Семьон Каратов
Бързоногият Джар (38) (Повест от епохата на каменния век)

Глава 38
Джар се опитва да освободи пленниците

Седнал вечерта край огъня, Джар все още изживяваше случилото се напоследък. Унесен, той дори почна машинално да гали кожената дреха на Лус, който седеше до него. Пред мисления му поглед пак беше бърлогата на хищниците и му се струваше, че под ръката му е козината на Аму.

Юношата тихичко се разсмя. Кой ще му повярва? Той, Джар, е галил днес лъв! Кой от ловците в стана е имал случай да докосне жив звяр?! По лицето му се разля широка усмивка и той почна тихичко да си тананика в момента съчинена песен за дружбата на Аму, Тунг и Джар.

Неочаквано пред юношата израсна фигурата на Маюм. От проницателния поглед на стареца не убягна вълнението на младия съплеменник, при това той намери на дрехата му няколко косъмчета от козината на пещерния лъв.

Джар с тревога видя, че ноздрите на стария вожд потръпваха, а веждите му литнаха нагоре като крила на птица. Старецът учудено вдишваше миризмата на Аму, която се усещаше от дрехите на юношата.

— Пещерен лъв — измърмори Маюм.

Джар искаше да разкаже на вожда всичко, но в това време на площадката се появиха тълпа ловци и отвлякоха вниманието на Старейшината.

Гурху разказваше, че в степта срещнали чудновати същества, които приличали на хора и се движели на два крака. Обрасли със сиви косми, те били широкоплещести и силни. Като преградили пътя на андорите, косматите същества оголвали свирепо жълтите си зъби и свивали в юмруци огромните си ръчища. Ловците не се осмелили да ги нападнат: те били не по-малко от петнадесет души.

Маюм изслуша с интерес съплеменниците си и каза, че той още от старите хора е чувал за дивите космати хора, които се отличават с необичайна сила и свирепост. Старият вожд ги посъветва да не се захващат с тях, ако не е необходимо. Край огньовете още дълго се водеха разговори за косматите хора, които не носели дрехи и нямали оръжие.

Когато Маюм замислено прокуцука край Джар, като търкаше както винаги подутите стави на ръцете си, юношата скочи на крака в очакване да последва продължение на разговора за пещерния лъв. Но Маюм, види се, бе забравил за лъва, погълнат от мислите си. Пък и на Джар не му се искаше да говори за Аму в присъствие на ловците. Страхуваше се, че те ще убият младия лъв, без да се замислят.

Но какво да направи? Тази мисъл не му даваше покой. Как да освободи пленниците от каменния капан? Тунг може да измъкне оттам, като се изкачи заедно с него по издатините на скалата. А какво ще стане с Аму? Джар искаше да спаси и младия лъв. Дойде му на ум да се опита да изведе зверовете от капана с помощта на камъните, които се бяха свлекли в бърлогата — трябва да добави към тях и други. Ще се получи стръмен насип, по който зверовете ще могат да се измъкнат на свобода.

На другия ден Джар се залови за работа. Хвърли долу в бърлогата камъните, които се намираха на върха на скалата. Но те се оказаха недостатъчно. Трябваше да мъкне от подножието на скалата. Това не беше лесно, но все пак след няколко дни каменният насип в бърлогата значително нарасна.

Когато Джар почна да хвърля камъни в бърлогата, това не се хареса на зверовете. Тунг ожесточено лаеше. Аму недоволно ръмжеше. Те не разбираха защо човекът прави това, защо громоли и вдига прах. Но скоро привикнаха със странните действия на човека и като видеха търкалящите се надолу камъни, бързаха да се махнат.

Джар не си жалеше силите, бързаше по много причини. Първо, сърните почнаха да избягват местата, където младият ловец постоянно ги нападаше. Стадата северни елени също избягаха далеч в степта. Сега Джар намираше много трудно храна за зверовете. Второ, юношата мъчно изпълняваше задълженията си на патрулен, понеже отделяше много време за животните.

Работата вече привършваше, когато се случи нещо непредвидено. Още предната вечер небето беше пурпурночервено, предвещаваше лошо време. И ето че от север задуха вятър. Изви се буря.

Като никога досега топлината на весело попукващите огньове, добре защитени от вятъра под навесите на скалите, мамеше хората. Андорите се бяха запасили с месо и решиха при лошо време да си седят в стана. Но Джар не можеше да изостави Тунг и Аму. Той взе копието и към края на деня незабелязано се измъкна към степта. За щастие старият вожд не забеляза тръгването му. Само къдрокосият Хуог изпрати по-големия си другар с учуден поглед.

Джар бързаше. Поривите на студения насрещен вятър го караха да се навежда ниско към земята. Мисълта за четирикраките му другари не му даваше мира. Вчера юношата цял ден бе обикалял по познати пътеки, но пак не можа да намери храна за зверовете. Когато се появи на върха на скалата, посрещна го ревът на гладния лъв. За пръв път, откак се бяха сприятелили с Аму, юношата не рискува да слезе долу. Аму настойчиво искаше храна. Тунг объркан изтичваше при него и застанал на задните лапи, лижеше муцуната му. Лъвът тръсваше глава и продължаваше да ръмжи.

В такова състояние ги остави вчера Джар. Докато се отдалечаваше, той още дълго чуваше как силният звяр се хвърля с ръмжене върху каменните стени на бърлогата.

