Семьон Каратов
Бързоногият Джар (48) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 48
В плен

Харосите танцуваха около огъня. Телата им, боядисани в червен и жълт цвят, придобиваха странни форми от отблясъците на пламъка: приличаха ту на чудновати риби, ту на двуноги чудовища, излезли на брега от глъбините на езерото.

Кръгът на танцуващите се разкъса — появиха се две девойки, които държаха в ръце леки харпуни. В една от девойките Джар позна младата хароска. На пясъка лежеше едра риба и девойките изиграха около нея танц, който представяше хващането на риба с помощта на харпун. Накрая те ловко пронизаха с харпуните си неподвижната плячка при ликуващите викове на съплеменниците си. Тази картина напомни на Джар друга, онази, която се разиграваше в родния му стан, в дъното на пещерата. Спомни си и разказите на стария Маюм за някои племена, които си мажат телата с мазнина, смесена с боя, за да се предпазят от студ и насекоми. Изглежда, харосите принадлежаха към такова племе.

Интересът на Джар към танците на брега намаля. Той си помисли, че е много по-забавно да се представя с танца лов на бизони, отколкото да се бие мъртва риба с харпун!… Пък и водата в езерото стана значително по-студена с настъпването на нощта. На юношата се дощя да се измъкне на брега някъде встрани от лагера и да се настани за спане. Задържаше го само страхът да не се натъкне на стражата на харосите, която сновеше около лагера.

И изведнъж погледът му падна върху малко островче, което се тъмнееше наблизо: цялото езеро бе осеяно с такива късчета земя, обрасли с острица и тръстика.

Джар изчака, докато харосите се умирят и легнат да спят, и бързо заплува към най-близкото островче, стараейки се да вдига колкото се може по-малко шум. Като се измъкна на брега, той се почувства много по-сигурен, отколкото във водата. Намери едно кътче, защитено откъм брега с камъш, и с наслада се изтегна на топлия още пясък, уверен, че тук харосите няма да го търсят.

Събуди се рано, още не беше почнало да се развиделява. Но ето че се появиха забележими предвестници на утрото — първите светли ивички на онова място на хоризонта, откъдето трябваше да изпълзи огнената костенурка. Юношата разтвори тънките стъбла на младите камъши и огледа лагера на харосите. Хората още спяха. Над езерото бе увиснала лека пелена от мъгла. Дълбоката тишина се нарушаваше от едва доловимото шумолене на тръстиката. В този предутринен час водите на езерото бяха прозрачни. На дъното по малко пясъчно възвишение пълзяха раци. Джар обичаше да се гощава с раци. Спусна ръка във водата и когато един от тях допълзя малко по-близо, той с бързо движение го изхвърли на брега. Скоро разполагаше вече с десетина едри раци и се залови за сутрешното ядене.

В това време тръстиките се обагриха със злато, водите на езерото почнаха да се зеленеят и юношата разбра, че е пропуснал появяването на огнената костенурка. Погледна към брега и побърза да се притисне към земята — лагерът на харосите се бе събудил. Като се убеди, че не са го открили, Джар въздъхна с облекчение и почна да разглежда хората от чуждата орда.

Сред младите хароси юношата видя няколко възрастни с увиснали кореми и сбръчкани лица. Харосите почнаха да се къпят. Някои от тях се катереха на върбата, клоните на която се бяха свели над езерото, и ловко скачаха във водата. Там тези хора се преобразяваха. Къде се дяваше тяхната тромавост? На Джар се струваше, че във водата им израстваха перки, толкова бързо плаваха.

Неочаквано на брега се показа един от стражата. Той викаше нещо и сочеше към тъмнеещата горичка. Вълнение обхвана лагера, всички, които се намираха във водата, забързаха към брега. Юноши, девойки, старци се втурнаха с високи викове към горичката, откъдето се появи тълпа хора. Тази сценка беше позната на Джар. Когато неговите съплеменници се връщаха от поход, андорите също така радостно ги поздравяваха. Юношата се досещаше, че към лагера се приближават съплеменниците на харосите.

Когато те се приближиха към брега, Джар забеляза сред тълпата човек, който не приличаше на харосите — косите му бяха къдрави и цветът на кожата — тъмен. Юношата бе чувал за хора с такава външност от ловеца Булу, който бе ходил на далечни походи. Булу разказваше, че тези хора живеят много далеч, някъде в топлите страни. Къдрокосият непознат човек беше още съвсем млад, не по-възрастен от Джар. Той едва движеше краката си и като вървеше, олюляваше се. Ръцете му бяха омотани с тънки ремъци.

„Пленник!“ — досети се андорът.

Пристигналите хароси бяха не повече от петнадесет души. Те бяха предимно млади и на средна възраст мъже. Единият от тях, по-едър от другите, напомняше на Джар Гурху по широкоплещестата си силна фигура. Сходството се засилваше още повече от гъстите червеникави косми, които обилно покриваха гърдите, ръцете и краката му.

