Семьон Каратов
Бързоногият Джар (35) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 35
Пак на стража

Гурху изпълняваше съвсем точно всичко, което изискваше от него старият вожд. Ловът при урвата с помощта на настилка носеше добри плодове: имаше богата плячка. Гурху както винаги беше отпред, но сега бе станал по-предпазлив и не рискуваше напразно живота на хората.

Водачът на ловците разбираше, че гибелта на всеки андор застрашава съществуването на племето. И ордата няма да му прости това. Той често си спомняше суровите думи на Глах, в които се криеше заплаха за изгонване.

Ловците бяха доволни от промените в характера на вожда им. Само Джар все още странеше от него. Откак Гурху и Кри се скараха, Гурху беше мрачен като черен облак. Девойката явно го избягваше и това го вбесяваше.

По подозрителните злобни погледи на Гурху Джар разбра, че ревността на водача спрямо него е пламнала с нова сила; той беше сигурен, че Джар и Кри се обичат.

Засега Гурху се сдържаше и неговата враждебност към юношата не се отразяваше върху общата работа — лова.

Дружината рядко се връщаше с празни ръце. В пещерите беше топло, всички спяха на меки мечешки или еленови кожи. Децата бяха сити и рядко плачеха.

А дните ставаха все по-дълги и по едва забележими признаци хората долавяха приближаването на топлото време.

Появилото се в степта стадо антилопи предизвика бурна радост сред обитателите на пещерите.

Но зимата не възнамеряваше да се откаже толкова лесно от правата си, леденият й дъх все още сковаваше природата. Понякога северните ветрове донасяха снежни бури. И тогава хората трябваше да понасят не само жестокия студ, който проникваше дори през топлите кожи, но и по-страшно бедствие — глада.

Трудно се ходеше на лов при буря. В такива дни Маюм излизаше пред пещерата, където се подслоняваше зимно време, и с тревога поглеждаше навъсеното небе. Нетърпеливият плач на децата, които искаха да ядат, караше ловците да напускат стана. Те изпълняваха в дъното на пещерата обреда на лова и отиваха в степта за плячка.

За щастие на хората снежни бури нямаше често.

Времето течеше… Скоро степта ще разцъфти с ярки багри, ще се появят стада животни. А след животните могат да пристигнат и хора. Това безпокоеше Маюм: добре ще е, ако се върне Булу. Ами ако дойдат враждебни пришълци? Трябва да се засили стражата.

Сега Маюм пак се пресели в нишата, където живееха Джар, Лус и Рам — нощите не бяха твърде мразовити. Понякога Джар, като се събудеше, виждаше, че старецът будува. Маюм седеше край тлеещото огнище пред самия вход на пещерата, разтриваше подутите стави на ръцете си, взираше се в нощната тъма. Старият вожд бдеше над покоя на андорите.

Една сутрин рано, когато по небето бързо се носеха леки белоснежни облачета и ловците се канеха да тръгнат за степта, Маюм повика при себе си Гурху, Лус и Джар.

Старецът замислено почесваше гърдите си, а това означаваше, че решава някакъв важен въпрос.

Тримата ловци мълчаливо чакаха вожда да заговори.

Маюм предложи Гурху да освободи Джар от дружината ловци; той пак трябваше да бъде стража. Този път на всеки от тях се отреждаше да наблюдава определен участък: скалите и степта — на Джар, гората — на Лус.

Като изслушаха Маюм, тримата извикаха дружно „ярх!“ и тръгнаха към пещерата за оръжие.

Джар напусна стана след дружината на Гурху. Известно време вървя по пътеката, утъпкана от ловците, после зави встрани и навлезе навътре в степта.

Когато дружината изчезна зад храсталака, посипан със сняг, сърцето на Джар се сви от мъка. Бе свикнал да бъде стража заедно с Лус и Рам. Ако му се е налагало да остане сам, било е за кратко време. А сега трябваше всичко да решава сам, като не забравя опасностите, които ги застрашават отвред. Ето кога Джар оцени истински смелата постъпка на къдрокосия Хуог, който не се побоя да проследи сам враговете!

Неусетно младият андор се приближи до гората. Тук трябваше да се намира Лус. От тази мисъл на душата му стана по-спокойно.

Когато влезе под сводовете на дърветата, Джар почувства дъх на гнили листа. Под топлите слънчеви лъчи тук-таме в гората се бе стопил снегът. По тези места се виждаха потъмнели миналогодишни листа, които издаваха тази остра миризма.

Неочаквано през ниските храсти юношата видя човешка фигура. Понечи да се скрие зад стъблото на едно дърво, но го повика познатият глас на Лус. По лукавия поглед и насмешливата усмивка на съплеменника си юношата разбра, че Лус знае защо е дошъл в гората.

Джар не се обиди. Той толкова се зарадва от срещата с другаря си, че беззлобно се разсмя след него. Лус успокои юношата: така е с всеки ловец, когато остава за пръв път сам. След време страхът ще изчезне! А най-важното, той трябва да помни, че наблизо в пещерите се намира Маюм с другите андори.

Топлите думи на другаря успокоиха Джар и той тръгна за степта.

На сбогуване Лус викна подире му:

— Пази се! В степта обикаля лъвицата с малкото си!

И наистина много скоро Джар откри край реката заоблени следи от лапите на хищницата. Върху рохкавия сняг синееха и отпечатъци от копита на елени. Види се, тъкмо те бяха привлекли насам лъвицата.

Щитът на огнената костенурка вече бе завършил своя път, когато Джар се завърна в стана. Денят бе минал спокойно.

Седнал край вечерния огън, който бяха разпалили на площадката пред пещерите, юношата с нетърпение вдишваше миризмата от препечено месо. Той беше гладен, но същевременно и щастлив, че пак се намира сред съплеменниците си.