Като излезе в степта, юношата спря да си отдъхне. Вятърът стихна, малко се постопли. Неочаквано от ниско свлеклите се облаци заваля гъст сняг. Мокрите парцали слепваха очите, топяха се и се стичаха под топлата дреха.

Юношата вървеше бързо напред, без да обръща внимание на лошото време. Една мисъл го бе погълнала: да намери храна за пленниците в бърлогата. Но сякаш всичко живо бе изчезнало, бе се скрило под бялата пелена на падналия сняг.

Най-сетне Джар се приближи до бърлогата на лъвовете. Той дори не позна веднага скалата, затрупана от всички страни със сняг.

Доста трудно почна да се катери нагоре. Краката му се плъзгаха. Няколко пъти пропада в пролуките, затрупани със сняг. Изкачването му струваше много усилия, но все пак стигна върха и погледна надолу.

От гърдите на Джар се изтръгна проточен жален вик. Той стоеше неподвижно на върха на скалата и нямаше сили да откъсне поглед от опустялата бърлога. Аму и Тунг бяха изчезнали!

Джар дълго стоя на върха, без да забелязва, че почна да се смрачава. Беше вече тъмно, когато тръгна да се връща.

Усетът, който помага на зверовете да намират бърлогите си, а на птиците гнездата, помагаше сега и на Джар да намира в заснежената степ пътя към пещерите.

Сгъстяващият се мрак, виенето на вятъра плашеха юношата. Струваше му се, че степта няма край и той вече няма да види родния стан.

Късно вечерта, капнал от умора, едва движейки крака, Джар се качи на площадката. Отметна спуснатата на входа кожа и едва не налетя на клекналия Маюм. Малко по-настрана от стареца бе седнал Лус. Огънят до входа на пещерата тлееше и хвърляше наоколо пурпурни отблясъци.

Дишайки тежко, Джар приклекна до вожда. Юношата знаеше, че сега ще го хокат за непослушанието: още сутринта Маюм бе предупредил всички съплеменници никой да не напуща днес пещерите.

Стъпвайки безшумно, Лус мина край него и открехна еленовата кожа. В нишата нахлу свеж въздух.

Най-сетне Джар се реши да погледне седящия до него Маюм.

Присвитите очи на стареца просто се впиваха в смутения юноша. Ако вождът му бе дал за възмездие плесница, щеше да му е по-леко. Но този втренчен поглед!…

Джар не знаеше къде да се дене от него. И изведнъж устните на стареца трепнаха и юношата чу познатите бълбукащи звуци. Маюм се смееше.

— Аз знам: Тунг, Сивия брат на Бързоногия елен, е жив — започна Маюм, — ти си ходил при него. Видях кучешка козина на дрехата ти. И днеска си бил при него. Къде е той?

Но изведнъж смръщи вежди и погледна строго юношата.

Джар знаеше сега как да се държи! Той разбра: старецът се радва като дете, че е отгатнал тайната на юношата и се страхува само от едно, да не би да му хрумне да го излъже. А Джар нямаше намерение да прави това — той разказа всичко на Старейшината.

По това как старецът почесваше гърдите си, ахкаше, а понякога дори и скачаше юношата разбра, че разказът му е направил силно впечатление на Маюм. Вождът призна, че за пръв път чува за дружба между човек и лъв.

— Щом стихне бурята — рече той, — по следите ще намериш другарите си!

Но като че ли напук виелицата не стихваше. Снежните вихри насипаха високи преспи. Джар не помнеше друг път да е валяло толкова много сняг.

На по-големите дечурлига им омръзна да седят в пещерите. Те викаха високо, изскачаха навън и почваха да се търкалят в снега. Страшните подвиквания на възрастните ги подгонваха обратно, не минаваше и без силни плесници.

По време на бурята хората не си губеха времето напразно и продължаваха да се трудят. Приготвяха кожи, каменни оръдия, оръжие, шиеха дрехи.

Джар се залови да си направи боздуган. Докато работеше, той все току вдигаше глава и тъжно се взираше в мрачното небе, надвиснало над степта. Бяха минали вече два дни от онази вечер, когато разказа на Маюм за четирикраките си приятели, а бурята все продължаваше.

В нишата беше влажно и студено. Поради силния вятър огнището не можеше да се разпали. Лошото време действаше на настроението на андорите: не се чуваше смях и весел говор.

Маюм постоянно надзърташе в пещерите: старият вожд се страхуваше от кавги. Като се отби при Джар, той внимателно погледна умърлушилия се юноша и сякаш разбрал мълчаливия му въпрос, пак излезе на площадката. Старецът наплюнчи пръста си, вдигна го нагоре, мъчейки се да определи силата и посоката на вятъра, сетне дълго оглежда хоризонта, сякаш търсеше отговор от самата природа.

В степта все още вилнееше вятърът. Той вдигаше вихри от сняг, прилични на космати зверове, които изведнъж изчезваха безследно, стопяваха се в белезникавата мъгла.

Маюм се върна в пещерата. След като се отърси и изтри лицето си с ръце, старецът погледна ободрително юношата, изкашля се и каза:

— Утре, когато огнената костенурка изпълзи на небето, ловците от племето ще изпълнят танца на лова и ще тръгнат към степта. Бързоногия елен ще може да иде заедно с Лус към бърлогата на лъвовете.

Старият вожд каза това и излезе от нишата, като разтриваше изтръпналите стави на ръцете си.

„Утре призори бурята ще стихне!“ — зарадва се Джар.

С нетърпение чакаше юношата да съмне. Той просто не можа да заспи.