Червенокосият харос, изглежда, беше старши в дружината. Когато юношата със счупения нос се приближи до пленника и кълчейки се, почна да танцува около него, Червенокосия грубо го отблъсна, сякаш за да изяви своите права над пленника. Харосите, които се намираха наблизо, уплашено се дръпнаха — вероятно се страхуваха от суровия нрав на водача си. Само девойката с венец от бели цветя вдигна копието и смело прекрачи към пленника. Червенокосия оголи зъби в усмивка и й посочи в лазурното небе блестящото слънце. Сетне се обърна към пленника и като заръмжа яростно, удари го с юмрук по темето. Тъмнокожият юноша падна на пясъка с глух стон, а харосите радостно закрещяха.

Джар разбра, че може би смърт очаква пленника при залез-слънце. Изпита силно желание по-скоро да напусне островчето и да се махне по-далеч от тези места. Вече не го плашеше мисълта за самотата. Само да не попадне в ръцете на свирепите хароси!… Изтръпнал, той видя как харосите окачват главите на убитите врагове на най-близките храсти. Но сега не можеше да предприеме нищо: трябваше да дочака нощта.

Джар запълзя по-навътре в гъстите тръстики и през зелените им стебла продължаваше да наблюдава брега. Харосите пак почнаха да се къпят, да скачат във водата, да се гмуркат — очевидно това им доставяше огромно удоволствие. Девойките не отстъпваха на мъжете в игрите и забавленията.

Слънцето почна да припича доста силно, тревата и водораслите издаваха приятна миризма. На високото стъбло на една тръстика кацна водно конче с блестящи крилца. На Джар му омръзна да гледа как се къпят харосите и без да усети, задряма. Внезапно някакво тревожно чувство го накара да отвори очи. Усещането за близка опасност отекна в сърцето му с бесни удари. На същата тръстика все още трептеше водното конче с прозрачни крилца. Значи, изминало е съвсем малко време от момента, когато е задрямал!

Младият андор предпазливо дигна глава. Пред него както и по-рано се издигаше неподвижната зелена стена на тръстиките.

Водното конче полетя и блестейки на слънчевите лъчи, се насочи към брега. Джар се поизправи, за да го изпрати с очи, и погледът му се натъкна на човешка фигура, която отначало му се стори, че стои във въздуха. Но не! Човекът се бе изправил на клоните на върбата и сочеше към него с ръка.

„Видели са ме!“ — страшно предположение жегна юношата.

Как можа да забрави за дървото, на което се качваха харосите, за да скочат във водата?! Какво ли става сега на брега? Джар поразмести тръстиките. Погледът му срещна червени, неподвижни като на риба очи. Те го гледаха втренчено. Застанал до гърдите във водата, червенокосият водач се готвеше да скочи на островчето, където се бе спотаил Джар. Като видя юношата, той издаде звук, който напомняше съскане на змия, и в същия миг в тръстиките се появиха харосите.

Младият андор едва скочи на крака, и враговете се нахвърлиха върху него. Не успя дори да грабне копието — наложи се да си послужи с юмруците. Веднага събори на земята двама хароси. Опита се да се обърне към другите, но в този миг метнаха върху му мрежа, може би същата, с която вчера бяха ловили риба. Юношата напрегна мускули, мъчеше се да се освободи. Може би щеше да успее да стори това, ако не беше притичал водачът на харосите. Той замахна и с юмрук нанесе на Джар няколко удара по главата.

„Искат да ме хванат жив“ — мина му през ума. Миг след това загуби съзнание и се строполи в краката на враговете.

Младият андор се свести на брега. На няколко крачки от него се поклащаха два сала, навярно с единия от тях го бяха докарали тук. Джар направи опит да се помръдне, но ръцете и краката му бяха здраво стегнати с ремъци. Постепенно съзнанието му почна да се прояснява, той си спомни всичко, което се бе случило. В главата му бучеше, сякаш в нея бе влязъл рояк пчели.

Слънцето се бе преместило вече много на запад. Джар се понадигна мъничко на лакти. До него, все така заврял лице в пясъка, лежеше тъмнокожият юноша. По-нататък, в сянката на върбата, се бяха разположили десетина хароси. Другите бяха изчезнали някъде. Сред останалите не бяха юношите и девойките. Може би бяха отишли с уловената риба до стана, който сигурно е разположен наблизо.

Изведнъж къдрокосият пленник се размърда и отвори очи. Като видя Джар, на устните му се появи нещо като усмивка; навярно разбра, че до него лежи другар по нещастие. Джар му отвърна с усмивка. С мек, гърлен глас тъмнокожият пленник няколко пъти поред тихо промълви: „Аркха, Аркха“. Андорът разбра, че непознатият се казва така и на свой ред си каза името.

Много развълнуван, Аркха почна да разказва нещо. Джар въздъхна със съжаление и поклати глава: не разбра нито дума.

