Семьон Каратов
Бързоногият Джар (12) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 12
Джар наблюдава

Два дни наред дружината ловци, предвождана от Маюм, обикаля из околностите на стана, за да търси Мохор. Страшният звяр сякаш в земята бе потънал, може би беше усетил, че го преследват и се бе скрил. На третия ден трябваше да прекратят търсенето и червенокосият Кабу пак поведе хората си на лов.

Но тревогата в сърцата на андорите не изчезваше; бяха взети всички мерки, за да не се допусне ново нападение на тигро-лъва. Край реката и на площадката накладоха големи огньове. Близо до огньовете сложиха дълги орехови клони, на върха на които бяха вързани снопчета суха трева. Такива факли пламваха в миг. Маюм забрани на събирачите на корени да отиват в гората — те отидоха на брега на реката да събират миди. Патрулният отряд бе оставен в стана, за да наблюдава околността от върха на една висока скала.

Сега бе дежурен Рам, а Джар, седнал на края на площадката, нямаше какво да прави и с интерес наблюдаваше непрестанната работа на трудолюбивите мравки. Той срина с петата си пясък и засипа входните дупки на мравуняка, но малките насекоми веднага ги възстановиха. Напрягайки всички сили, няколко мравки влачеха към мравуняка голяма зелена гъсеница. Тя беше още жива и отчаяно се съпротивяваше, като извиваше мъхнатото си телце. Но мравките се бяха вкопчили здраво в нея и упорито я мъкнеха към жилището си. Сетне я оставиха под охраната на една мравка, а те почнаха да помагат на другите да изровят входните дупки.

Трудът им приличаше на съвместния труд на хората и на Джар му се прищя да разрови мравуняка и да види как живеят тези интересни насекоми. Но в този миг някой го повика. Той вдигна глава и видя Кри. Очите им се срещнаха и те се усмихнаха.

След онази паметна вечер на Джар винаги му беше приятно да среща девойката.

— Вождът ме прати да питам Джар дали всичко е спокойно — каза Кри, гледайки нежно юношата.

— Бързоногия елен ей сега ще разбере — отвърна Джар и като опря длан до устата си, извика към Рам, който бе на пост:

— Е-хе-е-ей! Какво виждат малките очички на Трътлестия язовец?

От скалата се чу най-напред недоволно сумтене, а сетне Рам насмешливо викна:

— Всичко е спокойно! Малките очи виждат отгоре два глупави глухара!

Джар и Кри се разсмяха.

— Време е Джар да смени Рам! — чу се гласът отгоре.

Като дръпна косите на Кри за сбогуване и се изви, за да избегне плесницата, с която тя му отвръщаше, Джар тръгна към скалата. Минавайки покрай Гурху, който лежеше близо до патрулната скала, той се обърна, погледна го и срещна съсредоточения пронизващ поглед на Гурху — така ловец гледа от засада жертвата си, преди да я нападне.

„Защо Гурху се гневи на Джар?“ — мина през ума на юношата, но долетялото отгоре сърдито сумтене на Рам отвлече мислите му от Гурху.

— Язовеца може да отиде да спи. На пост ще бъде Бързоногия елен! — викна Джар, като се изкачваше на скалата, и Рам слезе долу, без да дочака появата на другаря си.

Отвесните лъчи на слънцето бяха напекли малката каменна площадка на върха на скалата и беше трудно да се стои на нея с боси крака. Предвидливият Рам бе домъкнал на скалата наръч клонки и Джар с удоволствие ги използва. Засенил очите си с длан, той внимателно огледа околността. Особено интересна му беше каменната верига, която стигаше чак до пещерите.

— Ето пътя на Мохор — измърмори Джар, разглеждайки хаотичното натрупване на камъните.

Сега тук беше пусто и тихо, над камъните хвърчаха само пъстри пеперуди. Джар отмести поглед към ширналата се пред него незалесена равнина, залята от слънцето.

Някъде далеч на фона на бездънната синева на небето изведнъж се появи тъмно петно. То се движеше, увеличаваше се, растеше, сетне се разпадна на отделни кафяви хълмове — те се движеха по посока на стана, уголемявайки се просто пред очите.

„Мамути!“ — сети се Джар. И като пое в дробовете си колкото може повече въздух, той нададе вик, предизвестяващ опасност.

— Уех! Мамути!

— Мамути! Уех! — веднага подхванаха жените на площадката.

Викът на Джар се чу и при реката.

Маюм и всички, които събираха миди, без да губят нито секунда, изтичаха под закрилата на скалите: андорите помнеха много добре схватката с мамутите.

На площадката при пещерите хората се почувстваха в безопасност и можеха да наблюдават шествието на страшните исполини.

Джар стоеше на наблюдателния си пост. От върха на скалата той ясно виждаше стадото, което наближаваше. Мамутите вървяха в строг ред. Водеше ги могъщ водач. Жълтеникавите му, силно извити бивници поразиха Джар с големината си. Под корема на някои женски пъргаво тичаха малките им. По-големите мамутчета крачеха между старите мамути, които ги пазеха да не ги блъскат и натискат, което можеше да се случи, когато се движи такова голямо стадо.

Но ето че гората прегради пътя на мамутите. Водачът спря. След него цялото стадо като по команда замря.

Ако не бе видял сам, Джар никога не би повярвал, че такова сборище от грамадни животни може да бъде толкова безшумно. Във въздуха се чуваше само равномерното дишане на мамутите и се усещаше миризмата на разгорещените им от ходенето тела.

Със силен замах на хобота водачът даде сигнал и поведе стадото към реката. Като лавина се стовариха мамутите във водата, под огромните им тела реката закипя, запени се. Те не преминаха на другата страна на реката, а тръгнаха след водача покрай брега, нагоре по течението. Това беше най-краткият път, за да отминат гората.

Стадото се изниза край стана и хората пак се заловиха за работата си, която бяха прекъснали. А Джар дълго още гледа след мамутите. Той единствен от цялото племе не чувстваше панически страх пред исполините. Нещо повече, тези схватливи животни пораждаха възхищение у него.

В детинството на Джар бе станала една интересна случка — андорите често си я спомняха. Веднъж малкият Джар се озовал на пътя на мамутите, които отивали на водопой. Той не се изплашил никак, когато грамадните животни, проточили хоботи към него, го наобиколили. Напротив, искал да си поиграе с тях. Поднасял към хоботите им дъхави цветя, които преди това бил накъсал сред гъстата трева. Мамутите пръхтели, но не докосвали детето. Отдръпвайки се предпазливо, те го отминали и скоро се изгубили от погледа. Когато изплашените хора наобиколили малкия Джар, той плачел от обида, че дългоносите зверове не искали да си поиграят с него и си отишли.

И сега, след като зад завоя на реката се мярна високият извит гръб на последния мамут, юношата все още продължаваше да мисли за тези животни. Мислеше си, че би било много хубаво да се сдружи с тях. Тогава не би се страхувал от никого! Мамутите не приличат на глупавите дебелокожи носорози, които са готови за всякаква дреболия да налетят на бой. Мамутите нападат хора само когато хората сами започват схватката.

На върха на скалата се появи Лус, за да смени Джар. Той учудено погледна юношата, който сякаш не искаше да си върви.