали всички врагове се спуснаха да го гонят, не се ли затича някой подир Маюм?

Юношата разчиташе на бързите си крака, не се страхуваше, че ще го настигнат. Дори забавяше крачка, за да настърви враговете, преструваше се на уморен. Няколко пъти вече преследвачите надаваха тържествуващи викове, защото смятаха, че настигат беглеца.

Джар едва не стана жертва на своята непредпазливост — във възбудата си той забрави, че врагът е въоръжен. Но бе принуден да си спомни за това, когато над главата му профучаха дротици. Сега той бе отвлякъл подире си преследвачите вече доста далече — нямаше нужда да рискува повече. Извика: „Ярх!“ и с все сили се понесе напред, увеличавайки бързо разстоянието между себе си и преследвачите. Яростните викове на враговете се чуваха далеч след него — хората от чуждото племе разбраха измамата му. Но скоро той вече не чуваше виковете им.

Ала Джар дълго още продължаваше да тича срещу вятъра, мъчейки се да разбере дали настъпилата тишина не е лукавство на враговете. И едва когато се убеди, че вече не го преследват, реши да си почине и приклекна до един върбалак. Напрегнатото тревожно състояние, в което се намираше от гонитбата, полека-лека отслабваше и сега му се струваше, че природата наоколо постепенно оживява. В храстите се чуваха шумовете на спотаения живот, съвсем наблизо неочаквано зацвърча скакалец — юношата неволно трепна. Нощният въздух благоухаеше, напоен с дъх на треви. Луната надзърташе като живо същество иззад облаците.

Но какво е това? В гъстия храсталак заблещукаха зелени светлинки. Джар изпита желание колкото може по-скоро да се махне оттук, но слаб полъх на вятъра донесе миризмата на елен — за миг това го успокои. И веднага си спомни: там, където има елени, може да се появи и властелинът на храстовидната степ — пещерният лъв. Без да губи време, юношата бързо закрачи към скалите, разчитайки да срещне там спътниците си. Стиснал копието в ръце, той заобиколи отстрани гъстите храсти. Необяснимата тревога все повече и повече го завладяваше. Той се чувстваше слаб и знаеше причината за това: какво може да направи човек сам, без съплеменниците си, ако срещне лъв или друг опасен звяр? След тревогата се породи страх. Дори когато го гонеха враговете, Джар не изпитваше такъв страх както сега. Тогава шумната тълпа хора, които тичаха след него, сякаш го пазеха, като подплашваха хищниците. А сега е сам! И Джар вече не вървеше, а тичаше, за да стигне по-скоро до скалите.

И изведнъж краката му сякаш се сраснаха със земята: той чу оглушителен рев и от храстите изскочи на малката полянка пещерен лъв. На бледата светлина на луната Джар видя озъбената му паст. Лъвът беше съвсем наблизо, канеше се да скочи: изправен, понавел глава, топчицата на опашката му трескаво се мяташе от една страна на друга — Джар не откъсваше очи от нея като омагьосан. Неочаквано близо до юношата се чу тропот на копита и иззад храстите изскочи на поляната обезумяла от ужас сърна. Отметнала глава назад, тя с къси скокове тичаше през полянката — бързаше да излезе на открито в степта.

Лъвът направи огромен скок. Остра животинска миризма облъхна Джар. След всеки скок лъвът леко падаше на земята и бързо догони сърната. Чу се предсмъртният й вик.

Задъхан, бавно отстъпващ, Джар напущаше това страшно място. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-бързи ставаха крачките му и скоро той вече се носеше с все сила, вдигнал копието над главата си.

Като дотича до тъмнеещата се наблизо горичка, Джар се покатери ловко като катеричка на едно високо дърво. Неочаквано заваля топъл дъжд и юношата с наслада подложи разгорещеното си тяло под освежителните му струи. Скрил се тук, той се чувстваше в безопасност — знаеше, че лъвовете не се катерят по дърветата.

Радвайки се на чудесното избавление, Джар гледаше как на изток светлее небето, как запламтя алената ивица на зората, как слънцето позлати върховете на дърветата. Запяха птичките, тръгнаха на водопой животните. Джар вдишваше дълбоко чистия въздух на ранното утро, свеж и лек.

Той винаги посрещаше изгрева на слънцето с възторг — слънцето носеше топлина, прогонваше тъмнината, а заедно с нея и нощните страхове. Джар мислеше, че слънцето е живо същество, подобно на костенурка, че то пътува всеки ден по небосвода винаги в едно и също направление както животните, когато отиват на водопой. Сутрин и вечер слънцето позволяваше на хората да гледат щита му, който напомняше горяща главня, извадена от огън. През другото време на деня то пареше до болка очите — наказваше онези, които са се осмелили да погледнат към него — така мислеше Джар, така мислеха и съплеменниците му.

Юношата леко се спусна от дървото и затича към скалите. След известно време със силен вик „ярх!“ се приближи до пещерата, пред която андорите бяха убили мечката.

Щом чуха този вик, андорите излязоха от каменното убежище. Посърналите им лица говореха, че тази нощ те не са мигнали. Като видяха Джар, Маюм и Рам засияха от радост. И само навъсената физиономия на Лус не изразяваше нищо, по нея не можеше да се съди дали е доволен от връщането на юношата.

Рам сумтеше и трогателно завираше нос в рамото на приятеля си.

В порив на радост Маюм прегърна юношата и дълго го гледа с разнежени очи, но сетне, понеже искаше да скрие вълнението си, го пусна и почна да го разпитва за всичко, което се бе случило с него тази нощ.

Джар почна да разказва; често не намираше думи и прибягваше до мимика и жестове.

Маюм се вълнуваше, сумтеше, сегиз-тогиз одобрително ахкаше, а на най-страшните места от разказа нервно почесваше косматите си гърди.

Рам подскачаше, смееше се, избухваше в диви стонове, като по такъв начин изразяваше впечатленията си. Лус бе мрачен и мълчалив както винаги.

Джар завърши разказа си и радостно се засмя. Тревогата от нощта бе минала, той беше пак между близките си — сега вече нищо не го плашеше!