Семьон Каратов
Бързоногият Джар (6) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 6
Опасен лов

Когато от мрака на нощта на каменната площадка изскочиха трите човешки фигури, те не бяха посрещнати както обикновено с приветствени възгласи. Напротив, насядалите край огньовете хора бяха мрачни и мълчаливи. Сърцето на Маюм се сви от мъка: нима пак някаква беда е връхлетяла стана?

Джар и Рам бяха много доволни, че се върнаха при пещерите, под защитата на яркия пламък. Те бяха прегладнели и най-напред отидоха при ямата, която служеше за огнище. На жарта в нея се печеше разсечено на парчета месо от голямо животно.

„Ловците са имали късмет: убили са дебелорог! Бизонското месо е вкусно. И е много, ще има за всички.“ — Джар се облиза и лакомо погледна препеченото месо.

Но той се учуди: ловът е бил сполучлив, защо тогава обитателите на пещерите са толкова мрачни? „Ловът на бизони е опасен, навярно е имало жертви“ — реши той и потърси с очи водача на ловците Кабу.

Бобровия зъб бе клекнал край огъня, без да вдига от него немигащ поглед. Над огъня на нисък прът, забит в земята, опушваха парче месо. Капките мазнина се стичаха в жарта, пламваха, задимяваха.

— Дебелорог ли убихте? — попита Маюм, като се приближи до Бобровия зъб.

— Убихме — късо отвърна Кабу, след това се изправи и поведе Маюм към склона.

След тях тръгнаха мълчаливо като сенки неразделните Джар и Рам.

До ръба на терасата върху бизонска кожа лежаха с обърнати към звездите бледи лица двамата убити при лова — жена и млад ловец. Полуотворените очи на жената бяха застинали в учудване. Под гърдите й се чернееше кръгла дупка със следи от спечена кръв — ударът на бизонския рог е бил смъртоносен. Гърдите на младия ловец също бяха смазани; гримаса на страдание бе изкривила чертите на лицето му — изглежда, не е умрял веднага.

Кабу почна да разказва, като си помагаше с жестове. Край гората пасяло стадо бизони. Духал насрещен вятър и ловците успели незабелязано да се промъкнат откъм гората. Лесно убили две тлъсти бизончета. Ударили ги с тежките боздугани, пронизали ги с копия. Но големите зверове нападнали ловците. След като загубили двама души, андорите отстъпили по сигнал на Кабу. Гората ги спасила от преследването на бизоните. Стадото се скрило в облак прах — препуснало на водопой.

— Убитите андори донесохме в стана — завърши тъжния си разказ Кабу.

„Ловецът винаги е готов за смъртта — мислеше си Маюм, — но тя твърде често идва при андорите.“

Ала гладът се оказа по-силен от скръбта. Насядалите край огньовете вече шумно изразяваха нетърпението си — всички искаха да ядат. Миризмата на печено месо възбуждаше апетита на прегладнелите хора. Джар и Рам получиха от Маюм по едно голямо парче месо и почнаха бързо да го унищожават, приседнали край огъня. Когато всички се заситиха, Глах прибра останалото месо в една пролука на скалата.

След яденето пристъпиха към погребване^[1] на убитите при лова. Според обичаите на племето изкопаха в една от пещерите плитка яма и застлаха дъното й с кожи. В ямата сложиха покойниците на хълбок в свито положение, като че са били седнали, и здраво ги вързаха с каиши. Андорите вярваха, че ако не сторят това, покойниците ще излизат от гробовете и ще се намесват в живота на живите. До мъртъвците сложиха ножове от кремък, остриета на копия и малко месо, след което затрупаха ямата с камъни.

Всички се разположиха да спят. Нощите бяха студени и хората предпочитаха да ги прекарват в нишите или под навесите на скалите; кожите, закрепени на дървени пръти, предпазваха от поривите на студения вятър.

На площадката пред пещерите гореше огън. Откакто се бе появил Мохор, край огъня винаги някой бодърстваше — поддържаше огъня. Пламъкът ще пропъди страшния хищник, ако му хрумне да се приближи до стана. Обикновено охрана бяха жените, те не по-зле от мъжете се справяха с това задължение. Днес трябваше да пази старата Глах.

Джар нежно се раздели с нея, преди да отиде да нощува в нишата — той много обичаше тази добра жена. Глах замести майка му, която бе загинала на лов.

Преди да си легне, Маюм седна на мечата кожа и дълго разтърква подутите стави на краката си. Отблясъци от огъня озаряваха мрачното му уморено лице. Джар имаше желание да се приближи до стареца, да се погали. Ала се страхуваше, че Маюм ще сметне това за слабост. След случая с Мохор възрастните признаха Джар за равен и той трябваше да се държи така, както подобава на мъж!

В съня си Джар чуваше пъшкането на стареца, пращенето на огъня и стъпките на старата Глах.

Откъм север се събраха тежки облаци и забулиха небето, на което блестяха безброй звезди. Затрополиха първите едри капки дъжд…