Силни викове накараха юношите да бъдат нащрек. Отпочиналите си под върбата хароси скочиха. От храста излезе тълпа. Тук имаше жени, деца, а бяха също и познатите вече на Джар юноши и девойки. Червенокосият водач посочи пленниците, сетне многозначително протегна ръка към залязващото слънце.

Джар с тревога следеше огнената костенурка, която изпълзяваше към нощното си леговище. Той се досещаше, че водачът е намислил да й принесе в жертва пленниците. Щом слънцето се скрие зад хоризонта, за да потъне в сините води на езерото, ще настъпи нощ — вечната нощ за Бързоногия елен и за Аркха.

Джар едва чуто прошепна: „Ярх!“, за да се поободри поне малко. Не му се искаше да умира! През главата му минаваха бързи безредни мисли, но нито една не му обещаваше надежда за спасение. Юношата се беше отчаял вече съвсем, когато изведнъж вниманието му бе привлечено от червенокосия водач. Той се приближи до брега и замислено загледа към залязващото слънце. Джар проследи погледа му и неволно трепна. Голяма част от хоризонта бе забулена от синьо-чер облак, който приличаше на озъбена муцуна на гигантски хищник. Ярки светкавици постоянно го набраздяваха. Побледнялото слънце бавно се приближаваше към зеещата тъмна паст.

Харосите престанаха да мъкнат дърва, струпаха се накуп и притихнаха. Наближаваше буря. Надежда заблещука в гърдите на Джар: може би харосите няма да се занимават с пленниците.

Като видя, че младият андор и тъмнокожият юноша са се свестили, водачът прати една от хароските да ги пази. Девойката се приближи и Джар позна същата войнствена жена, която го молеше да й пощади живота. Стори му се, че в очите й долови съчувствие. Реши да провери това. Давайки вид, че разкършва отеклото си тяло, той се приближи до Аркха. Девойката погледна недоверчиво пленника и насочи към него острието на късото си копие. Джар затвори очи, преструвайки се на изплашен. Той незабелязано напрягаше мускулите на ръцете си, опитваше се да скъса оковите си. Тънките ремъци, с които бе вързан, бяха изсъхнали под горещите слънчеви лъчи и се впиваха болезнено в тялото. Все пак юношата остана доволен: сухите ремъци могат да се скъсат по-лесно. Важно е да се отвлече вниманието на младия страж. И главното — да го разбере Аркха!

Гледайки девойката, Джар размърда устните си, за да й покаже, че иска вода. Девойката се изправи, постоя нерешително и тръгна бавно към водата. След като се напи, тя загреба вода с малка черупка от мида, прикри с ръка това, което носеше, и понечи да тръгне към Джар. Но неумелата й хитрина не сполучи. Юношата със счупения нос нададе гневен вик, втурна се към нея, грабна от ръцете й черупката и я захвърли далеч в езерото. Лицето на юношата бе подуто от удара, нанесен му от Джар. Навярно с това се обясняваше и яростта му. Той налиташе на девойката, заплашваше да я накаже сурово. Тя вдигна копието и зае отбранителна поза. На помощ на девойката пристигна другата войнствена жена с венеца на главата. Но този път червенокосият водач не я подкрепи. Той нареди на юношата да остане да пази пленниците, а на девойките — да се махнат.

В това време Джар успя да припълзи съвсем близо до Аркха и да протегне към устата му вързаните си ръце. Острите зъби на чернокосия юноша се впиха в сухата кожа на ремъка. Леко понадигнат, за да прикрие другаря си, Джар даваше вид, че следи спречкването на девойката и юношата. Но когато почувства, че ремъците са отслабени, бързо се отдръпна от Аркха, за да не си навлече подозрение. Сега оставаше да си освободи краката. Невъзможно беше да се направи това по същия начин. Джар реши да действа другояче. Незабелязано измъкна от пясъка черупка, която някога е служила за убежище на голяма мида. Обърна се на другата страна, сви малко колене и пъхна острия край на мидата под ремъците, с които бяха омотани краката. Няколкото енергични движения отслабиха ремъците и на краката. Юношата пак зае предишното положение, и то тъкмо навреме. Към него се приближаваше новият пазач — юношата със счупения нос. Подутото му лице изразяваше дива злоба, подпухналото му око приличаше на отровен паяк, намиращ се в дупката си. Младият харос завря крака си дълбоко в пясъка. Фонтан от дребни песъчинки зашиба болезнено Джар по лицето, но той мълчеше, дори беше доволен: нека харосът се забавлява, а той в това време незабелязано ще освобождава краката си! Джар лежеше неподвижно със затворени очи й харосът не подозираше нищо. Напрягайки незабелязано мускули, той почувства, че ремъците са скъсани. Изчака момента, когато злобният пазач, увлечен от заниманието си, се приближи съвсем до него. Изглежда, харосът бе вбесен от факта, че пленникът не проявява особено неудоволствие. Вече се канеше да удари Джар с крак, но в този миг самият той получи такъв силен удар, че с вик се търколи на пясъка.