Семьон Каратов
Бързоногият Джар (46) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 46
Светлолилавите нишки

— О-оу, о-оу! — ликуващо закрещя Джар, подскачайки високо на едно място.

Без сам да съзнава, играеше танца на радостта. За пръв път, откак през онази страшна нощ юношата напусна родния стан, той пак видя в далечината светлолилавите нишки на дим от огън. Едва сега разбра, че когато човек е обхванат от неудържима радост, устата може сама да издава неволни звуци, а краката да танцуват. Смътно подозрение обаче поохлади възторга на юношата: ами ако това са хароси — свирепото племе, което живее по бреговете на езерата? Но копнежът по човешко общество се оказа по-силен от страха пред враговете.

Без да губи време да търси храна, Джар реши веднага да тръгне към синеещото се в далечината езеро, на брега на което видя дим от огньове. Езерото се оказа значително по-далеч, отколкото предполагаше. Този ден той изобщо не стигна до него, пренощува в една кестенова горичка.

Рано сутринта пак потегли на път. Колкото повече се приближаваше до брега на езерото, толкова по-предпазлив ставаше. Инстинктът за самосъхранение му подсказваше, че трябва да се прикрива в храстите, докато се промъква напред.

Когато до синеещата се гладка повърхност оставаше съвсем малко, във въздуха неочаквано изчезнаха струйките дим. От това юношата заключи, че огньовете са изгасени и хората са напуснали лагера. Значи, всеки момент може да се натъкне на обитателите на неизвестния стан.

Джар пълзеше във високата трева, стараейки се да бъде близо до храсталака. Оръжието му пречеше много и той реши да скрие в храстите боздугана и дротика на Хуог. Прекърши един клон, за да запомни мястото, където е оставил оръжието, и бързо запълзя напред, като взе със себе си само копието.

Неочаквано откъм горичката с ниски дървета, разположена малко по-далеч, се чуха човешки гласове. Юношата се притисна до тревата и известно време лежа неподвижно, без да се реши да вдигне глава. Страхуваше се от непознатите хора. Кои ли са те?

Пред него бавно пропълзя охлюв, като оставяше влажна следа подире си. В друго време юношата с удоволствие би се гостил с него, но сега не му беше до ядене… Спомни си колко се зарадва съвсем наскоро, когато внезапно видя светлолилавите нишки на дима. Сега изпитваше страх, една мисъл го бе завладяла — да се скрие, да се спотаи, за да не попадне пред очите на хората.

Но постепенно в гърдите му закипя гняв срещу самия него: Бързоногия елен не може да бъде страхливец! Наложи си да вдигне глава и с облекчение си пое дъх. Кичестият храст го скриваше сигурно от онези, които се намираха в гората. Андорът се вгледа и ослуша по-внимателно и откри, че хората се намират не в гората, а в съседство с нея, на поляната, заобиколена с храсти, отрупани със зрели плодове.

Откъм езерото духна слаб ветрец и донесе свежест и прохлада. Движейки се срещу вятъра, юношата запълзя бавно към поляната. Все по-близо и по-близо се чуваха гласове и по тях юношата разбра, че разговарят жени. Внимателно разтвори храстите и видя три девойки, които с ловки удари събаряха плодовете на земята и ги прибираха на широк щит, направен от парчета кора.

Джар разглеждаше с интерес непознатите девойки. Те бяха дребни, широкоплещести, с дълги ръце. На широките им лица изпъкваха огромни, чудно красиви очи. Девойките бяха с къси полички и наметки, изплетени от треви и меки тръстикови влакна.

Юношата за пръв път виждаше жени, облечени така.

За украшение на жените служеха огърлици от раковини, нанизани не на животински сухожилия, а на здраво сплетени влакна от растения.

„Жените от племето на харосите не са чак толкова страшни!“ — помисли си юношата.

Непознатите жени разговаряха на неразбираем език, който напомняше на Джар жабешко крякане. Но той толкова бе затъгувал за човешка реч, че дори тези чужди и неразбираеми звуци му бяха приятни; реши да се сприятели с девойките и с тяхна помощ да моли чуждата орда да го приеме. Сега му се струваше, че е готов да върши всякаква работа: да ходи на лов, да охранява, а ако потрябва, да събира заедно с жените и децата горски и други плодове — всичко, каквото е нужно, само да бъде пак сред хора!

Джар разпери клоните на храстите и широко усмихнат, прекрачи към полянката. Острието на копието му беше обърнато нагоре, в знак, че няма лоши намерения.

Юношата се насочи към девойката, на чиято глава се виждаше венец от бели цветя, и й заговори:

— Бързоногия елен предлага дружба! Той срази с копие дългозъбото чудовище — страшния Мохор. Той не се бои от никого!

Последните думи Джар произнесе неслучайно и доста припряно. Щом се появи на полянката, девойките не само не се уплашиха (което непременно би станало с неговите съплеменнички), но в миг грабнаха копията, които им бяха под ръка. Юношата бе принуден да насочи острието на копието напред, за да се предпази от внезапно нападение.

Той внимателно следеше всяко движение на девойките, дигнали къси леки копия, върховете на които бяха обгорени.

Очевидно девойките разбраха, че численото им надмощие не смути противника и бързо си размениха думи — съставяха план за по-нататъшни действия. Силната фигура на юношата, свободното му държане ги караше да бъдат нащрек. Те не бяха сигурни, че победата ще бъде на тяхна страна.

Джар пак се усмихна дружелюбно с желание да им покаже, че не им е враг. Той помнеше добре как се отнесе Кри към сияещата усмивка на кръглоликия юноша от чуждото племе. Дали и сега няма да стане същото? Но изразът на лицата на девойките беше все така суров, а онази, която бе украсила косите си с венец от бели цветя, внезапно се обърна и изчезна в храстите.

„Изтича за помощ!“ — разтревожи се Джар.

Сякаш отгатнали мислите му и страхувайки се, че той може да избяга, двете останали войнствени жени се приближиха почти съвсем до юношата и страшно насочиха копията към него.

Не биваше да се бави нито минута. Като изтърва от ръцете си копието, Джар с бързината на леопард се спусна към девойките и толкова силно дръпна копията им към себе си, че и двете изтърваха оръжието, не можаха да се задържат на крака и паднаха в тревата.

Джар тържествуваше от победата. Страшното „ярх!“ накара падналите в краката му девойки да затреперят. Той пречупи като тръстики копията им и ги захвърли далеч в храстите. Вдигна своето копие и тържествуващо погледна победените. Най-младата, която приличаше повече на момиченце, отколкото на войн, шепнеше нещо. Види се, молеше да й дари живота.

Андорът пак се усмихна. Той изобщо не се канеше да ги убива. Искаше да изясни това на девойките, но си спомни, че всеки миг тук могат да връхлетят съплеменниците им. А с тях вече не му се искаше да се среща. Юношата се обърна и се отдалечи с бързи крачки.